— Получих транспортния код, проверявам номера на опашката… Това е самолет на ООН, сър. Прикрепен към Океански изследвания…

— Кучи син! — изсъска Мичъл през зъби. — Това е Чейс, сигурно е той! — Сърцето на Нина подскочи при споменаването на името му. — Някой в Пентагона сигурно се е разприказвал пред Амороз. По дяволите!

Въпреки болката в крака, Нина успя да се усмихне.

— Сега вече го загази.

Мичъл я погледна.

— Отведете я на позиция — заповяда той. — И свалете самолета!

Чейс затегна коланите на парашута и погледна отново през бинокъла към кораба. Той се намираше достатъчно близо, за да се види ясно, че флагът му наистина е панамски, а след миг името му навлезе във фокус.

„Аврора“.

— Той е! — каза Чейс. — Добре, приближи се до него, искам да го погледна отблизо. — Той се обърна към висотомера и видя, че самолетът лети малко над седем хиляди фута. Когато бъде готов да скочи, щеше да накара Амороз да се снижи с две хиляди фута; нямаше как да прецени силата и посоката на вятъра и искаше да свали до минимум шансовете да бъде издухан далеч от контейнеровоза.

Той погледна отново през бинокъла. Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно се виждаше „Аврора“. В задната й част се намираше площадка с кацнал хеликоптер, което беше доста необичайно — повечето кораби от тоя тип биха използвали терена за допълнителен товар, — но останалата част морския съд изглеждаше нормална, огромната главна палуба беше затрупана с планини от контейнери.

Погледът му беше привлечен от движение: някой излезе от вътрешността и се отправи към горната част на носа…

Едва ли отиваше да изпуши една цигара.

— Мамка му! — ахна Чейс. — Идва! — Амороз го погледна неразбиращо. — Те имат стингър! — Мъжът нагласяше цилиндричния противовъздушен ракетомет върху рамото си, прицелвайки се в самолета им…

— Скачай! — извика Амороз — Еди, тръгвай!

— Но…

— Тръгвай!

Чейс хвърли последен поглед към Амороз, блъсна встрани вратата и се хвърли от самолета. Леденият вятър го блъсна в гърдите; той се завъртя няколко пъти във въздуха, преди да протегне ръце и крака и да се стабилизира. Корабът се появи пред него, ярко светло петно в мрака.

Откъм носа избухна оранжева светлина. Ракетата стингър излетя нагоре — огнено петно, следвано от стълб гъст дим.

Самолетът вече се отдалечаваше, Амороз опитваше с всички сили да се измъкне от обхвата на ракетата. Чейс знаеше, че шансовете му не са много добри. Стингърът можеше да свали боен самолет — цивилният двумоторник щеше да бъде лесна мишена.

Ракетата прелетя край него с трясък. Той обърна глава, за да я проследи…

Стингърът удари десния двигател на самолета и се взриви, а вятърът разпръсна горящия облак гориво. Илюминаторите на кабината блеснаха в бяло когато огненият ад проникна през фюзелажа, след което останките от въздушния съд полетяха горейки към гладното море.

Чейс нямаше време да мисли за Амороз. Той падаше бързо, а „Аврора“ все още се намираше доста далеч. Нямаше друг избор, освен да отвори парашута си — но така щеше да се превърне в лесна мишена, а и нямаше гаранция, че ще успее да стигне до кораба…

Той дръпна шнура за отваряне на парашута. Найлонът се измъкна съскайки от раницата и разцъфна над главата му като тъмен правоъгълник. Ремъците се опънаха рязко през гърдите и рамената му.

Дали се беше забавил достатъчно? Или вече беше слязъл твърде ниско?

Предположи, че се намира на около четири хиляди фута, но в тъмнината нямаше как да разбере със сигурност. Той подръпна въжетата за управление, опитвайки се да се придвижи колкото се може по-напред.

Оставаше му единствено да се надява.

— Улучен е! — каза техникът. — Целта е поразена и пада. В пламъци.

