Бети Линдзи също се оглеждаше. Беше стояла прекалено дълго затворена заедно с другите офицерски жени зад стените на Пешавар и сега се радваше на открилия се пред нея широк хоризонт. Свали тежкия тропически шлем и разтърси гъстите си кестеняви къдрици, като обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна. Ето го най-после! Толкова често си го представяше, а и Джеймс толкова пъти й го описваше. Бети се взираше отново и отново във форта, построен почти изцяло от Джеймс. Това беше центърът на неговия свят. Не, може би не беше това. „Знам кое е центърът на неговия свят — аз!“ Въодушеви се от тази мисъл сред толкова враждебния пейзаж.

Отначало фортът трудно се виждаше. Като много други неща в тази страна той имаше способността да изчезва. Слънцето можеше да се скрие зад облак, сенките следваха една след друга, после облакът отминаваше и фортът с цвят на кал се появяваше отново за кратко сред червено-кафявото на околния пейзаж. Дълъг и нисък, той изглеждаше като прострян върху хълмовете. Джеймс й беше казал, че е била използвана всяка възможност, която теренът предлага, за да се гарантира, че в случай на вражеско нападение всяка точка от околността може да бъде подложена на кръстосан огън. Наблюдателните постове и позициите бяха разположени така, че всяка част от околността можеше да се наблюдава най-малко от две отделни места.

„Всичко тук е много сурово и мъжествено — помисли си тя. — Няма нищо меко. Това е свят на сандали с дебели подметки, звуци на войнишки тръби, стриктни дажби, бинокли и непрекъснато наблюдение.“

Напредваха през равнината и с приближаването към форта Бети започна да различава подробностите. Видя назъбените контури на бойните кули, вишките с отворите за стрелба с пушки, които бяха наредени като лястовичи гнезда по протежение на крепостните стени, сигналната станция с хелиограф в нея. Сред неприветливите военни позиции, изградени от камъни и спечена кал, тук-там се забелязваше плаха зеленина. Строго очертана зеленина, която обаче беше твърде уязвима в този суров свят. Наскоро засадените овощни дървета бяха така правилно подредени, че намесата на войнишката ръка беше съвсем очевидна. При зеленчуците положението беше същото. Беше правен дори опит да се засади лозе. Всичко беше направено с ясна перспектива и беше обещаващо, но при пълна липса на въображение. Да, личеше си, че това е светът на Джеймс. Ако някога се случи така, че да живеем като цивилни, ще го държа на всяка цена далеч от градината!

Тя сподели мислите си с Грейс.

— За тази работа е нужно постоянство, а Джеймс със сигурност го притежава — рече тя.

— Грейс, то ще е нужно и на теб за следващия етап от пътуването — рече Бети и лицето й доби загрижено изражение. — Виж! Ако погледнеш назад към пътя, по който пристигнахме, какво ще видиш? Цивилизация! Овощни градини, зелени нивя, искряща на слънцето река, канали, куполът на колежа „Исмалия“ и разцъфнали ябълки и бадеми! Прилича на рай. А сега се обърни и погледни на запад. Какво виждаш? Ад! Всички оттенъци на кафявото и нито едно дърво, нито едно стръкче трева. А що се отнася до вратата на Аверн — тя посочи към вертикалната черна цепнатина на прохода Кибер и потръпна. — Не бих отишла там за нищо на света! Мисля, че си страхотно смела, Грейс, след като си готова да изминеш този път. Казват, че проходът е дълъг трийсет мили. Доста дълго пътуване!

— Пропускаш нещо. — За момент Грейс изгледа спокойно Бети. — Аз не съм туристка. Познавам тези хора, а и те ме познават. Ще кажа дори, че ми имат доверие, а то не беше спечелено лесно. Трийсет мили! Да, това е дълъг път, но както казват афганците, „пътят се съкращава наполовина, ако го изминеш с приятел!“, а аз ще направя точно това. — Спокойствието й беше впечатляващо. — Правила съм го и преди — добави равнодушно тя.

— Надявам се да не си помислиш, че преминавам границите на приличието, Грейс — рече, усмихвайки се, Бети, — но аз, разбира се, ще ги престъпя, ако те попитам защо трябва да засвидетелстваш такова внимание на емира? Ние имаме нужда от теб в Пешавар! Аз имам нужда от теб там. В Кабул със сигурност има доста компетентни лекари.

