— След като Милспорт вече е изцяло в ръцете на правителствените сили, квелисткият щурм е разбит и в асамблеята се водят преговори за разумен компромис, Макита навярно смята, че нейните врагове ще имат по-неотложни задачи, преди да започнат преследването й. Тя винаги е вярвала в прагматизма на харланитите, но погрешните разузнавателни данни я карат да подцени изключителното значение на нейното залавяне или елиминиране за успеха на мирните преговори. Когато осъзнава грешката си, бягството е почти невъзможно.

Никакво „почти“, помислих си аз. Харлан пратил за обсада на кратера Алабардос повече бойни кораби, отколкото били участвали в което и да било сражение през войната. Безумно дръзки пилоти на хеликоптери издигали машините си почти до четиристотинметровата граница и се отправяли на самоубийствени мисии. Натъпканите вътре снайперисти от специалните служби носели най-тежките оръжия, допустими от орбиталните платформи. Имали заповед да свалят бягащите летателни апарати по всички възможни начини, при необходимост дори и чрез таран.

— В един последен отчаян опит да спасят Макита нейните поддръжници рискуват да предприемат полет на голяма височина с реактивен хеликоптер без въоръжение, вярвайки, че орбиталните няма да му обърнат внимание. Ала…

— Да, благодаря ти, Обект. Стига толкова.

Допих кафето на един дъх. Ала се издънили. Ала планът, се оказал грешка (или предумишлено предателство). Ала острие от ангелски огън прорязало небето над Алабардос и за миг превърнало хеликоптера в негатив сред лумналото сияние. Ала Надя Макита се посипала над океана като дъжд от разпръснати органични молекули сред облак метален прах. Не исках да го чувам отново.

— Ами легендите за бягство?

— Както става с всички героични фигури в човешката история, след гибелта на Квелкрист Фолкънър избуяват многобройни легенди за нейното тайно бягство. — В гласа на Обект 301 сякаш звучеше едва доловим упрек, но може би просто си го въобразявах. — Някои вярват, че изобщо не се е качвала на хеликоптера и по-късно се е измъкнала преоблечена, докато войските окупирали Алабардос. Други, по-правдоподобни теории се основават на идеята, че по някое време преди смъртта на Фолкънър е било направено резервно копие от съзнанието й, и че тя е била възкресена след уталожването на военната истерия.

Кимнах.

— Добре, къде биха могли да я съхранят?

— По този въпрос има различни мнения. — Женският образ вдигна ръка и елегантно започна да отброява на тънките си пръсти. — Едни твърдят, че е била излъчена другаде — или до космическо информационно хранилище в далечния космос…

— Да бе, много вероятно.

— … или до някой от Населените светове, където е имала приятели. Най-често биват посочвани Адорасион и Земята на Нкрума. Друга теория предполага, че е била съхранена след тежка рана при сраженията в Ню Хокайдо, от която нямало надежда да се възстанови. Че след изненадващото й оздравяване нейните съратници изоставили или забравили копието.

— Ясна работа. Какво по-естествено от това да забуташ нейде съзнанието на героичния си боен водач?

Обект 301 се навъси на забележката.

— Теорията се базира върху предположението за масови хаотични сражения, гибел на огромен брой хора и пълно прекъсване на комуникациите. Подобни събития са се случвали неведнъж по време на военните кампании в Ню Хокайдо.

— Хм-м-м.

— Милспорт е друго предполагаемо място на съхранение. Историците от онова време твърдят, че семейство Макита е принадлежало към средната класа, но било достатъчно високопоставено, за да има достъп до дискретни системи за съхранение. Много информационно-брокерски фирми са водили успешни съдебни битки, за да запазят анонимността на клиентите си. Общият капацитет за дискретно складиране в Милспортската столична зона се оценява на над…

— А ти в коя теория вярваш?

Жената млъкна тъй внезапно, че застина със зяпнала уста. Образът трепна. Малките искрици на информационни смущения заиграха за миг по дясното й бедро, лявата гръд и очите. Гласът й стана глух и безизразен.

