— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.

— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?

Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.

— Какво е цитирала?

— Човече, Танаседа ще…

— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.

Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.

— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.

— Опитай.

— Сложно е.

— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?

Той неохотно кимна.

— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?

— Не вярвах да се върне — измънка той.

Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:

— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви:

— Коя мацка?

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

Ядви:

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.

Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.

Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.

— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?

И думите му към Силви, когато я видя.

— Знаеш кой съм.

Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.

И спокойният отговор на Силви.

— Нямам представа кой си, по дяволите.

Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.

В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.

Или:

Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…

С какво?

— Какво продаваше тя, Плекс?

Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.

— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.

— Но ти беше там. Срещал си се с нея онази вечер.

— Да, тя им подаваше информация на кодирани демилитски чипове. Нали разбираш, на час по лъжичка, щото не ни вярваше. — Той се изсмя дрезгаво. — Не че и ние много й вярвахме. От мен се искаше всеки път да проверявам програмните кодове. Да видя дали са наистина допотопни. Щом одобрявах нещо, Юкио тутакси го предаваше на ония столични скапаняци. Повече не го виждах. И знаеш ли, мамка му, кой я откри пръв? Аз. При мен дойде най-напред. А те ми подхвърлиха една премийка и ме пратиха да паса.

— Как те намери?

Той унило сви рамене.

— По обичайните канали. Изглежда, седмици наред е разпитвала из Текитомура. Търсела кой може да й уреди подобна сделка.

— Но не ти каза за какво точно става дума?

Той мрачно избърса петно боя от леглото.

— Не.

— Я стига, Плекс. Как те е впечатлила дотолкова, че да викнеш приятелчетата си от якудза, без да ти покаже с какво разполага?

— Не й трябвах аз, попита направо за тях.

Навъсих се.

— Тя ли попита?

— Да. Рече, че щели да се заинтересуват. Било нещо, дето можело да им влезе в работа.

— Не ме пращай за син хайвер, Плекс. За какво им е на якудзарите някакво биотехнологично оръжие отпреди три века? Не водят война.

— Може би са възнамерявали да го продадат на военните от нейно име. Срещу процент.

— Но тя не е казала такова нещо. Ти току-що сам каза, че според нея щяло да им влезе в работа.

Той вдигна очи към мен.

— Е, може би. Не знам. Не съм оборудван с твоята скапана емисарска памет. Не помня точно какво ми каза. И пет пари не давам, по дяволите. Както ми рекоха, вече не съм в играта.

Отстъпих назад. Подпрях се на стената на контейнера и разсеяно огледах шрапнелния пистолет. С периферното зрение го виждах как седи безволно отпуснат върху леглото. Въздъхнах и за миг тежестта сякаш се вдигна от гърдите ми, но веднага се върна обратно.

— Добре, Плекс. Само още два-три лесни въпроса и повече няма да ти досаждам. Онзи мой нов екземпляр гонеше Ошима, така ли? Не мен?

Той цъкна с език. Звукът едва се чу през шумотевицата отвън.

— И двама ви. Танаседа иска главата ти на кол заради оная история с Юкио, но не си главната мишена.

Кимнах мрачно. Доскоро си бях мислил, че Силви трябва някак да се е издала вчера в Текитомура. Че е говорила с когото не трябва, попаднала е пред някоя камера, сторила е нещо погрешно, та преследвачите да се стоварят върху главите ни като ангелски огън. Но не беше това. Беше много по-просто и много по-лошо — бяха я засекли чрез моята тъпа грешка да се ровя съвсем открито из архивните данни за Квелкрист Фолкънър. Сигурно следяха информационния поток в планетен мащаб, откакто се бе забъркала цялата гадна каша.

А ти влезе в капана и с двата крака. Браво на теб.

Болезнено присвих очи.

— Танаседа ли води играта?

Плекс се поколеба.

— Не? Кой му дърпа конците тогава?

— Аз…

Недей да криеш, Плекс.

— Виж какво, не знам, мамка му. Не знам. Но знам, че е много високо. Дочух, че опира до Първите фамилии. Някаква придворна шпионка от Милспорт.

Малко ми поолекна. Значи не беше работа на якудза. Приятно бе да узная, че пазарната ми стойност не е паднала чак толкова ниско.

— Има ли си име тая шпионка?

— Да. — Той рязко стана и отиде до барчето. Загледа се в потрошената стъклария. — Казва се Аюра. Както разправят, била костелив орех.

— Не си ли я срещал?

Той порови из останките и откри една здрава лула.

— Не. Напоследък не срещам дори Танаседа. Няма начин да ме допуснат до нивото на Първите семейства. Но дочух доста клюки за тази Аюра. Носи й се славата.