Ласло енергично закима.

— Може би е единствената надежда за нея, мой човек.

— И преди й се е случвало — възрази упорито Ор. — Онази история в каньона Аямон миналата година. Беше в безсъзнание часове наред, температурата й скочи до тавана, а се събуди в отлична форма.

Видях как другите се спогледаха. Не, не беше в отлична форма.

— Ако задействам прекъсвача — бавно изрече Кийока, — не мога да кажа какви увреждания ще й причини. Каквото и да става там вътре, тя е здраво свързана с командния софтуер. Затова вдига температура — би трябвало да изключи връзката, а не го прави.

— Да. И за това си има причина. — Ор ни изгледа свирепо. — Тя е боец по натура, дявол да го вземе, и там, вътре, продължава да се бие. Ако искаше да задейства прекъсвача, щеше сама да го стори.

— Да, а може би онова, срещу което се бие, не й позволява. — Аз отново се завъртях към леглото. — Ки, тя има резервно копие, нали? Мозъчната приставка няма нищо общо с командния софтуер?

— Да, там има предпазна зона.

— И докато се намира в това състояние, всякакви нови записи в приставката са блокирани, прав ли съм?

— Ами… да, но…

— Тогава дори ако прекъсването причини увреждания, имаме я съхранена на запис в приставката. Какъв цикъл на подновяване използвате?

Те отново си размениха погледи. Кийока се навъси.

— Не знам, сигурно ще е близко до стандартния. Да речем, веднъж на две-три минути.

— Тогава…

— Да, мамка му, много ти се иска, нали, мистър Тръпка. — Ор рязко насочи пръст към мен. — Тъкмо по твоята част. Убиваш тялото, вадиш ножчето и изрязваш живота. Колко от тия скапани приставки си събрал досега? За какво са ти? Какво смяташ да правиш с тях?

— Сега не става дума за това — кротко отвърнах аз. — Казвам само, че ако Силви бъде увредена от прекъсването, можем да спасим приставката, преди да се актуализира, после да идем обратно в бункера и…

Той заплашително се люшна към мен.

— Предлагаш да я убием, гадино.

Ядвига го отблъсна.

— Предлага да я спасим, Ор.

— Ами онази, която живее и диша тук и сега? Искаш да й прережем гърлото само защото е с мозъчно увреждане, а ние имаме по-добро резервно копие? Точно както си направил с ония хора, за които избягваш да говориш?

Видях как Ласло примига и ме изгледа с бързо нарастващо подозрение. Примирително вдигнах ръце.

— Добре, забравете. Правете каквото искате, аз само си изплащам пътуването.

— Така или иначе не можем да го направим, Мик. — Кийока отново избърса челото на Силви. — Ако увреждането се промъкне неусетно, трябват повече от две минути, за да бъде засечено, а после вече е твърде късно — данните в приставката са обновени.

Премълчах, макар че на езика ми се въртяха думите: При всяко положение можете да убиете този носител. Да ограничите щетите, да му прережете гърлото още сега и да извадите приставката за…

Озърнах се към Силви и мислено си прехапах езика. Беше същото като да гледам генетично сродния носител на Ядвига — за момент имах чувството, че виждам отражение на самия себе си.

Може би Ор имаше право.

— Едно е сигурно — каза мрачно Ядвига. — Не можем да стоим тук в това състояние. След като Силви излезе от строя, шансовете ни за оцеляване в Неразчистеното са не по-големи от тия на група новобранци. Трябва да се върнем в Драва.

Ново мълчание. Екипът бавно осмисляше тази идея.

— Можем ли да я местим? — попитах аз.

Кийока направи гримаса.

— Ще се наложи. Ядви е права, да останем тук би било недопустим риск. Трябва да се оттеглим. Най-късно утре сутринта.

— Да, и попътно не би било зле да си намерим прикритие — промърмори Ласло. — Дотам има над шестстотин километра, а не се знае на какво можем да налетим. Ядви, има ли шанс да открием съюзници? Знам, че е риск.

Ядвига бавно кимна.

— Но вероятно си струва.

— Ще ни отнеме цяла нощ — каза Ласло. — Да ти се намира тетрамет?

— А Мици Харлан има ли дупка?

Ядви отново докосна рамото на Кийока, но колебливата ласка се превърна в деловито потупване по гърба. После излезе. С един последен замислен поглед към мен Ласло я последва. Ор застана над Силви със скръстени ръце.

— Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти — предупреди ме той.

В относителната безопасност на квелисткия подслушвателен пост Ядвига и Ласло цяла нощ прослушваха радиочестотите в търсене на дружелюбно настроени сили из Неразчистеното. Недоспали и натъпкани с химикали, те седяха в бледото синкаво сияние на портативните монитори и разпръскваха невидими пипала из целия континент, издирвайки следи от човешка дейност. Гледани отстрани, те ми напомняха за сцените с преследване на подводници от старите сензофилми с Ален Мариот като „Полярна плячка“ и „Гонитба в дълбините“. Поради самата същност на работата си демилитите рядко осъществяваха връзка на големи разстояния. Твърде голям бе рискът да бъдат засечени от някоя артилерийска система на миминтите или от бродеща шайка каракури. Далечните електронни предавания се свеждаха до абсолютния минимум — най-често заявки за унищожена техника. През останалото време екипите пазеха почти пълно мълчание.

Почти.

Но опитен специалист можеше да засече шепота на локалните връзки между членовете на някой екип, едва доловимите електронни следи, носени от демилитите, както пушачът носи по дрехите си миризма на тютюн. Още по-опитен специалист можеше да определи разликата между тях и брътвежа на миминтите, а ако разполага с подходящите кодове — дори да завърже разговор. Отне им много време, почти до разсъмване, но накрая Ядви и Ласло успяха да се свържат с три други екипа, работещи из Неразчистеното между нашата позиция и предмостието на Драва. Шифровани емисии с насочен лъч прелетяха светкавично напред-назад, установиха самоличността на събеседника, потвърдиха паролите и Ядвига се облегна назад с широка тетраметова усмивка на устните.

— Хубаво е да имаш приятели — каза тя.

След като се запознаха със ситуацията, и трите екипа решиха, макар и с различна степен на ентусиазъм, да прикриват оттеглянето ни в рамките на своя оперативен обсег. За демилитите в Неразчистеното беше едва ли не неписан закон да осигуряват подобна помощ — никога не се знаеше дали и на теб няма да ти потрябва, — но жестоката конкуренция в бизнеса правеше съгласието им твърде неохотно. Позициите на първите два екипа ни принуждаваха да се оттеглим по дълъг, криволичещ маршрут, а те категорично не желаеха да ни пресрещнат или да ни придружат на юг. С третата група имахме късмет. Оиши Еминеску лагеруваше на двеста и петдесет километра северозападно от Драва заедно с деветима тежко въоръжени и оборудвани колеги. Той незабавно предложи да се придвижи и да ни поеме от защитния радиус на предния екип, а след това да ни придружи чак до предмостието.

— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.

— Прекалено разумно разсъждаваш.

Той се разсмя.

— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.

— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.

— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?