— Сканирайте за сигнал за помощ — заповяда Мичъл. — Ако има такъв, заглушете го.

Въодушевлението на Нина премина в ужас, част от съзнанието й искаше да последва порива на тялото й и просто да се изключи, за да се скрие от новата болка. Но тя отново отказа да се подчини.

Ако Чейс беше загинал… значи тя трябваше да спре Мичъл.

По какъвто и да е начин.

— Току-що падна във водата — обяви техникът няколко минути по-късно. — Няма никакви радиосъобщения.

— За всеки случай продължавайте да следите ефира. И включете антенната решетка. — После грубо дръпна Нина и я изправи на крака. Тя изохка от болка. — Нали искаше Екскалибур? — рече той. — Твой е — до края на живота ти.

Чейс наклони парашута, за да запази височина. Почти бе достигнал бавно движещата се „Аврора“, намираше се само на няколкостотин фута, но продължаваше бързо да губи височина. Той се бореше да задържи позицията си, опитваше се да запази всеки фут, придвижвайки се към контейнерите…

Те помръднаха.

За миг остана като зашеметен, без да разбира какво се случва. Покривите на контейнерите се отваряха, всеки един от тях се полюшваше в кръгово движение като някоя гигантска трансформираща се играчка. От вътрешността им се показаха други механизми, блестящи метални копия се устремиха към небето и горната им секция разцъфна като гигантски извънземен слънчоглед.

Цялата горна редица контейнери беше просто прикритие за антенната решетка, по-малка от онази, която обграждаше съоръжението на Васюкович, но по-гъста, по-сложна, стотици блестящи колектори, готови да изсмучат земната енергия… и след това да я освободят.

И Чейс падаше точно към тях.

Той дръпна шнуровете, опитвайки се да се отклони от антенното поле и да се насочи към кърмата. Това означаваше, че трябва да прелети още по-дълго разстояние и рискува да падне под палубата, но предпочиташе това, отколкото да рискува да бъде намушкан, докато се приземява.

— Хайде още малко, хайде, мамка муууу…!

Твърде ниско, движеше се твърде бавно…

Изпъна крака и връхлетя върху една от антените — разнесе се скърцане на метал. Парашутът се свлече върху него. Антената се оказа по-здрава, отколкото изглеждаше — огъна се, но не се счупи.

Той започна да пада надолу и се вкопчи в едно от протегнатите „венчелистчета“, за да не се озове в непрогледния мрак във вътрешността на контейнера. То се огъна под тежестта му, изскърца и изпука, но не поддаде. Омотан във въжетата на парашута, Чейс се блъсна в стълба на антената. Обгърна го с ръце и започна да се спуска надолу като по пожарникарски стълб, достигайки най-после металния под.

Парашутът остана да виси върху антената и да се развява от вятъра. Той разкопча токата и откачи въжетата от ремъците, след което извади пистолета си и едно малко фенерче.

Онова, което отдалеч изглеждаше като натрупани един върху друг контейнери, се оказа рамка, която поддържаше маскировъчна фасада. Цялата антенна решетка вече се беше издигнала високо над отворените капаци. Чейс насочи фенерчето към пода, който се оказа солидна палуба. Което означаваше, че контейнерите отдолу също са фалшиви, че бяха просто черупка, в която се криеше нещо. Целият кораб представляваше плаваща версия на съоръжението на Васюкович.

Но Мичъл го беше създал, за да унищожава, а не да произвежда енергия. И щом антените вече бяха вдигнати…

Той хукна през металната гора назад към кърмата, с надеждата да намери вход към вътрешността преди някой да се усети, че имат посетител.

Мичъл и двамата охранители полуотнесоха — полузавлякоха Нина през трюма, а магнитните пръстени на генератора заплашително висяха над главите им. Екскалибур ги очакваше в далечния край на нещо, което Нина осъзна, че е платформа, монтирана върху рамо на кран, който можеше да я повдигне до центъра на пръстена.

— Ще останеш известно време с нас — каза Мичъл. — Поне докато не намерим друг, който да може да активира меча.