— Много добре. Ако обичаш, уведоми своя работодател, че си прогонил Юкио Хираясу от прага му и че благодарение на твоето усърдие утре ще му се наложи да разговаря с мен неподготвен в присъствието на семпай Танаседа.

Между тримата прелетяха стреснати погледи. Бяха ги впечатлили не толкова имената, колкото типичното високомерие на човек от якудза. Татуираният се поколеба. Аз се завъртях. Но още преди да съм се обърнал докрай, той взе решение и заговори:

— Добре, Хираясу-сан. Един момент, ако обичате.

Най-хубавото в организираната престъпност е нивото на страха, който поддържа между своите подчинени и техните съучастници. Разбойническа йерархия. Можеш да срещнеш все същата картина на десетина различни свята — триадите на Хън Хоум, фамилиас вихилантес на Адорасион, провокаторските екипи в Земята на Нкрума. Има известни местни различия, но всички те сеят един и същ сорт почитание, основано върху страха от възмездие. И жънат една и съща жътва — пълна липса на инициатива. Никой не иска да вземе самостоятелно решение, когато рискува това да бъде взето за непочтителност. С такова нещо можеш да си докараш Истинска смърт.

Далеч по-добре е да се осланяш на йерархията. Пазачът измъкна телефон и набра номера на шефа си.

— Слушай, Плекс, тук…

Той не довърши и се заслуша с безизразно лице. От телефона долиташе звук, напомнящ гневно бръмчене на насекомо. Не ми трябваше неврохимия, за да разбера какво се говори.

— Да бе, знам, че така нареди, мой човек. Ама тук е Юкио Хираясу. Иска да говори с теб и аз…

Нова пауза. Този път пазачът изглеждаше по-доволен. Той кимна веднъж-дваж, описа ме и предаде какво съм казал. Чувах как отсреща долита развълнуваният глас на Плекс. Изчаках малко, после нетърпеливо щракнах с пръсти и кимнах към телефона. Пазачът веднага ми го подаде. Прецених мислено говора на Хираясу по спомени отпреди два месеца, а каквото не знаех, допълних със стандартния жаргон на милспортските гангстери.

— Плекс — изрекох аз с мрачна нетърпеливост.

— Ъ-ъ-ъ… Юкио? Наистина ли си ти?

Избрах характерния писклив крясък на Хираясу.

— Не, мамка му, не съм аз, ами някакъв скапан пласьор на скален прашец. Как мислиш, а? Имаме да вършим сериозна работа, Плекс. Знаеш ли, че едва се сдържам да не отведа тия твои приятели на малка утринна разходка? Не ме дръж на вратата, мамка му.

— Добре, Юкио, добре. Няма проблеми. Просто… Всички си мислехме, че с теб е свършено, мой човек.

— Да, бе. Скапани клюки. Върнах се. Но Танаседа сигурно не ти е казал, нали?

— Тана… — Плекс шумно преглътна. — Той тук ли е?

— Зарежи Танаседа. По моя преценка разполагаме с четири-пет часа преди ченгетата да надушат цялата работа.

— Коя работа?

— Коя работа? — Пак повиших глас до крясък. — А ти какво си мислиш, мамка му?

За момент настана мълчание. Чувах го как диша. Приглушен женски глас някъде около него. Гореща вълна се надигна в кръвта ми и тутакси спадна. Не беше Силви или Надя. Плекс раздразнено кресна нещо на жената, после пак заговори по телефона.

— Мислех, че те…

— Абе, скапаняк, ще ме пуснеш ли или не?

Блъфът успя. Плекс ме помоли да предам телефона на пазача и след три едносрични думи човекът отвори тясна портичка, изрязана в металната врата на склада. Прекрачи вътре и ми кимна да го последвам.

Отвътре клубът на Плекс изглеждаше горе-долу както очаквах. Евтино копие на по-скъпите шемет-клубове в Милспорт — сепарета с прегради от прозрачна сплав, безумни абстрактни холограми във въздуха над тълпа танцьори, облечени само със сянка и тънък слой боя по кожата. Оглушителната музика изпълваше пространството, нахлуваше в ушите и видимо разтърсваше прозрачните прегради. Усещах я как вибрира в гърдите ми като тътен на бомбардировка. Над тълпата две кандидатки за тотален телесен театър гърчеха из въздуха изваяните си фигури и взаимно се галеха с длани, имитирайки отлично режисиран оргазъм. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, ставаше ясно, че във въздуха ги държи не антиграв, а обикновено въже. Колкото до холограмите, личеше си от пръв поглед, че са записи, а не пряко излъчвани от приставката на надрусан носител, както в реномираните шемет-клубове. Иса едва ли би се впечатлила от обстановката.

