— Ще видя какво мога да направя, но линията между историята и легендата за Артур се преплитат.

— Просто дай най-доброто от себе си.

— Мислиш ли, че си права? — попита Мичъл.

— Ако не съм, ще се наложи да ме издърпваш от много дупки.

Те се върнаха до първия кръстопът и поеха по немаркирания тунел, като Нина внимателно проверяваше пода при всяка крачка. Той си оставаше твърд. Въпреки това тя напредваше предпазливо по криволичещия тунел, докато пред нея не изникна нов кръстопът.

— Така, Клоуи — каза тя. — Оказах се права, тук има нова табела.

— Какво пише на нея?

Нина я освети с фенерчето и прочете:

— Бедивер.

— О, сър Бедивер си е съвсем истински — обяви Клоуи. Гласът й вече звучеше доста различно, колкото по-дълбоко навлизаха под Хълма, толкова по-силни ставаха смущенията. — Ако не друго, той поне се среща много по-често в разни исторически източници от самия Артур. В най-старите уелски източници е наричан Бедвир и…

— Изглежда, трябва да тръгнем наляво — рече Нина на Мичъл, докато Клоуи продължаваше да бърбори. Те навлязоха в следващия тунел. Освен пода, Нина започна внимателно да проверява стените и тавана. Опитът я беше научил, че строителите на капани рядко използваха едни и същи номера два пъти.

Но теорията й като че ли издържа проверката и те продължиха да навлизат дълбоко под земята, докато стигнаха до следващия кръстопът.

— Клоуи, отново е твой ред. Този път пише Бадон.

— Битката при Бадон — отвърна веднага Клоуи. — Най-великата победа на Артур над саксонците. Или в края на пети век, или в началото на шести — срещаните дати са различни, но това определено е историческо събитие.

— Значи избираме Бадон — каза Нина и тръгна надясно.

Те продължиха да се придвижват предпазливо из лабиринта, като се спираха на всеки кръстопът, за да се допитат до Клоуи. Връзката непрекъснато се влошаваше, съскането на статичните смущения на моменти напълно заглушаваше гласа й. Но те все още можеха да се възползват от съветите й: според монасите от Гластънбъри Лохолт, синът на Артур, е бил историческа фигура, докато рицарите на Артур сър Карадок и Брон, Краля на рибарите, са се считали за митологични герои. Нина и Мичъл продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-застоял ставаше въздухът.

— Аах! — изпищя Нина, когато зави зад ъгъла и отстъпи изненадано назад — беше се озовала лице в лице с някой, когото в началото помисли за жена. Когато първоначалният шок отмина, тя видя, че това всъщност е статуя, слаба, грациозна фигура, която стоеше на ръба на воден басейн. Богатата на желязо почва бе придала кален ръждивокафяв цвят на водата. Залата, в която се намираше, беше по-голяма от тунелите, и басейнът я запълваше изцяло.

— Това сигурно е Нивиен, Дамата от езерото — каза Нина. Тя извади фотоапарата си и направи няколко снимки; дори и да не успееха да продължат напред, тя все пак щеше да има нещо, което да проучва, когато се върне на повърхността.

— Не е кой знае какво езеро. — Мичъл нави ръкавите си и потопи ръка в тъмните води. Беше очевидно, че е доста дълбоко. Той избърса ръцете си в дрехите и насочи фенерчето към другата страна на басейна. — Я виж тук.

На слабата светлина Нина видя входовете на два тунела, които се подаваха над водата, и още една каменна плоча над левия отвор. Но Мичъл нямаше предвид това. Той насочи лъча на фенера към водата. Малки мехурчета се издигаха към повърхността и се пръсваха при допира с въздуха.

— Риба? — попита с надежда тя.

— Газ — отвърна Мичъл. — Затова проклетото място мирише така — цялото е запълнено с блатен газ!

— Сигурно сме стигнали нивото на водата — осъзна Нина. Съмърсетските блата сигурно са били пресушени на повърхността, но земята под тях все още беше просмукана с вода и натрупаните разлагащи се растения произвеждаха отвратителен страничен продукт — метан. Дали монасите са били наясно с това или беше просто съвпадение?

