— Да, обикновено е така — докато не започнат експлозиите!

— Наистина съжалявам — повтори Клоуи още по-уплашено.

Чейс си пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, вината не е ваша. — Той освети дупката с фенерчето. — Само ми кажете как да ги настигна.

Раздиран от суха кашлица, Мичъл излезе от водата, влачейки Нина подире си. Земята беше мека и кална и жвакаше под краката им.

Фенерчето беше оцеляло след подводната им одисея и все още светеше. Лъчът му освети друга камера, по-малка от онази в другия край на тунела — с огромно каменно лице, изсечено в задната й стена.

— Мерлин — досети се Нина.

Гневът на Мерлин ще порази онези, които видят лицето му…

Но тя беше видяла лицето му, което беше изкривено в подигравателна усмивка. И поне досега не се беше случило нищо.

Все още кашляйки, тя се запрепъва към каменното лице, краката й затъваха в лепкавата кал. Миризмата на метан се засилваше, при всяка нейна стъпка от разлагащата се мръсотия се вдигаше облак газ.

— Леле, тук мирише на подводница, след като в столовата е бил сервиран боб — изхриптя Мичъл зад гърба й. — Това трябва да е Мерлин, нали? А къде е гневът му?

— Не знам. — Нина използва фенерчето, за да огледа камерата. На едната й стена забеляза каменна врата, плътно затворена.

И видя на пода нещо, полузаровено в лепкавата кал…

— Това да не е череп? — попита Мичъл, като забеляза безцветния обект.

— Стой там и не мърдай — заповяда Нина. Тя внимателно прекоси стаята, като се опитваше да не размърдва много кишата под краката си. Обектът наистина се оказа череп, покрит със сажди и само няколко късчета почерняла плът, изгнила с времето. От калта край него стърчаха други кости.

Включително ръка, която стискаше нещо. Парче дърво.

Тя се обърна към Мичъл.

— Знам какъв е гневът на Мерлин. И той е гениален по един садистичен начин.

Мичъл огледа камерата.

— В безопасност ли сме?

— Би трябвало. Но ако бяхме дошли тук преди два века, досега да сме мъртви. — Тя вдигна фенерчето. — Тази цялата стая е един голям капан. С изключение на електрическото фенерче всякакъв друг вид осветление ще изчезне при плуването, нали?

— Така мисля.

— Тогава да речем, че си достатъчно умен, за да си подсигуриш допълнителна факла, която си запазил суха. Какво ще направиш веднага, щом излезеш от водата?

— Ще я запаля… — отвърна Мичъл, който веднага се досети.

— Точно така. Ще я запалиш и ще получиш огън. В стая, пълна с метан. Буум! — Тя разпери ръце, имитирайки експлозия. — Последното нещо, което виждали, преди да бъдат опечени живи, е лицето на Мерлин, точно както пише на плочата при входа.

— Тези хитреци, монасите — каза Мичъл почти с възхищение. Той се приближи до вратата и посочи към основата на едната от каменните колони, които я ограждаха. В нея беше издълбана пролука, от която стърчеше дървен клин. Нина провери другата колона и откри същото нещо. — Да ги дръпнем ли?

— Чакай малко. Нека първо да проверим дали случайно Мерлин няма някой помощник на гнева му. — Тя опипа клиновете, за да провери дали не са минирани с кремъци. — Добре, нека да опитаме.

Мичъл хвана първия клин и дръпна. За няколко секунди не се случи нищо, след което мокрото дърво внезапно се измъкна. Вратата леко хлътна от неговата страна. Нина си пое дълбоко дъх, пожела си да не го беше правила, и силно дръпна втория клин. Отне й малко повече време, но най-накрая го измъкна.

Вратата падна на пода, разплисквайки на всички страни кал и мръсна вода. Те отскочиха встрани, когато заля краката им.

Разнесе се силен тропот.

— Мамка му! — извика Мичъл. — Сега ще се взриви!

— Не, почакай! — Нина насочи фенерчето към дупката, през която бяха влезли. — Оттича се! — Пенейки се и бълбукайки, водата наистина изчезваше пред очите им. През току-що отворената врата нахлу въздух. Миризмата на блатен газ вече не беше толкова силна. — Газът също се разнася. Сигурно са решили, че щом си успял да стигнеш до тук, няма да е зле да улеснят пътя ти за навън.

