С помощта на лопатките, които Клоуи беше донесла, те успяха сравнително бързо да разчистят цялата каменна плоча. Нина използва четка, за да почисти пръстта от изсечените букви. Целият надпис беше на латински и продължаваше няколко реда.
— „Знайте, че под тази плоча лежи гробницата на Артур, крал на британците, и неговата втора кралица Гуиневир“ — прочете Нина. — „Само онези, които познават историята на Артур и легендата за Артур, ще достигнат до него, за да изразят почитта си. Преминете през лабиринта, за да се изправите пред изпитанието на Нивиен…“. Нивиен ли? — попита тя Клоуи.
— Едно от вероятните имена на Дамата от езерото — отвърна британката.
— Добре. „… Изпитанието на Нивиен, която ще задържи недостойните в своите владения, и пред гнева на Мерлин, който поразява само онези, които видят лицето му. Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур; онези, които не я знаят…“. Мили боже.
— Какво има? — попита Мичъл.
— „… Никога няма да напуснат това място“. Да, това не звучи добре. Като че ли монасите са заложили няколко капана.
— Но гробницата е на стотици години — възрази Мичъл. — Едва ли капаните все още ще работят след толкова много време.
— Така си мислиш ти! — отвърна Нина със сарказъм, роден от болезнения й опит.
— Това може би обяснява една стара легенда — каза Клоуи. — Говори се, че група от трийсет монаси влязла в тунелите, които открили под Хълма, и само трима от тях оживели.
Нина примигна.
— Ох, не ми харесват тези приказки — каза тя, но взе лопатата и продължи да копае.
Щом разчистиха пръстта около каменната плоча, Нина и Мичъл внимателно измъкнаха изпод нея камъните, на които лежеше, и леко я повдигнаха, като разкриха…
— Мили боже! — възкликна Нина. — Я ела да видиш!
Отдолу се показа тунел, тесен, но проходим, който се спускаше под Хълма. На един от камъните под плочата беше гравиран друг надпис на латински. Нина веднага разчете римските цифри.
— 1191 — каза тя. — Същата година, когато монасите от Гластънбъри твърдят, че са намерили гробницата на Артур в земите на абатството. Но това е истинската гробница… истинското съкровище.
Мичъл светна с фенерче в тунела.
— Тези подпори ми изглеждат доста несигурни.
Докато входът на гробницата беше направен от камък, подпорите на тунела бяха от дърво, вградено в стените от глина и пясъчник, и бяха капитулирали пред гниенето и влагата, просмуквала се от векове в земята.
Нина взе другото фенерче и погледна сама.
— Нали досега са издържали — каза тя, като се надяваше, че думите й няма да подействат като проклятие. Бързо докосна огърлицата си за късмет. — Стига някой да не ги ритне, всичко ще бъде наред.
— Не съм толкова сигурна — каза нервно Клоуи. — Мисля, че предпочитам да изчакам тук, да удържам фронта. Нали нямате нищо против?
Нина й се усмихна успокояващо, докато взимаше жълтата каска от раницата на Клоуи.
— Сигурно ще постъпиш най-правилно. Но ние трябва да проверим тунела колкото се може по-бързо, така че…
Мичъл измъкна втората каска, след което извади едното уоки-токи и го подаде на Клоуи.
— Нали знаеш как се използва? — Тя кимна с глава. — Чудесно. Ще ти разказваме с подробности какво намираме долу.
— Късмет! — пожела им тя, докато двамата събраха оборудването си и се спуснаха надолу по тунела.
— Благодаря, но се надявам да нямаме нужда от него — отвърна Нина.
Първото нещо, с което се сблъска, когато навлезе в тунела, беше миризмата, задушливата, просмукваща се във всичко воня на гнили растения. Клоуи беше казала, че целият район някога е бил блато, и тук определено миришеше така. Второто нещо беше, че въпреки своята теснота, тунелът очевидно не беше направен набързо. Той беше внимателно и усърдно издълбан в Хълма, стените му бяха гладки, а дървените подпори — поставени на равни интервали. Въпреки че беше скрита, монасите се бяха постарали да направят гробницата достойна за своя крал.
Зад нея, приведен ниско, Мичъл вдигна радиостанцията към устните си.
— Проба, проба. Доктор Лам, чувате ли ме?
