— Мохамед Явар — произнесе замислено домакинът й. Адийб ал-Джафри беше мъж на средна възраст, с очила с големи рамки и поддържани черни мустаци; въпреки че отдавна се беше завърнал в Йордания, той все още не бе изгубил перфектния си английски, придобит в британски университет. — Да, спомням си това име.

— Така ли? — изненада се Нина. — Да не би и някой друг да е разпитвал за него?

— Да, преди около шест месеца, по телефона. Мисля, че беше някакъв германец. Попита дали имаме в архивите някакви материали за него и ние му казахме, че има, но с това приключи всичко.

— Сигурно е бил Бернд — каза Нина, като се обърна към Чейс и Мичъл. — И никой друг? — Ал-Джафри поклати отрицателно глава.

— Поне не са му разшифровали записките все още — каза Мичъл.

Ал-Джафри ги изгледа с любопитство.

— Те ли?

— Мъжът, който се е свързал с вас, беше убит — каза Нина. — За да му бъде попречено да каже на АСН как да бъде намерено онова, което е търсел.

— Наистина ли? — Като че ли в гласа му се долавяше повече интерес, отколкото шок, сякаш ставаше въпрос за интересен завой във фабулата на някакъв детективски роман. — А какво е търсел той?

— Съжалявам, но това е поверителна информация — каза Мичъл. — Най-вече заради вашата безопасност, повярвайте ми. Хората, които го убиха, няма да се поколебаят да убият отново.

Любопитството на лицето на ал-Джафри беше заменено от загриженост.

— О, разбирам.

— Затова първо трябва да намерим онова, което е търсел, за да няма повече пострадали хора — каза Нина. — А за да го направим, трябва да научим колкото се може повече за Мохамед Явар.

— Всъщност той не е кой знае колко важна фигура от историческа гледна точка. Сигурни ли сте, че той е нужният човек?

— Само с неговото име разполагаме — призна си тя. — Предполага се, че през 1260 година той е убил един кръстоносец, на име Петер от Коронея — и ние искаме да разберем къде е станало това.

— Петер от Коронея… — промърмори ал-Джафри, сбърчил вежди в усилието да си спомни. — А, да. Той е владеел парче земя, което се е намирало близо до сегашната граница между Йордания и Сирия.

— От коя страна на границата? — попита Чейс.

— Откъм Сирия.

— По дяволите, знаех си!

— Вашите архиви могат ли да ни посочат точното й местоположение? — попита Нина.

— Може би — каза ал-Джафри, — но както вече споменах, Мохамед Явар не е някоя важна фигура и се съмнявам, че ще открием нещо повече от бележки под линия.

— Каквото и да е, ще ни бъде ужасно полезно — увери го тя.

Ал-Джафри кимна.

— В такъв случай, ако дойдете с мен при архивите, ще ви покажа всичко, с което разполагаме.

— Знаеш ли какво — обърна се Чейс към Нина, — докато си четете там, аз ще ида да подсигуря всичко, което ще ни е необходимо.

— Американското посолство ще се погрижи за това — каза Мичъл.

Чейс въобще не се впечатли.

— Значи разполагат с местен водач, който може да ни преведе през границата? — Той се обърна към Нина. — Обади ми се като приключите. Ще дойда да ви взема. — За нейна изненада той я придърпа към себе си и я целуна по-силно, отколкото беше очаквала. — Ще се видим по-късно.

— Чао — каза объркано тя, докато той излизаше. Ал-Джафри ги гледаше изумен, докато Мичъл се усмихна леко. Тя усети как се изчервява и се обърна към уредника. — Добре, ами сега…

— Архивите?

— Ако обичате!

— Пристигнахме — каза ал-Джафри. Той си бе сложил бели памучни ръкавици, за да предпази древните страници. Извади една книга от подземните трезори на Центъра и им посочи един текст на арабски. Въпреки че самата книга беше от петнайсети век, тя описваше събития, случили се два века по-рано, като се позоваваше на други източници от многобройните войни, които са се вихрели в Светите земи през онзи период.

— Тук името на Мохамед Явар се споменава за пръв път.

Нина не владееше много добре арабски.

— Какво пише там?

— Не много — каза Мичъл, като надникна през рамото й.

— Говориш ли арабски?

