Силви бе сторила с колективната им система нещо брутално и ефективно. Паешките танкове се люшкаха като пияни, обстрелвайки напосоки небето и най-високите зъбери на склоновете. Около тях каракурите се щураха насам-натам като плъхове по палубата на потъващ кораб. Насред всичко това скорпионът стоеше приклекнал и явно неспособен да се раздвижи.

Напрягайки до краен предел биотехнологичните възможности на носителя, аз стигнах до оръдието за по-малко от минута. Когато ми оставаха само петнайсетина метра, едно замаяно каракури се запрепъва пред мен, размахвайки безцелно горните си крайници. Протегнах лява ръка, прострелях го с ронина и чух как вихърът от мономолекулярни фрагменти раздира корпуса му. Шрапнелният пистолет зареди с тракане нов пълнител. Срещу дребните миминти беше унищожително оръжие, но самоходката имаше дебела броня и вътрешните й системи трудно можеха да се разрушат с прицелен огън.

Приближих се, лепнах ултравибрационната мина високо върху масивния корпус и опитах да се оттегля, преди да избухне.

Но нещо се обърка.

Оръдието залитна настрани. Оръжейните системи по гърба му внезапно оживяха и почнаха да се въртят. Един от грамадните крака ритна напред. Преднамерено или не, ударът закачи рамото ми, вцепени цялата ръка и ме просна във високата трева. Шрапнелният бластер изхвръкна от безчувствените ми пръсти.

— Мамка му!

Скорпионът се раздвижи отново. Надигнах се на колене и с периферното си зрение забелязах нещо да се размърдва. Високо горе върху бронята една спомагателна кула се мъчеше да насочи картечницата срещу мен. Зърнах бластера сред тревата и се хвърлих към него. Стандартните бойни химикали проникнаха в мускулите ми и изтръпналата ръка отново си възвърна усещането. Над мен, върху шасито на самоходката, картечната кула откри огън и куршумите покосиха тревата наоколо. Сграбчих бластера и трескаво се търкулнах обратно към скорпиона, опитвайки да изляза извън зоната за обстрел. Градушката от куршуми ме следваше, обсипваше ме с рохкава пръст и накълцани стръкове трева. Заслоних очи с една ръка, рязко вдигнах ронина и стрелях напосоки към звука на картечниците. Бойните рефлекси навярно ми помогнаха да улуча нейде наблизо — куличката се задави и млъкна.

Тогава избухна ултравибрационната мина.

Беше като звука на есенен рояк обезумели от глад огнени бръмбари, само че многократно засилен за някакъв научнопопулярен сензофилм. Раздаде се взрив от вой и цвърчене, докато бомбата разкъсваше молекулярните връзки и превръщаше бронираната машинария на половин метър наоколо в железни стърготини. На мястото на мината се появи кръгъл отвор, от който изригна облак метален прах. Пропълзях заднешком покрай корпуса, откачвайки втора бомба от патрондаша. Те не са много големи, по размер и форма напомнят чаени чашки, но попаднеш ли в радиуса на взрива, ставаш на тесто.

Воят на първата мина затихна, полето й се сви навътре и я превърна в прах. Над широкия пробив се виеше дим. Натиснах взривателя на втората мина и я метнах в отвора. Краката на оръдието тъпчеха в опасна близост до мен, но движенията напомняха по-скоро предсмъртен гърч. Миминтът сякаш напълно бе загубил представа откъде идва атаката.

— Хей, Мики — обади се Ядвига по кодирания канал. Стори ми се леко озадачена. — Трябва ли ти помощ?

— Не смятам. А на теб?

— Не, ама би трябвало да видиш…

Останалото потъна във воя на втората мина. От разбития корпус блъвна нов облак прах, озарен от виолетови електрически блясъци. Скорпионът нададе по общия канал пронизителен електронен писък, докато ултравибрациите разяждаха вътрешността му все по-дълбоко. Усетих как от звука настръхва всяко косъмче по тялото ми.

Смътно чух нечии викове. По гласа ми заприлича на Ор.

Нещо избухна в утробата на самоходката и навярно унищожи мината, защото виещото бръмчене секна почти в същия миг. Писъкът заглъхна като кръв, попиваща в пресъхнала земя.

— Повтори, моля.