Грейс се усмихна.

— Емирът Аманула има много специални претенции към лекаря, най-важната от които е, той да не го убие! Няма гаранции, че местните лекари не са подкупени от негови роднини, имащи претенции към трона. Съвсем лесно е да се предпише смъртоносна доза. По тази причина той не позволява да му се поставя упойка дори и когато трябва да му се вади зъб. Но той ми има доверие. Идвал е няколко пъти в Пешавар да се консултира с мен и ние се разбираме добре. Освен това цени факта, че съм получила професионалната си подготовка на Запад. В много отношения страната му може би още се намира в каменната ера, но Аманула се прекланя пред западната култура. Същото се отнася и за жена му Сурайя. Тя е много красива и мъжът й се гордее с нея. Дори се е снимала облечена по парижка мода и без фередже — какъв скандал! Още по-важно е — Грейс се наведе напред със светнали от ентусиазъм очи, — че кралската двойка има намерение да въведе общо задължително образование в Афганистан и настоява то да се отнася както за момчетата, така и за девойките. Говори се дори на жените да бъде дадено правото да гласуват.

Бети започна да разбира основанията, които бяха накарали Грейс да предприеме това опасно пътуване.

— Значи ще гледаш да си близо до Сурайя и ще я подтикваш да се движи в правилната посока, така ли? А това не е ли малко опасно, Грейс? Всичките са заклети мюсюлмани. Едва ли ще можеш да го правиш с пълното съгласие на повечето хора в тази страна — предупреди я Бети. — Сигурна съм, че мюсюлманите няма да бъдат много доволни от подобни планове. Можеш да се сблъскаш с яростна съпротива.

Бети погледна отново към издигащите се един след друг хълмове, които стигаха в далечината до извисяващите се върхове на покрития със сняг Хиндукуш, и мрачното предчувствие отново я завладя. Поддавайки се на някакъв импулс, тя сграбчи ръцете на Грейс.

— Откажи се, Грейс! Още не е късно! Не отивай в онази пустош!

Доволни, че са останали за малко сами, Бети и Джеймс Линдзи стояха заедно на покрива на форта.

— Толкова се радвам, че си тук, Бетс! — каза развълнуван Джеймс, посягайки да я хване за ръката, като преди това се увери, че няма някой, който да гледа с неодобрение тези ласки.

— Е, поне ще мога да организирам официалната вечеря, която ще дадеш — рече Бети. — Ако искаш, аз ще подредя имената на гостите. За начало, кого искаш да поставя до теб?

— Не става въпрос кого искам, а кой би трябвало да бъде до мен. Предполагам, че от едната ми страна ще е онзи стар глупак Бъроус, а Ратмор от другата. Сложи Земан Хан до малката госпожица, как й беше името…

— Кобленц — припомни му Бети. — А къде искаш да седна аз?

— О, ти можеш да правиш компания на онзи елегантен капитан от кавалерията и приятеля на Земан. Иска ми се това парти вече да е свършило. Надявам се, че никой никого няма да убива, но начинанието си е твърде рисковано. Тази Лайли е голям таралеж в гащите! Не мога да разбера как изобщо са й позволили да дойде тук, но какво да се прави.

Те излязоха изпод сянката на ярката слънчева светлина и погледнаха надолу към оживения двор на форта.

— Мисля, че бих могла да поплувам! — каза Бети.

— И през ум да не ти минава! Няма да позволя и на онази проклетница Лайли!

Двамата се разделиха и всеки тръгна да си гледа работата. Бети да контролира приготовленията за вечерята, въпреки че контролира едва ли беше най-точната дума, тъй като беше малко вероятно пущунските готвачи да й обърнат някакво внимание, а Джеймс да направи обиколка из форта. Беше мислил доста дали Земан и Искандер да бъдат поканени. В края на краищата, макар и потенциални, те бяха врагове. Накрая реши, че отбранителните мерки, които беше взел, бяха толкова надеждни, че нямаше да навреди чрез Земан да покаже на хората от племената какво имат насреща си.