Тя каза на Мичъл да освети статуята. Нивиен беше протегнала едната си ръка, подканяйки ги да навлязат във водата, но Нина не бързаше да го направи.

— Това сигурно е изпитанието на Нивиен. Но какво ли трябва да направим?

— Мисля, че ще трябва да се намокрим — изръмжа Мичъл, като посочи с ръка към двата тунела от другата страна.

— Какво пише на камъка? — Нина присви очи в опит да разчете дребните букви. — Прилича ми на… Ана. — Тя включи радиостанцията, за да опише залата и плочката на Клоуи; връзката вече беше толкова лоша, че едва успяваше да чуе гласа й.

— Ана е сестрата на Артур — успя да чуе през непрекъснатите смущения. — Но не съм сигурна доколко е историческа фигура. Смята се, че тя е майката на сър Гауейн, но според ранните уелски източници — онези, в които се споменава Бедивер — майка на Гауейн е една жена на име Гуиър. Ана може да е другото име на същата личност, но…

— Значи не знаеш със сигурност дали е истинска, или митологична личност? — попита Нина.

— Боя се, че не.

Нина отпусна бутона на радиостанцията и промърмори:

— Чудесно… — след което го натисна отново. — Кое смяташ за по-вероятно? Възможно ли е наистина да е съществувала?

— Вероятно. И на други места са я споменавали, но източниците са от по-късни години.

— След 1191?

— Не, но някои от тях са от началото на 12 век, включително Джефри от Монмът — а по отношение на историческата правда бих сложила Джефри в един екип с Монти Пайтън!

Нина и Мичъл си размениха усмивки при сравнението.

— Дали намирането на гробницата може да предаде допълнителна тежест на някое от мненията? Очевидно в мита за Артур има някаква истина.

Клоуи се замисли.

— Предполагам, че е по-вероятно Ана наистина да е била сестра на Артур, но все още не мога да бъда сигурна. Монасите от Гластънбъри са били склонни да послъгват за различни аспекти на легендата, за да печелят повече, затова не можем да се доверяваме изцяло на техните думи.

— Те са били готови и да убиват — каза Нина. — Клоуи, имам усещането, че изпитанието на Нивиен е на живот и смърт. Избери погрешния тунел и няма да стигнеш до другия му край, преди да ти свърши въздуха.

— Може би трябва да се върнете — предложи Клоуи. — И да изчакате, докато си намерите водолазна екипировка.

— Не можем да чакаме — настоя Мичъл. — Ако Екскалибур е тук, трябва да го намерим колкото се може по-бързо — колкото по-дълго чакаме, толкова по-вероятно е хората на Васюкович да открият гробницата въз основа на изследванията на Руст.

Нина въздъхна.

— Да, страхувах се, че точно това ще кажеш. — Тя отново заговори на Клоуи. — Можеш ли да ни дадеш поне нещо?

— Боя се, че ще трябва сами да решавате. Съжалявам.

— Добре, благодаря. — Нина навъсено прекъсна връзката. — И така, какво мислиш? Първата от сестрите на Артур, с която се сблъскахме, се оказа мит — смяташ ли, че тази тук е истинска?

— Не питай мен, ти си историкът — каза Мичъл. — Изборът е твой.

— Защо накрая винаги аз решавам? — проплака Нина.

Мичъл сви устни.

— Защо ли си спомням за една червенокоса жена, която настояваше да бъде ръководител на операцията…

— Знаеш ли, надявах се, да не си спомниш за това. — Нина погледна плочката и се намръщи. — Добре. Ана или е била сестра на крал Артур, или не. Успокой се. — Тя затвори очи и започна да прехвърля през ума си всяко късче информация, свързано с обекта, което можеше да си спомни. — Бих казала… че е била.

— Научно предположение?

— Само второто — призна тя. — И така, как ще го направим?

— Ще съблечем всичко, което може да ни повлече надолу — каза Мичъл, като започна да съблича якето си. — Палтото ти, обувките, пуловера.

Нина се сепна.

— Ъъъ… не нося кой знае какво под този пуловер.

— Не носиш ли сутиен?

— Нося, разбира се! Но е малко, нали се сещаш, тънък.

Мичъл се съблече гол до кръста. После подаде ризата си на Нина.

— Какво?