— Пепел ти на устата! — рече ядосан Джеймс, гризейки нокътя си. — Ако се е случило такова ужасно нещо, с кариерата ми е свършено! Ще го убия този проклетник Монти Мелвил!

Джо го изгледа въпросително.

— Монти Мелвил. От девети улански. Той имаше грижата да докара конвоя при нас. Ето го и него! Перчи се на коня си пред войниците. Какво, по дяволите, си направил с нея, Монти? Предполагам, че проклетото момиче едва ли ще пътува заедно със скаутите? — каза той, загледан в камиона, пълен със скаути, по средата на колоната.

И тримата се загледаха нататък.

— Няма я там.

— Може да е променила решението си — рече с надежда Джо. — Може пък да е останала, за да се запознае със забележителностите на Пешавар?

— Това е единственото обяснение и какво облекчение ще бъде, ако е така! — съгласи се Джеймс. — Въпреки че би трябвало да ме уведомят за това, когато се обадиха по радиото, за да ми кажат, че тръгват.

Земан оглеждаше внимателно конвоя с ястребовия си поглед. Изведнъж той се засмя.

— Дамата, чиято липса толкова ви вълнува, да не би да е млада, русокоса, стройна и капризна? Така ли е? Тогава се опасявам, че имам лоша новина за вас!

Той посочи надолу, където кавалеристите, скривани отчасти от облака прах, започнаха да се виждат по-ясно.

— Чувах, че ще бъдем удостоени с присъствието на един английски кавалерийски полк. Рядко, но не и непознато явление в тази част на света, а ето ги и тях. Но това не е всичко! Когато докладвам на емира, дали да му кажа, че англичаните са толкова закъсали напоследък, та вербуват жени за кавалерията? — Той избухна в смях. — Вгледайте се в центъра на този боен отряд и мисля, че ще откриете това, което търсите!

Джеймс започна да се взира още по-напрегнато.

— Мама му стара! — изруга той. — Проклето момиче! Как, по дяволите, се е озовала там? Ще го убия този Мелвил, когато ми падне! Как е позволил такова нещо?

— Мисля, че не трябва да се безпокоиш — рече Джо. — Според мен тя е на сигурно място. Не мога да си представя по-сигурно в границите на Британската империя. Независимо от това ще сляза долу, за да посрещна проклетото момиче.

— Мисля, че ще е по-добре да остана тук с Джеймс — каза Земан, — въпреки че трябва да призная, че съм много любопитен да се запозная с тази истинска перла. Може да се смути, като види космат туземец като мен. Сигурен съм, че са я предупредили за „подобни хора“.

— Ако е така, явно не е обърнала внимание на предупреждението.

Възмутен, Джо се спусна, трополейки по стълбите към двора, качи се на приготвения за него кон и излезе през портата на форта. Спря за малко в градината, наведе се, откъсна две рози и ги мушна в еполета си. Отправи се в лек тръс по пътя, за да посрещне приближаващия конвой. Минаваше покрай всяка кола с нещо средно между поздрав и махване с ръка, приветства въоръжените скаути в камиона и най-накрая се изправи срещу войниците от Девети улански полк, водени от Монти Мелвил. Защитена отвсякъде от тази внушителна сила, зачервена, с разпиляна коса и с взет назаем улански шлем на главата, с черни очила, вдигнати върху влажното чело, неговата довереница яздеше, здраво възседнала коня. Повдигна развълнуваното си лице към него, а той изля гнева си върху нея.

— Какво, по дяволите, правите? — запита Джо, едва подбирайки думите си от яд. Насочи властно пръст към нея, давайки да се разбере, че иска тя да се отдели от групата.

— Олеле-е-е! — Гласът й прозвуча бодро, безгрижно и съвсем по американски. — Предполагам, че вие сте моят полицай, командир Сандиландс! — рече тя, извеждайки коня си от групата. Ако искате да знаете, те се опитаха да ме поставят в — как я наричаха? — щабната кола! Но аз не се съгласих. Не съм била всичкия път от Чикаго, за да се возя в деладж. Ау! Беше страхотно! Това е начинът да се пътува из тази страна! — Тя се усмихна широко на възхитените английски кавалеристи.

— Младата дама се справи много добре — рече сержантът на групата. — Сякаш цял живот не е слизала от седлото. — Останалите изразиха съгласието си с одобрително мърморене.