— Казах — изрева Ор — че координаторът е извън строя. Повтарям, Силви извън строя. Плюйте си на петите веднага, по дяволите!

Усещане за рухването на нещо грамадно…

— Лесно е да го кажеш, Ор. — В гласа на Ядви се долавяше измъчена, напрегната усмивка. — Тук обаче сме мъничко натоварени, мамка му.

— Потвърждавам — изпъхтя Ласло. Вече използваше общата радиовръзка. Отпадането на Силви вероятно бе нарушило контакта между хората от екипа. — Идвай насам с тежката артилерия, мой човек. Добре ще ни дойде…

— Ядви, дръжте се още малко — прекъсна го Кийока.

Нещо се мярна извън зрителното ми поле. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как каракурито връхлита насреща ми, разперило осемте си ръце. Вече не залиташе като пияно, беше в изправност и се движеше с максимална скорост. Едва успях да отдръпна глава от замаха на единия крайник и стрелях от упор с шрапнелния бластер. Изстрелът отхвърли назад разпокъсаното туловище на каракурито. Долната му част беше станала на парчета. За по-сигурно прострелях и горната, после се завъртях и заобиколих мъртвата грамада на скорпиона, стискайки по един ронин във всяка ръка.

— Ядви, къде сте?

— В шибаната река. — През гласа й се чуваха кратки, остри експлозии. — Оглеждай се за повален танк и милион каракури, дето искат да си го превземат обратно.

Побягнах.

По пътя към реката убих още четири каракури — и четирите се движеха твърде бързо, без следа от замайване. Силви не бе имала време да довърши вирусното заразяване на рояка.

По радиовръзката чувах псувните и възклицанията на Ласло. Стори ми се ранен. Ядвига крещеше срещу миминтите неспирен поток от подбрани сквернословия под акомпанимента на изстрели от шрапнелен бластер.

Свърнах покрай падащите останки от последната механична кукла и се втурнах в бесен спринт към брега. Щом достигнах реката, незабавно скочих в течението. Ледена влага ме оплиска до слабините и изведнъж ме обгърна бученето на бурни води. Усещах под краката си хлъзгави камъни, а ходилата ми пареха — микроскопичните шипове инстинктивно се мъчеха да намерят опора вътре в ботушите. Размахах ръце, за да запазя равновесие. Едва не потънах, но се удържах в последния момент. Прегънах се като дърво в буря, с огромно усилие убих инерцията и останах прав, затънал до колене във водата. Огледах се за танка.

Открих го близо до отсрещния бряг, рухнал в буйното течение на дълбочина около метър. С максимално увеличение на зрението различих, че Ядвига и Ласло са се сгушили под разбития корпус, а каракурите пълзят по брега, но очевидно не смеят да нагазят в бушуващите води. Две механични създания бяха скочили върху корпуса на танка, но оттам почти нямаха прицел. Ядвига стреляше по тях с една ръка, почти напосоки. С другата прегръщаше Ласло. И двамата бяха окървавени.

Намирах се на около сто метра — прекалено далече за прицелен огън с шрапнелния бластер. Нагазих навътре в реката, докато затънах до гърди, но все още бях твърде далече. Течението се мъчеше да ме повали.

— Ах ти, гадно…

Отблъснах се и тромаво заплувах напред, притискайки с една ръка ронина към гърдите си. Течението незабавно ме повлече надолу.

— Мамка ти-и-и-и…

Водата беше ледена, стягаше дробовете ми като с обръч въпреки жаждата за въздух, вцепеняваше кожата по лицето и ръцете ми. Течението като живо ме дърпаше за ръцете и раменете, докато непохватно се борех с него. Тежестта на шрапнелния бластер и патрондаша се мъчеше да ме завлече под водата.

Завлече ме.

Пляскайки отчаяно с длани, аз изплувах, нагълтах се с въздух и вода, отново потънах.

Стегни се, Ковач.

Мисли.

Мамка ти, СТЕГНИ СЕ!

Отблъснах се с крака, изскочих на повърхността и напълних дробовете си. Засякох бързо отдалечаващия се силует на разбития паешки танк. После оставих водата да ме повлече надолу, достигнах дъното и се вкопчих.

Шиповете се впиха в камъка. С краката си също намерих опора, напрегнах се срещу течението и запълзях по дъното.