— А ти не искаш да са в техни ръце — осъзна Нина. — Ти смяташ да потопиш корабите им, нали? Ще използваш това нещо, за да ги взривиш, без никой да разбере откъде им е дошло.

— Не съвсем. — Самодоволството изчезна от лицето на Мичъл и беше заменено от сурова решителност. — Ще го използвам, за да потопя един от нашите кораби.

— Какво? — зяпна Нина от изненада. — Искаш да взривиш американски кораб? Защо?

— Ако някой от нашите самолетоносачи бъде нападнат, веднага ще се предположи, че е атакуван от руснаците и останалите кораби от ударната група ще отвърнат на удара. Ще унищожим по-голямата част от руския полярен флот, включително техния самолетоносач „Адмирал Кузнецов“ — единствения им самолетоносач.

— Но… Но руснаците са ядрена сила! — проплака ужасената Нина. — Те няма да стоят със скръстени ръце… Ако го направиш, ще предизвикаш Трета световна война!

— Не. Няма. Руснаците искат да видят Москва изравнена със земята не повече, отколкото ние искаме да видим Ню Йорк разрушен. След първоначалния сблъсък червените телефони наистина ще се нажежат, след което нещата постепенно ще започнат да се успокояват. Но работата ще бъде свършена — руснаците ще бъдат изхвърлени от играта. И след това в Арктика ще има само една сила. Ние. Ние ще контролираме тамошните ресурси, не те.

— Ами ако грешиш? Ако руснаците не отстъпят?

— Тогава — отвърна Мичъл със страховито безразличен тон, — ще трябва да се разправим с тях. Но няма да се стигне чак до там. Загубата на „Ентърпрайс“ ще покаже на целия свят, че ние сме жертвите.

Нина беше ужасена.

— Ти си бил американски морски офицер! Как изобщо може да ти мине през главата мисълта за унищожаването на един от нашите кораби?

— „Ентърпрайс“ е на петдесет години и скоро ще бъде свален от служба и изпратен за скрап. Така поне ще изпълни дълга си към родината.

— Ами екипажът му? — попита Нина. — На един самолетоносач сигурно има хиляди хора!

— Четири хиляди души.

— И те ли ще загинат, изпълнявайки „дълга си към родината“?

— Не мисли, че ми е лесно да приема това — подчерта Мичъл. Той посочи към останалите хора в контролната зала. — На никой от нас не му е леко. Но когато тези матроси са се записали в армията, те са положили клетва да служат и защитават Съединените американски щати, и отнемайки тези ресурси от руснаците, те ще направят точно това. Всичко е въпрос на сила — силата да защитим бъдещето си.

— Да, убедена съм, че семействата им мислят по същия начин — отвърна гневно Нина. — Наистина ли вярваш, че американският народ ще одобри действията ти?

— Да! — отвърна Мичъл. — Да, вярвам го. Те искат сигурност и стабилност, и евтин бензин, и „Американски идол“, и не искат да цапат собствените си ръце, за да ги получат. Аз ще изцапам ръцете си и ще се наложи да живея с това. Но ще го направя. Както всички останали, които са правили същото в продължение на шейсет години. Защото ние знаем, че сме прави!

— О, господи — рече отчаяно Нина — Ти си сто пъти по-лош от Васюкович. Мислиш, че си истински патриот, нали? А всъщност знаеш ли какво си? Побъркан — напълно, тотално, до мозъка на костите си!

Мичъл я изгледа продължително, след което отиде до шкафчето и извади един от футуристичните автомати, които беше видяла в Русия. Преди Нина да осъзнае какво се кани да прави, той я простреля в бедрото.

Тя се строполи на пода, като пищеше и притискаше раната с ръце. 3.6 милиметровия куршум беше преминал чисто през десния й крак — Мичъл нарочно се беше прицелил така, че да не улучи костта или някои важни артерии — но болката и така си беше силна.

— Господи, боже мой! — изкрещя тя. — Какво правиш, по дяволите?

— Това е просто мускулна рана, нищо сериозно — отвърна той със студен сарказъм. — Трябваш ми жива. Не си ми нужна здрава — и честно казано, омръзна ми да ти слушам гласа. — Той остави оръжието и се обърна към стреснатите обитатели на контролната зала. — Превържете раната и я отведете на позицията. Време е.