— Аз съм синтетичен образ на информационна система „Харкани“, предназначен за общуване на основно ниво. Не мога да отговоря на този въпрос.

— Значи нямаш убеждения, а?

— Възприемам единствено данни и нивото на вероятност, което осигуряват те.

— И това не е зле. Хайде, направи сметката. Коя е най-голямата вероятност?

— Според наличните данни най-вероятно изглежда Надя Макита да се е намирала на борда на квелисткия хеликоптер над Алабардос, да е превърната в пара от орбиталния лъч и вече да не съществува.

Кимнах още веднъж и въздъхнах.

— Така си е.

Два часа по-късно Силви се върна с пресни плодове и кутия пикантни питки със скариди. Нахранихме се почти без да говорим.

— Успя ли да се свържеш? — попитах аз по някое време.

— Не. — Тя тръсна глава, продължавайки да дъвче. — Нещо не е наред. Усещам го. Долавям присъствието им там, но не успявам да засека достатъчно, за да осъществя връзка.

Силви наведе глава и присви очи в болезнена гримаса.

— Нещо не е наред — тихо повтори тя.

— Не си сваляла шала, нали?

Тя ме погледна.

— Не. Не съм сваляла шала. Той не пречи на функциите, Мики. Само ме дразни.

Свих рамене.

— И мен.

Тя плъзна поглед към джоба, където обикновено държах изрязаните мозъчни приставки, но не каза нищо.

През остатъка от деня избягвахме да се срещаме. Силви седеше пред холографския дисплей и от време на време променяше цветовете му, без да го докосва и без да говори. По някое време мина в спалнята си и около час лежа там, гледайки тавана. На отиване към банята надникнах през открехнатата врата и видях, че устните й се движат беззвучно. Взех си душ, после застанах до прозореца, изядох един плод и насила изпих чаша кафе. Накрая излязох навън и тръгнах да бродя около основата на гнездото, разговаряйки разсеяно със синтетичния образ на Обект 301, който незнайно защо бе решил да се мъкне подир мен. Може би искаше да се увери, че няма да сторя някоя пакост.

Из студения планински въздух се носеше неясно напрежение. Като недовършен секс, като наближаващо лошо време.

Не може безкрайно да продължаваме по този начин, казах си аз. Нещо трябва да се пречупи.

Но вместо това наоколо притъмня и след още една мълчалива трапеза отидохме да си легнем рано в отделните спални. Лежах в мъртвешката тишина на звукоизолираната хижа и си представях нощни звуци, характерни за далеч по-южен климат. Изведнъж ми хрумна, че трябваше да се върна там почти преди два месеца. Емисарското обучение — съсредоточавай се върху непосредственото си обкръжение и върши най-неотложното — бе отклонявало мислите ми от тази тема през последните няколко седмици, но когато намирах свободно време, умът ми се рееше към Нова Пеща и Белотревната зона. Не че щях да липсвам на някого там, но бях нарушил уговорените срещи и Радул Сегешвар щеше да се чуди дали безмълвното ми изчезване не означава, че съм засечен и заловен, което щеше да доведе до много прискърбни последствия за него и Белотревната зона. Сегешвар ми бе задължен, но дългът имаше твърде спорен характер, а при южняшките мафии не е препоръчително да наблягаш на тия неща. Хайдуците не притежават нито етиката, нито дисциплината на якудза. А тайнственото ми отсъствие за цели два месеца беше нечувана злоупотреба с търпението им.

Ръцете пак ме сърбяха. Генетичен изблик на желанието да сграбча скалите, да се изкатеря и да изчезна накъдето ми видят очите.

Погледни трезво, Мики. Време е да се измъкваш от тая история. Дните ти като демилит отминаха. Беше забавно, даде ти ново лице и тия лепнещи длани, но всичко си има край. Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Извъртях се на една страна и забих поглед в стената. От другата страна Силви навярно лежеше в същата тишина и същото усамотение. Може би и тя напразно гонеше дрямката.