С безкрайна предпазливост и ловкост Джок се запромъква обратно през дерето. Беше изминал трийсетина метра, когато изострените му сетива доловиха предупреждение — отблясък на метал от последните слънчеви лъчи високо над главата му го накара да се хвърли встрани. В момента, когато го стори, трясъкът на изгърмял мускет проехтя в дерето и близо до него се посипаха сачми. Джезаил? Това старовремски джезаил ли беше? Кой, по дяволите, би могъл да стреля с такова нещо? Всички африди бяха въоръжени, бог знае как, с пушки със затвор, каквито имаха и неговите скаути. Бяха му казвали, че в тези планински проходи безброй английски мъже, жени и деца, бягащи от афганците, са били убивани или осакатявани точно с такива пушки. Обаче това е било преди седемдесет години.

С настъпването на мрака и тишината последните остатъци смелост бързо го напуснаха и на тяхно място дойде ужасът на преследвания. Побягна, като лъкатушеше и тичаше като подплашен заек, подтикван от няколкото рани по ръцете и раменете, причинени от рикоширали сачми.

При „Цицата“ всичко беше готово за отстъплението към форт Хамилтън.

— Къде е новото момче? Джок ли се казваше? Някой да го е виждал? Казвано ли му е, че сега не е време да ходи да пикае! Не ми се иска да чуя, че някой му е гръмнал онази работа! Той е какво? Кога? По дяволите! Защо никой не ми…?

— Сър! Сър! Вижте! Ето там, това е Джок. Връща се! Бяга с всичка сила!

Април 1922

Лайли Кобленц беше в лошо настроение. Тя беше в такова от около месец. Почти не си спомняше вълнението, с което беше тръгнала на така дългоочакваното пътуване до Индия. Можеше само да сравнява големите си очаквания със скучната действителност. Ето че се намираше там, където толкова силно беше искала да бъде. Индия. Симла и зашеметяващото великолепие на вицекралския пролетен бал. Но всъщност със същия успех би могла да не напуска Чикаго! Като се изключи акцентът (от време на време той продължаваше да й звучи твърде превзето), би могла да бъде на всеки друг голям прием у дома на улица „Езерен бряг“. Мъжете бяха същите, дрехите същите, имаха същите намазани с брилянтин коси, същите малки мустачки. Дори в храната нямаше кой знае каква разлика, а в питиетата абсолютно никаква. Е, поне за това можеше да бъде благодарна! Тя отпи с удоволствие още една глътка от добре изстуденото шампанско „Круг“, реколта 1915, и огледа намръщено залата.

Къде бяха мъжете с тюрбани на главите и жените с воали, както и екзотичните, непознати инструменти, които издаваха необикновени звуци, скрити зад завесите? Заслуша се с презрение в изпълнението на изискания струнен оркестър, който свиреше още един фокстрот, и погледна неодобрително към белите вратовръзки и белите жилетки, дългите бели ръкавици и перлените огърлици. Хората й казваха, че когато пристигне в Симла, ще бъде по-различно. — Там е действието! — И къде я беше отвело това продължително и трудно пътуване? Смени адреса, но всичко друго си остана почти непроменено. Очакваше куполи и минарета, загадъчност и романтика, но резиденцията на вицекраля, построена през 80-те години на миналия век, не беше нещо повече от едно закъсняло, предпазливо и твърде скучно архитектурно изпълнение в стил кралица Елизабет, каквото можеше да види на много места у дома.

Едуард Далримпъл-Уебстър извади крадешком часовника от жилетката си. Десет часът. Оставаха най-малко още два часа. Още два часа разговори с това намусено момиче. Още два часа, в които отчаяно ще се опитва да измъкне от нея някакъв отговор.

— Върти се около нея, приятелю! — му беше казал Ник Карстеърс. — Виж какво можеш да направиш! Подмами я да излезете навън в градината. Аз ще угася светлините и ще пусна славеите! Останалото зависи от теб.

— Красиво момиче — беше казал друг. — Червива е с пари! Казват, че е една от трите най-богати наследници в света.

