Джо реши, че ще му трябва най-малко един час, за да разубеждава Бъроус. Вместо това побърза да излезе напред и също да изрази сърдечните си поздравления за играта. Въпреки че Искандер и Лайли бяха на цели четири крачки един от друг, Джо имаше, и то не за пръв път, усещането, че ако мине между тях, ще се спъне в невидима свързваща ги нишка. Може би трябваше да я помоли да не се вживява чак толкова в задачата си да наблюдава заподозрения. Каза си, че за момента Искандер вероятно приема проявения от нея интерес като проява на съчувствие и заради склонността й лесно да се въодушевява, но ако не беше внимателна, той можеше да започне да подозира нещо.

— Ей! Защо не останете още един ден? — казваше му тя. — Тогава хората ви могат да се справят със скаутите в едно истинско състезание. Няма да е зле, а, Джо?

— Лайли, едва ли ние можем да променяме плановете на емира — започна да обяснява Джо, но за негова изненада беше прекъснат от Искандер.

— Това е една много съблазнителна идея, госпожице Кобленц! На моите хора нищо друго не би им харесало така, както да натупат скаутите. Ако майор Линдзи пожелае да удължи вече и без това твърде щедрото си гостоприемство с още един ден, за нас ще бъде голямо удоволствие. Програмата ни не е съвсем стриктно закована, за да не можем да останем още един ден. Ще говоря с командир Линдзи.

Преобразяването на Искандер, както Джо наричаше промяната, настъпила у младия човек след загубата на неговия командир, продължи през целия ден. По време на вечерята той забавляваше всички с истории за събития по границата и търпеливо и с добро чувство за хумор отговаряше на различни въпроси за начина на живот на пущуните, колкото и глупави да бяха те. Джо с изненада узна, че той беше получил образованието си не в Англия като Земан Хан, а в един колеж в Пешавар. Останал сирак от много малък, той принадлежеше към същия клан като Земан и двете момчета бяха приятели от детинство. Джо можеше само да предполага за силната скръб, която чувства заради загубата на приятеля си. Освен, разбира се, ако сам не беше отговорен за нея. Тази мисъл не го напускаше. Джо се запита дали ако Джеймс беше умрял, той би могъл да издържи една вечеря с толкова много хора и да се представи така добре, и то на чужд език. Усети как уважението му към Искандер започна да расте.

Обаче тревогата му за Лайли заради очевидния интерес, който проявяваше към този мъж, също нарастваше. В края на вечерята, когато всички станаха, за да напуснат масата, Джо забеляза как лорд Ратмор побърза да застане до вратата. Когато Лайли мина покрай него, той се наведе към нея и й прошепна нещо, което явно не й хареса. Преди Лайли да успее да му отговори, Искандер застана между тях и заговори Ратмор, позволявайки й да се отдалечи и да избегне ръката на лорда, когато той се опита да я задържи. Това от желание да я защити ли беше? Или в него имаше нещо по-зловещо? Жестът обезпокои Джо.

Когато се изравни с повереното му момиче, той попита:

— Е, Лайли?

Тя го погледна с блеснали очи.

— Всичко се нарежда много добре, Джо, като изключим този отвратителен Ратмор. Видя ли го какво направи току-що? Някои мъже просто не знаят кога трябва да се откажат.

— Какво искаш да кажеш? Какво ти каза той?

— Някакви глупости да сме се срещнели по-късно тази вечер. Не можах да разбера точно какво каза. Предполагам, че си прави устата за нова среща! Този човек не е с всичкия си.

— Лайли, не искам да местя леглото си пред вратата на стаята ти всяка вечер, но ако трябва, ще го направя! Ако имам и най-малки подозрения, че някой се опитва да ти мъти главата… който и да е той… ще взема мерки.

— Джо, благодаря за предложението, но главата ми си е съвсем наред и мога сама да се грижа за себе си — рече тя и бързо продължи напред към крилото за гости.

Джо беше настигнат от Джеймс и те продължиха заедно, като обсъждаха как е протекла вечерта. Когато преминаха през входната врата, Джо се спря. Нещо се беше променило. Оглеждайки се, той установи, че колибката на Минто беше изчезнала.