— Още колко? — попита Чейс, надвиквайки монотонното бучене на витлата, загледан в тъмнината отдолу.

Амороз провери уредите на самолета.

— Едва ли е много далеч, ако е там, където ми съобщи моят контакт. — Той погледна загрижено Чейс. — Еди, горивото ни е на свършване. Ако в следващите десет минути не намерим този кораб, ще трябва да обърна към сушата.

Чейс искаше да му заповяда да лети докато не намерят Нина, но нямаше смисъл. Малкият двумоторен самолет „Пайпър Семинол“, който Амороз беше успял да изпроси от друга агенция на ООН, вече беше изгорил повече от половината си гориво; едва щеше да им стигне, дори ако решаха да се приземят в по-близката Норвегия, вместо да се връщат в Шотландия.

Но той беше сигурен, че Нина е някъде там. Амороз беше използвал връзките си в Пентагона, за да се запознае по-подробно с последните действия на Джак Мичъл, и въпреки че изминаха няколко притеснителни часа, най-накрая се сдобиха с името на един кораб: „Аврора“. Чейс подозираше, че който е дал на Амороз името му, е заложил кариерата си на това, но бившият адмирал имаше много добри приятели в армията — и имаше да си връща много услуги.

След като разгледаха плановете на „Аврора“ установиха, че самият кораб не е особено забележителен: контейнеровоз с дължина малко под деветстотин фута, регистриран в панамска транспортна компания — почти сигурно параван. Чейс не знаеше защо му трябва на Мичъл да води Нина на борда му, но източникът на Амороз беше предположил, че е станало точно така.

Затова Чейс също отиваше там.

Стига да намереха „Аврора“ навреме.

— Не знам какво смяташ да правиш — каза Амороз, докато наблюдаваше как Чейс проверява за последно двата си пистолета, след което затъква нож в калъф и две гранати в колана около гърдите си. — На борда на кораба ще бъде целият му екипаж, не само Мичъл.

— Ако не ми се пречкат, няма да имат проблеми — отвърна Чейс. — Просто искам да прибера Нина.

— И след това какво? Ще опреш пистолет в главата на капитана и ще му кажеш да обърне към най-близкото пристанище?

— Ако се наложи. Ще му мисля, когато се стигне дотам.

Амороз тъкмо се канеше да сподели своето мнение за тактиката на Чейс, или по-скоро за липсата на такава, когато забеляза нещо в далечината.

— Виждам кораб на единайсет часа.

— Видях го. — Чейс оглеждаше студеното море през мощен бинокъл и бързо забеляза групичката светлини в мастиленочерната бездна.

— Контейнеровоз, може да е „Аврора“. — Едва забележимият флаг на кърмата изглеждаше като панамския, но не можеше да бъде сигурен. — Приближи ни до него.

Превързаха крака на Нина, но не й дадоха никакви болкоуспокояващи. Тялото й се бореше с мозъка, който искаше да се изключи, да намери покой от изгарящата болка в бедрото, но тя отказваше да му се подчини и упорито се опитваше да не изпадне в безсъзнание.

— Готова ли е? — попита нетърпеливо Мичъл.

— Почти — отвърна мъжът, който завършваше бинтоването.

— Включете реакторите до първо ниво на мощност. Достатъчно време изгубихме.

— Реактори ли? — попита Нина. — Това нещо ядрено ли е?

— От разглобена подводница клас „Лос Анджелис“. Генераторът ни се нуждае от много енергия, за да заработи, точно както машината на Васюкович. — Мичъл се обърна към един от техниците. — Щом стигнем до първо ниво, включете антенната решетка. След това заредете магнитите…

— Сър! — извика един мъж от другия край на залата. — Засякох нещо на радара, променя курса и идва към нас.

— На екрана — извика Мичъл и се обърна към големия дисплей на стената. Малък район около позицията на „Аврора“ се увеличи. Едно жълто квадратче се приближаваше бавно към нея от юг. — Какво е?

— Двумоторен самолет, курсът му предполага, че идва от Шотландия.

— Идентифицирай го!