Е, със сигурност е богата. По това няма спор, но красива? Руса, леко приближаваща се до светлокестенява коса. Гъста и лъскава, но отрязана късо по модата. Очите й: големи и искрящи, но вместо човек да открие в тях невинното англосаксонско синьо, вижда неопределено зелено, което в един момент може да съперничи на цвета на водата в Ламанша при лошо време, а в следващия да го прониже като парче зелено стъкло. Умни очи, които явно могат да изразяват всичко с изключение на истинска скромност.

Беше направил всичко, което е по силите му. Прокара пръст от вътрешната страна на яката си, която се нагърчваше от потенето. Имаше резервна яка, дори две, но не беше съвсем сигурен дали си струва да я смени. Отчаяно направи нов опит. Какви други теми за разговор му бяха останали? Поло? Времето? Горещината? Дрехите? Странните местни жители? Гледката наоколо? Поло? Усети, че е изчерпал всички възможни теми.

— От тук накъде? — попита той с очарователна усмивка и с изражение, което показваше жив интерес. Как пък не, кого го е грижа накъде ще се отправи проклетото момиче, ако това нямаше нищо общо с него? Не последва отговор. Опита отново. — От тук накъде?

Тя го изгледа със студените си очи.

— Какво казахте?

Как му се искаше да не повтаря това „какво казахте?“ при всеки негов нов опит да поведе разговор.

— Къде? — рече той. — Накъде ще се отправите от тук?

Тя му хвърли унищожителен поглед.

— През последните десет минути плановете ми не са се променили, а точно преди десет минути вече ви казах — Пешавар.

Далримпъл-Уебстър улови погледа на Ник Карстеърс, който точно в този момент минаваше покрай тях.

— Госпожица Кобленц заминава за Пешавар! — рече той и за негово облекчение и благодарност Ник Карстеърс седна при тях.

— Ще пътувате за Пешавар, така ли? — каза разсеяно той. — Не мога да проумея защо. Ужасно място! Бил съм там само веднъж в живота си… никога няма да пожелая да отида отново. Отвратително и много опасно място, ако питате мен! Защо не останете тук? Сезонът току-що започва. Ще се случват много неща. Утре в Анандейл ще има конни състезания, на следващия ден комична джимкхана, доста добра малка оперета, която момчетата са успели да композират в театър „Гейъти“. Останете тук, госпожице Кобленц, тук е действието.

„Действието“ — отново тази дума! Тя отпи още една глътка от шампанското и го погледна намръщено.

Ник продължаваше да изрежда:

— Във вторник ще има голямо търсене на съкровище, а в четвъртък уланите от Мисор ще имат музикална надпревара. Не, няма да видите нищо подобно в Пешавар! Там едва ли ще ви позволят да излезете навън, а ако го сторят, няма какво да видите. Помнете ми думата.

Началникът на полицията Чарли Картър я поглеждаше скришом от време на време. Той трябваше да се грижи за сигурността й, докато тя беше в Симла. Трудна задача, но сега, благодарение на бога, тя заминаваше за границата и той вече нямаше да отговаря за нея. Щеше да я поеме неговият колега в Пешавар и Чарли му пожела късмет. Ако бяха послушали съвета му (а те не го направиха), нямаше да позволят на едно момиче, което струваше толкова много пари, да се излага на опасностите, които криеше животът по границата. Всъщност той се беше изказал в този смисъл, но зад очарователния й външен вид, зад това младо красиво лице откри желязна воля.

— Искам да видя истинската Индия! — беше казала тя. А за нея истинската Индия очевидно не беше Симла.

Беше видяла слонове, раджи, обсипани със скъпоценни камъни, които много държаха да се запознаят с нея. Беше видяла индийската армия в цялото й великолепие, както и вицекралския и други балове, организирани за нейно забавление, но това не беше Индия, която беше очаквала да види. Къде бяха изстрелите в нощта? Къде бяха кръвожадните хора от племената, които се спускат от хълмовете? Гарнизоните, укрепили се в самотни фортове? Стройните, обгорели от слънцето безмилостни мъже и техните предани местни последователи? Беше разбрала, че подобни неща има в изобилие в Пешавар и затова беше решила да отиде там.