— Високо и ясно — дойде отговорът. — Как ви се струва досега?
— С една дума ли? Смрадливо.
Нина се усмихна на съвсем ненаучния му отговор, след което се съсредоточи върху тунела, който лежеше пред нея. Достигнаха до подножието на хълма.
— Вече става по-равно. — Тя се спря, когато забеляза, че пътеката пред нея се разклонява. — Ха така…
— Какво има? — попита Мичъл.
— Навлизаме в лабиринта. — На стената на пътеката, която завиваше наляво, тя забеляза малка табела с гравиран надпис. — Подай ми радиото. — Мичъл се подчини. — Клоуи? Мисля, че имаме нужда от твоето експертно мнение. Пред нас има два пътя — левият е маркиран с плочка, на която пише „Моргана“.
— Известна като Моргана ле Фей — отвърна Клоуи по другото уоки-токи. — Според легендата това е сестрата на Артур. Какво пише на другия тунел?
— Нищо, и като че ли никога не е имало табела. По стената не се забелязват дупки, където би могла да стои, преди да падне. Какво мислиш?
— Не съм сигурна — каза Клоуи. — Само по себе си нищо не значи.
Нина освети и двата тунела с фенерчето. Изглеждаха й еднакви и свиваха рязко след няколко крачки.
— Май ще трябва сами да проверим накъде водят. — Тя погледна назад към Мичъл. — По морганиния, или не?
Той сви рамене.
— Не питай мен. Това е в твоята област.
— Да, знаех си, че всичко ще стовариш върху мен. Добре… Моргана — реши тя, като обърна глава към левия тунел.
Върху глинения под се беше образувала локва. Нина прецапа през нея и стигна до първия завой. Недалеч напред тунелът отново завиваше. Тук земята беше по-суха, въпреки че стените и дървените подпори имаха същия влажен блясък, както и в останалата част от тунела. Тя забави крачка, притеснена от нещо. Защо тук нямаше локви?
Мичъл се блъсна в нея.
— Какво има?
— Не съм сигурна, просто… — Тя поклати глава. — Да видим къде ще ни отведе.
Тя пристъпи напред — и подът се срина под краката й.
Тя залитна напред и изпищя, размаха ръце и фенерчето й излетя, като освети, падайки, дълбока тъмна дупка.
Мичъл я сграбчи и рязко я дръпна към себе си миг преди да полети в нея.
— По дяволите! — изпъшка тя и се подпря на Мичъл, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.
— Добре ли си?
Нина си пое дълбоко дъх, като се опита да се успокои.
— Така мисля. По дяволите! — Тя погледна предпазливо в дупката и видя как е била измамена. Една тънка дървена плоча беше захлупила дупката и върху нея бе посипан тънък слой пръст, за да се слее с пода. Нужна беше само една стъпка, за да хлътне и да падне в пълна с вода дупка, от чието дъно стърчаха набити остри колове.
— Гадничко — отбеляза Мичъл.
— Помогни ми да я премина — каза Нина, след като възвърна самообладание.
— Сигурна ли си? Ако има и друга…
— Трябва да видим докъде стига този тунел. — Дупката беше широка около четири фута, преминаването беше затруднено от ниския таван, но Мичъл и Нина успяха да прехвърлят една греда над нея. Той й подхвърли своето фенерче и тя надникна зад ъгъла. — Добре, сигурно онзи монах, на когото му е хрумнала тази идея, сега си умира от смях. Тунелът свършва тук.
Мичъл й помогна да се върне по гредата.
— Какво означава това?
— Означава — каза Нина, като извади уоки-токито, — че ни трябва някой, който знае разликите между историята и легендата за Артур. — Тя натисна бутона за разговор. — Клоуи?
— Тук съм, Нина — отвърна весело Клоуи, без да има представа какво се беше случило току-що под земята. — Намерихте ли нещо?
— Може и така да се каже. Мисля, че знам какво означават надписите в началото на тунела. Те са част от историята и легендата и ще ни отведат до гробницата. Маршрутът, маркиран с Моргана… да речем, че не се оказа чак толкова добър. Предполагам, че на всеки кръстопът ще откриваме името на някой или нещо, свързано с Артур. Онези, които са свързани с историята, показват правилния маршрут, а другите, които са свързани с мита… да кажем, че не искаме да следваме техния път.
