Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.

— Какво? — Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.

— Нищо.

Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.

— Зададох ти въпрос. Какво има?

За момент затворих очи.

— Надя, нали?

— Да.

— Надя Макита?

— Да.

Озърнах се към нея.

— Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?

— Това да не е метафизичен въпрос?

— Не. Технологичен. — Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. — Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…

— Да не би случайно да си експерт?

— Бях. — Гледах я внимателно в очакване на реакция. — Някога бях емисар.

— Какъв?

— Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно — какво стана със Силви Ошима?

— С коя?

— По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.

Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.

— Не ми се говори за това.

— Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.

Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.

— Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?

Надя отново се търкулна настрани.

— Да не съм й бавачка? — попита раздразнено тя. — Мислиш ли, че владея положението?

— Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.

Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.

— Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима — изсъска тя. — Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?

— Да, очевидно и тя те сънува.

— И очакваш от това да ми олекне?

Въздъхнах.

— Разкажи ми какво сънуваш.

— Защо?

— Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Очите й пламнаха.

— Добре — отсече тя. — Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.

За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.

— Това ли искаше да чуеш?

Свих рамене.

— Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.

— Много ти се иска да знаеш, а?

— Сигурно мога да разбера и от нея.

— Ако изобщо се върне. — Нова усмивка, този път по-хищна. — На твое място не бих разчитала.

И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.

— Извинявай — тихо изрече тя.

— Тъй ли? За какво?

— Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?

— Има такава работа.

— Просто… — Тя се поколеба. — Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?

Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.

— Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола — казах дрезгаво аз.

— Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… — Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. — Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Оранжево сияние по сенчест и протрит под.

Посегнах към ръката й.

Както повечето тела военен образец, които бях носил, моделът „Ейшундо“ имаше вграден будилник. В определения час сънищата — ако изобщо бе имало други сънища — се преляха в изгряващо тропическо слънце над спокойни води. Отнейде долиташе аромат на плодове и кафе, дочувах тихи, весели гласове. Прохладен утринен пясък под босите ми нозе и лек, но неспирен бриз върху лицето ми. Шум на прибой.

Вчира Бийч? Вече?

Ръцете ми бяха пъхнати в джобовете на избелели бермуди, вътре напипвах песъчинки, които…

Събудих се и усещанията изчезнаха мигновено. Нямаше нито кафе, нито плаж, където да го изпия. Нямаше пясък под петите или под пръстите ми. Имаше светлина, но беше доста по-бледа, отколкото в спомена, и се процеждаше през прозорците в другата стая, разливайки наоколо сиво, потискащо спокойствие.

Завъртях се внимателно и погледнах лицето на жената, която спеше до мен. Тя не помръдна. Спомних си страха в очите на Надя Макита снощи, докато се отпускаше малко по малко в съня. Леките вълни на съзнанието трепваха по ръцете й, отминаваха и спираха, сетне тя примигваше и пак се събуждаше. А после онзи внезапен и неочакван миг, когато тя потъна напълно и не се завърна. Сега лежах, гледах покоя по спящото й лице и ми ставаше още по-тежко.

Измъкнах се от леглото и тихичко се облякох в другата стая. Не исках да съм наблизо, когато се събуди.

И определено не исках да я събудя аз.

Образът на Обект 301 изникна пред мен и отвори уста. Но моята бойна неврохимия се оказа по-бърза. Рязко прокарах пръст пред гърлото си и посочих с палец назад към спалнята. Грабнах якето си от облегалката на стола, нахлузих го, кимнах към вратата и прошепнах:

— Навън.

Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.

— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.

— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.

Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.

— Мамка ви…

Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.