— Съжалявам, сър! — обади се Монти Мелвил. Погледна с отчаяние към Джо и прошепна: — Знам какви бяха заповедите и направих всичко, което е по силите ми, но по-скоро ще обясните на едно шимпанзе какви са кралските отличия, отколкото да вкарате малко разум в главата на това проклето момиче! — Той извърна рязко потното си, възмутено лице към Лайли. — Особено пък след като спечели всичките ми момчета на своя страна.

— Разбирам — рече Джо, хвърляйки смразяващ поглед на Лайли, — че трябва да ви обясня някои неща от живота по границата. Имате късмет, че още не сте поставена в следващата „щабна кола“, която да ви закара обратно в Пешавар! Ако зависеше от мен, щеше да стане точно това. Вече съм доста стар, за да си играя на криеница с малки момиченца.

— Ау! — възкликна тя. — Недейте така! Аз съм дошла точно за това. — Погледна заговорнически кавалеристите и добави: — Сър Джордж ме предупреди за него, но казват, че не е толкова строг, колкото се прави. Така ли е, командире?

— Мога ли да ви обясня, че тази част на света е доста опасна? Това тук не ви е някое кокетно ранчо. Можеше да имате сериозни неприятности. Аз самият не бих имал нищо против, но някои достойни мъже могат да бъдат изложени на опасност, за да ви измъкнат от тях. Аз съм отговорен за вашата безопасност. Само по себе си това е достатъчен проблем, при положение, че правите каквото ви се каже. Обаче ако не го правите, задачата ми става невъзможна. Ясно ли ви е?

Лайли реагира, като отдаде чест така, както, според Джо, беше видяла да правят на някое тържество в „Уест Пойнт“.

Д-р Грейс Холбрук беше свикнала да посещава границата, защитена само от репутацията си, и когато разбра, че ще бъде част от добре въоръжен и строго охраняван конвой от Пешавар до форта, това никак не й хареса. Оплака се на своя приятел, върховния комисар.

— Нужни ми бяха близо двайсет години, за да спечеля доверието на тези хора и всеки път го правя с голяма мъка. Появата ми с военен конвой само ще ми навреди.

Сър Джон Дийн положи максимални усилия да я успокои.

— Ти си последният човек, когото някой би заподозрял във войнствени намерения, Грейс — каза той и се усмихна на ниската жена на средна възраст, надвесила се над бюрото му. Облечена с пола-панталон, бяла блуза и кафява копринена връзка, прикрепена със златна игла, Грейс Холбрук беше образец за благоприличието. — Познават те твърде добре и винаги те посрещат много сърдечно. Разбира се, можеш да решиш да изчакаш, докато сегашният конвой се върне, но мисля, че това едва ли ще те устройва, защото ще означава афганската страна на тази операция да се задържи прекалено дълго във форта.

— Разбира се, че не ме устройва! — каза възмутена Грейс. — Спазвам стриктно уговорките, които съм направила, и съм обещала да бъда в Кабул до десет дни. Трябваше да ме предупредиш, Джон, че във форта ще има някакво страхотно джамборе! Нали ти е известно, че не си падам по тези работи.

— Знаеш как стават нещата тук… Никой не казва нищо до последната секунда, а аз съм първият, който държи много на тази практика. Представи си какви могат да бъдат последиците, ако списъкът на сегашните гости станеше широко известен преди самото събитие. Една богата наследница, един важен имперски търговец, важен държавен служител и висш представител на Кралските военновъздушни сили! Всички събрани на едно място в Пешавар — столицата на отвличанията по западната граница! Обаче ще ти кажа нещо, Грейс — тъкмо единственият член на групата, за чиято безопасност наистина съм загрижен, се опитва да пренебрегне всички предлагани от нас предохранителни мерки.

Грейс, която не се впечатляваше лесно от ласкателства, отвори уста, за да реагира рязко, и той побърза да каже:

— Освен това по време на това пътуване може да има нужда от професионалните ти умения. — Доволен, че беше събудил любопитството й, той продължи: — Става въпрос за Бети Линдзи, съпругата на Джеймс. Да, и това не съм ти казвал. Тя също е включена в групата. Знам, че е против правилата, но този път съм склонен да ги наруша. Истината, Грейс, е, че тя е в деликатно положение, нали разбираш…