Двама души от вътрешната охрана неохотно се надигнаха от очукани пластмасови столове до преградата. Мястото беше претъпкано и явно си мислеха, че са приключили с претърсването на посетителите. Огледаха ме кръвнишки и извадиха детекторите. Иззад преградата неколцина клиенти ги забелязаха и взеха подигравателно да имитират движенията им. Моят придружител рязко им кимна да сядат. Заобиколихме стената и навлязохме в навалицата на дансинга. Температурата скочи до към четирийсет градуса. Музиката стана още по-силна.

Промъкнахме се през тълпата на дансинга без произшествия. На два-три пъти се наложи да натисна малко по-силно, но не срещнах друга реакция, освен извинителни или замаяни усмивки. Където и да отидеш на Харлановия свят, шемет-заведенията са добре организирани — благодарение на грижливата дългогодишна селекция обикновено се използват щамове от еуфоричната част на психотропния спектър, тъй че в най-лошия случай можеш да очакваш от публиката лигави целувки, прегръдки и несвързани клетви за вечна любов. Намират се и по-гадни варианти, но по принцип не ги търси никой, освен военните.

След като минахме през гъмжилото от гальовни ръце и неестествено широки усмивки, стигнахме до подножието на метална рампа и се изкачихме нагоре, където два грамадни товарни контейнера бяха монтирани на подпори и облицовани с ламперия от огледално дърво. Отраженията на холограмите играеха по нащърбената им повърхност. Моят придружител ме поведе към левия, натисна звънеца и отвори напълно незабележимата врата от огледално дърво. Наистина я отвори като оная портичка долу. Тук явно нямаше сгъваеми врати. Отдръпна се настрани да ми стори път.

Прекрачих вътре и огледах обстановката. На преден план зачервеният Плекс, само по панталони, се мъчеше да надене безумно шарена копринена риза. На грамадното автоматично легло зад него се въргаляха две жени и един мъж. Всички изглеждаха много млади и много красиви, почти без друго облекло, освен размазана телесна боя. Не беше трудно да се досетя откъде ги е довел Плекс. Покрай стената в дъното имаше монитори за връзка с микрокамерите из клуба. Ритъмът долиташе през стените на контейнера приглушен, но достатъчен за танцуване. Или за нещо друго.

— Хей, Юкио, мой човек. Дай да те погледна. — Плекс пристъпи напред и разпери ръце. Усмихна се неуверено. — Хубав носител, мой човек. Откъде го взе? По поръчка ли е?

Кимнах към компанията.

— Отърви се от тях.

— Дадено. — Той се завъртя към леглото и плесна с ръце. — Хайде, момчета и момичета. Веселбата свърши. Имам сериозен разговор с тоя приятел.

Те си тръгнаха неохотно като малки деца, прогонени от вечерен празник. На минаване една от жените посегна да докосне лицето ми. Дръпнах се раздразнено и тя се нацупи. Пазачът ги изчака да излязат, после хвърли въпросителен поглед към Плекс. Плекс насочи същия поглед към мен.

— Да, и той.

Пазачът излезе, затвори вратата и музиката заглъхна още малко. Отново погледнах Плекс, който отиваше към ниско барче с вътрешно осветление, разположено до едната стена. В движенията му се долавяше странна смес от леност и напрежение — тръпките на шемета и внезапната изненада се бореха в кръвта му. Той бръкна в сиянието на горната лавица и тромаво заопипва между гравирани кристални чаши и изящни хартиени пакетчета.

— Ъ-ъ-ъ… искаш ли една лула, мой човек?

— Плекс. — Напрегнах блъфа до краен предел. — Просто казвай какво става, по дяволите.

Той трепна като ударен и взе да мънка.

— Аз… ъ-ъ-ъ… мислех си, че Танаседа ще ти…

— Майната ти, Плекс. Говори!

— Виж сега, мой човек, не е моя вината. — В гласа му зазвуча оскърбено достойнство. — Не ви ли казах от самото начало, че е откачалка? Всички ония кайкио тъпотии, дето ги дрънкаше. Ама кой да ме слуша? Аз разбирам от биотехнология, мой човек, и знам кога е прецакана. А оная кучка с кабелите по тиквата беше напълно прецакана.