— Достатъчно, за да се оправя — ухили се той. — Но доктор ал-Джафри е прав — Явар не е бил толкова важен, че да заслужи повече от няколко реда.

— Но в тях може да се съдържа онова, което ни интересува — каза ал-Джафри, като внимателно прокара пръст по потъмнелия от времето лист. — Тук пише: „Самият водач на варварите излезе напред и предизвика Мохамед с блестящия си меч. Но също като пророка, чието име носеше, Мохамед беше смел и праведен, и предан слуга на Аллах, и с един удар счупи меча му на парчета. С най-голямото от тях той довърши неверника. След като водачът им загина, останалите нашественици побягнаха уплашени.“

— Варвари ли? — попита озадачено Мичъл. — Да не сме объркали битката? Звучи така, сякаш говорят за монголите.

Ал-Джафри потисна подигравателния си смях.

— Не, точно тази е — обясни Нина. — Мюсюлманите са приемали кръстоносците по… да речем, по по-различен начин от християните. Те са ги смятали за жестоки нашественици, дошли, за да избият последователите на исляма и да завладеят земите им.

— Plus са change…13 — тихо промърмори ал-Джафри. Мичъл го прониза с поглед. — Но тук пише още нещо за Явар. „Мохамед се върна в Кафаща и предаде острието на градския имам, за да покаже, че слугите на Аллах винаги ще побеждават.“

— Кафаща ли? — попита Нина.

— Това е малък град в южна Сирия. Е, поне се е считал за град по времето на Явар — сега едва ли може да се смята и за село. Ако искате, мога да ви го намеря на картата.

— Няма нужда, благодаря — каза Мичъл и като се изправи. — Това ни трябваше. Трябва да отидем в Кафаща.

— В Сирия — напомни му Нина. — Помниш ли какво ни каза? Че хората там не са големи почитатели на американците…

Два часа по-късно Чейс се срещна с Нина и Мичъл пред американското посолство, придружен от местната си връзка, една Йорданка, на име Карима Фаран. Както можеше да се очаква, тя беше изключително привлекателна, дългата й черна коса се развяваше на вятъра.

Лендроувърът на Карима изглеждаше също толкова древен, колкото и самият Аман. Маскировъчната му боя бе толкова изтъркана, че се виждаше алуминият отдолу. След като поздрави новодошлите и им помогна да натоварят нещата си в багажника, тя върза косата си на кок и уви главата си в тъмен шал, като подаде друг на Нина.

— Това ще ти трябва.

Нина неохотно го взе.

— Аз, ъъъ… Мислех, че хиджабите не са задължителни за жените в Йордания.

— Не са — отвърна Карима и двамата с Чейс се спогледаха развеселено. — Просто не искам косата ми да се пълни с пясък. — Тя махна с ръка към парцаливия брезентен гюрук на лендроувъра. Нина веднага разбра мисълта й и побърза да последва нейния пример.

Поеха на североизток по магистралата, като бързо оставиха града зад гърба си и навлязоха в пустинята, обградени от изсушен пейзаж от пясък и камъни.

— Та, Еди — каза Карима на Чейс, който седеше до нея на предната седалка, — за кога е планирана сватбата?

Чейс се подсмихна.

— Знаеш ли, толкова хора вече ми зададоха този въпрос, че започвам да си мисля дали не трябва най-после да решим какъв да бъде отговорът.

— Омъжена ли си, Карима? — попита Нина. Йорданката носеше няколко пръстена, но Нина не беше сигурна дали имат някакво обвързващо значение или са просто бижута.

— Не, не съм — отвърна й жената, като хвърли един бърз поглед назад, — но си имам някой. Проблемът е да успея да го накарам да се обвърже.

— Това чувство ми е познато — рече Нина. Чейс изсумтя.

Пътуването им продължаваше вече втори час и Нина го използва, за да продължи прекъснатия курс по артурианска митология, който бе започнала по време на полета. Накрая Карима слезе от магистралата и подкара джипа по поредица от все по-неравни селски пътища. Накрая спряха в едно село, което беше толкова малко, че Нина се усъмни дали групичката полуразрушени колиби изобщо са обозначени на картата. Пустинята се простираше навсякъде около тях. Огненочервеното слънце безмилостно прежуряше на хоризонта.