Мичъл погледна подозрително през вратата.

— Значи до гробницата се стига от тук? До Екскалибур се стига от тук?

— Скоро ще разберем. — Нина извади фотоапарата си, за да снима каменния Мерлин.

— Хей, хей! — извика Мичъл. — Проблясък, искрица, забрави ли?

— Фотоапаратът ми е водонепроницаем, така че светкавицата също трябва да е запечатана. Всичко ще бъде наред. — Тя натисна бутона, за да му докаже, че е права, въпреки че за миг почувства безпокойство.

— Чакай… О, боже! — Мичъл примигна при проблясъка на светкавицата, но камерата не избухна в пламъци. — Добре, съгласна ли си повече да не правиш така? Според мен това си беше глупав риск.

— О, не започвай и ти, моля те — каза Нина, прескочи падналата врата и влезе в прохода зад нея. — И ти си същият като Еди!

Чакащата при входа разтревожена Клоуи се огледа и забеляза една група, която се приближаваше бързо към нейните заграждения. Нещо във външния им вид — облеклото им, прическата, дори цветът на кожата, — веднага й подсказа, че са чужденци. Източноевропейци, може би? Руснаци?

Откъдето и да идваха, бяха доста. Тя преброи девет души: осем мъже и една жена, чиято разрошена коса беше боядисана в ярко розово със зеленикав оттенък.

Те се спряха до бариерата й.

— Здравейте — каза Клоуи учтиво. Сигурно заради светлоотразяващото елече бяха решили, че е някакъв гид или нещо такова. — Мога ли да ви помогна?

Единият от мъжете, най-възрастният, пристъпи напред, опирайки се в лентата. Широката му уста напомни на Клоуи за жаба.

— Да, надявам се, че можете — каза той със силен акцент. Със сигурност беше руснак. — Търсим Екскалибур.

Клоуи се разтревожи. Мичъл беше пределно ясен, когато й обясни, че Екскалибур е свързан по някакъв начин с националната сигурност — и по тази причина се пази в тайна. Тя се усмихна учтиво.

— О, боя се, че сте дошли на грешното място. Предполага се, че гробницата на крал Артур е открита в абатството, в селото. Ако Екскалибур съществува, той трябва да е там. — Тя махна с ръка в посока към Гластънбъри, който се намираше зад хълма.

Мъжът отново пристъпи напред и опъна още повече лентата…

— Не — каза тихо той. Тревогата на Клоуи прерасна в страх, когато осъзна, че придружителите му са обградили лентата и блокират пътя й навън. Той продължи да напира напред и погледна към тунела, преди отново да вдигне поглед към Клоуи. — Аз съм убеден, че това е правилното място.

Нина зави още веднъж и се озова пред входа към гробницата на крал Артур.

За разлика от пръстта и дървото в тунела, стените тук бяха от камък, а таванът бе подсилен, за да издържи тежестта на Хълма, който се издигаше над правоъгълната камера. Приликата с архитектурата на абатството беше очевидна, продукт на една и съща епоха, дори на едни и същи ръце. Стените бяха покрити с текстове на латински, един бърз поглед й показа, че всичките са посветени на историята на Артур, истински паметник на легендарния крал на Британия.

Вече не легендарен, помисли си тя. Руст се оказа прав — Артур беше истински.

Но ако това беше гробницата му, то тогава…

— А къде е самият той? — зачуди се Мичъл на глас, довършвайки мисълта й. Нямаше ковчези или надгробни камъни, камерата беше празна. — Да не би някой да ни е изпреварил?

— Не — отвърна Нина, като се приближи към средата на стаята. Въпреки че беше празна, на пода имаше нещо. Нарисувана фигура — кръг, разделен на отделни сегменти, като до външния ръб на всяка част се забелязваше дупка с размера на монета. А в центъра, герб…

— Няма начин — рече Мичъл. — Нали Клоуи каза, че Кръглата маса не е съществувала?

Сегментите бяха тринайсет — а в дупката на най-отдалечения от входа бе пъхната бронзова фигурка с височина около шест инча, която стърчеше над пода като тапа. Нина я освети с фенера. Кралска фигура, която носеше меч и щит, а върху пода около краката й се забелязваше надпис.