— Какво си направил с Минто? — попита той.

— Съжалявам да го кажа, но трябваше да го преместим в стаята ни. Тази сутрин получих две оплаквания, свързани с хигиената и шума. Първото беше от Бъроус. Той е убеден, че кучето страда от някаква индийска кучешка болест — бяс или нещо подобно, — и се страхува да не го зарази. Той е на мнение, че тъкмо това е убило Земан и не може да разбере защо Грейс не приема сериозно мнението му.

— А вторият?

— Лорд Ратмор. Твърди, че кучето се спуска срещу него и вдига голяма врява всеки път, когато мине покрай колибката му, а това било сериозно посегателство срещу свободата на движение на лорда. Свобода на движение! Нямам представа защо му е нужно да се промъква оттам незабелязано. Не ми прилича на човек, който ще офейка с полковата каса посред нощ.

— Точно такъв е! Минто е добър познавач на хората.

— Е, да, ама трябва да ти кажа, че тази промяна никак не ме устройва. Сега станахме тройка, от която като че ли аз съм излишният трети.

Леко потропване на вратата събуди Джо на зазоряване на следващия ден. Ординарецът, който беше застанал там, очевидно беше много развълнуван. Той му съобщи, че Джо трябва да слезе веднага долу при главната порта, където ще намери Джеймс.

— Лоша работа, сахиб — добави той. — Много, много лоша.

При светлината на факли Джеймс даваше нареждания на група мъже.

— Разузнавачите да отидат на ограничено разузнаване. След пет минути да се върнат и да докладват какво са установили. Еди, осигури им прикритие. Това може да е капан и няма да позволя на никой от хората ми да влезе в него незащитен. Приготви се да изведеш след това цял патрул. Да се съберат тук до трийсет минути. Къде са допълнителните постове? Да заемат местата си. Увеличете постовете при портала. Като излезете навън, огледайте по-подробно околността и по-надалеч! Джо! — Той отиде при Джо мрачен, делови, поел изцяло ролята си на командир.

— Какво, по дяволите, става, Джеймс?

— Афганците са изчезнали. Напуснали са лагера през нощта. Все още нямам представа защо, кога и как. Но скоро ще разберем. Ела с мен да чуем какво ще кажат часовоите.

Като превеждаше на Джо, той предаде в общи линии разказаното от войниците.

— През нощта не е имало проблеми в нито един от постовете. Най-интересна е смяната от 10 вечерта до 2 след полунощ. Виждало се как афганците разговарят и дори пеят около огньовете до късно през нощта. Всичко затихнало в 1 след полунощ, но огньовете продължили да горят. Никой не е чул трийсет и пет коня да трополят, отдалечавайки се в нощта. Ще излезем навън да поогледаме. За всеки случай бъди въоръжен.

Джеймс и Джо излязоха с револвери в ръце през портала и завиха зад ъгъла на форта, отправяйки се към футболното игрище, където беше разположен лагерът. Пред палатките, които изглеждаха така, сякаш в тях все още спят войници, огньовете замираха, покривайки се с бяла пепел, но под нея все още имаше горящи въглени. Докато обикаляха лагера, един поглед нагоре към крепостта убеди Джо, че са наблюдавани от всички страни от бдителни стрелци.

— Не мога да разбера как трийсет и пет коня и трийсет и един мъже и две товарни мулета биха могли да се отдалечат без някой да ги забележи — рече Джо.

— Не познаваш пущуните — каза Джеймс. — Могат да изчезнат в нощта без никакъв шум. Според мен ето как са го направили. Виж. — Той посочи началото на редица следи от конски копита, които се виждаха едва забележимо на засилената светлина и сочеха към асфалтирания път за Кибер.

— Виждаш ли как чифт копита препокриват други копита. Не са пръснати на широк фронт. Мисля, че няколко души са вдигали врява, за да прикрият заминаването на останалите, които са се изтегляли един по един на интервали от около една минута, така че се е чувал само един кон, а не отряд от трийсет и пет. Опразнили са лагера за около час. Изпратих разузнавачи да направят предварителен оглед и след една-две минути ще чуем какво ще кажат.