— Все едно, че ни чакат на гюме! — беше казал някой. — Това са много бавни птици.
Няколко млади летци бяха принудени да кацат аварийно на територията на племената. Общото мнение беше, че смъртоносното разбиване на самолета на земята е за предпочитане пред успешното аварийно кацане в тези територии. Пилотите, които по такъв начин бяха попадали в ръцете на пущуните, въпреки примамливите парични награди на англичаните за тяхното връщане не успяваха да оцелеят дълго и не умираха лесно. Джеймс се питаше дали настоятелността, с която Фред защитава своята агресивна политика, не е подхранвана от омраза и дори от чувство за вина.
Сър Едуин Бъроус не беше в сговорчиво настроение. Хемороидите го съсипваха. Дългото пътуване с влак до Пешавар беше достатъчно тежко. Условията, които му бяха предложили по време на престоя в Пешавар, не бяха като тези, с които беше свикнал, а тръскането и подскачането по пътя към форта му причиняваха остра болка. Тя ставаше направо непоносима, когато трябваше да слуша този невеж, проклет глупак Мор-Симпсън да защитава своята настъпателна политика. Според Бъроус и много други тя отдавна беше отречена от разумните хора.
Той слушаше, но се спасяваше зад сухата си кашлица и олимпийската усмивка, като демонстрираше завидно търпение. Преброи доколкото можа дните, които му оставаха до завръщането му към удобствата, предлагани от дома му в Делхи. Не искаше да слуша и обясненията, които Грейс Холбрук даваше за възгледите на емира. Не му се слушаха и домашните занимания на съпругата на коменданта на форта (въпреки че, доколкото му беше известно, Джеймс Линдзи беше доста разумен човек). Беше научил, че в негова чест тази вечер ще има банкет, при това пущунски. Ненавиждаше местната храна. Лютото къри раздразваше язвата му. Опасяваше се, че ако изобщо има нещо за пиене, освен минерална вода, това ще бъде бира местно производство. Газираните напитки не му понасяха. От една страна, се надяваше да седне близо до това американско девойче, а, от друга, да бъде колкото е възможно по-далеч от нея. Можеше да мине и без похотливите трепети, които тя предизвикваше у него. Ако трябваше да вярва на това, което беше чувал, по-добре беше да избягва съвременните американки. Те са прекалено еманципирани за вкуса на повечето мъже, дръзки са и са склонни да налагат мнението си. Лоша работа.
Говореше се, че Дърмот Ратмор е забогатял от войната. Според слуховете — „от нещо, свързано с контракти за армията“, но този път слуховете бяха верни. Съзирайки празнина в пазара, той беше сключил редица договори за снабдяване на американските войски във Франция и най-неочаквано беше успял да преодолее конкуренцията на един американски предприемач. Освен това беше и благородник.
— Лорд Ратмор! За какво е получил титлата си? — питаха хората. Най-недостойното в случая беше, че я беше получил заради доброволните си вноски в партийните фондове, но това не беше много известно извън Англия, а индийската провинция Северозападен граничен район беше част от империята и много си падаше по лордовете. Това подсилваше много чувството за собствената му значимост, както и желанието му да използва властта си за собствена изгода. При тези обстоятелства той не беше много доволен, че се озова в сегашната си компания. Очакваше да го посрещнат с червен килим, а вместо това стана част от нещо, което не беше много по-различно от енорийска разходка на открито. За момент се включи в разговора между Бети и Грейс Холбрук, но реши, че така е още по-зле — разходка на открито в стар автобус с неделното училище беше нещо още по-недостойно за него. А освен това една от тези проклети жени беше взела със себе си и кучето си. Той гледаше недоверчиво малкия бял териер Джак Ръсел, който лежеше в краката му, вперил немигащ поглед в глезените му. Съпругата на коменданта на форта явно не го контролираше много-много.
А и мисионерката Грейс не знам коя си. Не общуваше много с мисионери, макар да беше чул, че тази е близка с емира на Афганистан. Можеше да му бъде от полза. Ако той наистина установеше търговски отношения между Индийската империя и кралство Афганистан, една приятелка в афганския кралски двор можеше да свърши добра работа, дори и ако беше скромна мисионерка. Запита се дали да не я направи част от свитата си. Винаги си струваше да се опита.
Освен това тук беше и този проклет глупак Мор-Симпсън. Човек, който иска да бомбардира окопи! Нямаше особено добро мнение за него. Но той беше за предпочитане пред коменданта на форта, Джеймс Линдзи. Той беше имал нахалството да му напише кратка бележка, в която му казваше как да се държи, предупреждавайки го, че не трябва да напуска форта без ескорт и изобщо, изглежда, не можеше да прави нищо без ескорт. Дори си беше позволил да му изнесе лекция как да се отнася към местните жени! Не ги гледайте в очите, не се обръщайте към тях директно. Колко детинско и абсурдно! Би могъл да преброи на пръстите на едната си ръка местните жени, които беше виждал, откакто беше пристигнал. Те бяха така забулени от главата до петите, че беше невъзможно дори да каже дали бяха жени. Той имаше чувството, че местните жители по тези места, пащани ли, пущуни ли им викаха, се ползват с прекалено големи привилегии. Може би в крайна сметка Мор-Симпсън не беше чак такъв глупак. Хората критикуваха генерал Дайър, но неговите действия в Амритсар със сигурност бяха предотвратили още в зародиш големи неприятности. Не — ако щяха да търгуват по тези места, това трябваше да става на базата кой е господар и кой не е. Ако онзи проклет глупак Бъроус се наложеше, това, което можеше да бъде един многообещаващ пазар, щеше да бъде залято от евтини руски стоки. Дърмот Ратмор беше решил, че това не бива да става. Увереността му идваше от насърчението, което беше получил от много високо място.
— Защо не отидеш и не се запознаеш на място с обстановката, приятелю? Нищо не може да замени личното впечатление за предлаганите възможности. Не се безпокой за сигурността — ще вземем всички необходими мерки. Ще очакваме да ни докладваш при завръщането си. Само помни, че това, от което всички се интересуваме, е дали проектът е изпълним. Ще можем ли да вкарваме английски стоки в Афганистан и ако можем, какви стоки трябва да бъдат те?
Ратмор се усмихна на себе си и извади един малък предмет от джоба си. Очите му се взряха в рисунка на светец, подобна на скъпоценен камък. Това беше една икона, така им викаха на тези неща. Тъй като в Русия бяха дошли на власт болшевиките и богатството и религията внезапно бяха станали опасно непатриотично нещо, те намираха своя път през границата. Беше купил тази на един базар в Пешавар за два пенса и половина. А имаше и други неща. Ценни, необикновени неща, които можеха да се продадат добре в Лондон или в Ню Йорк. Някои от работите на предприемчивия мосьо Фаберже стигаха тайно до Афганистан и по-нататък. Планът му предвиждаше наистина да вкара английски стоки в Афганистан заради пропагандния ефект от това и за да впечатли правителството на Негово величество. Обаче истинската печалба за Дърмот Ратмор щеше да бъде от стоките, които неговите кервани щяха да докарат оттам.
Той погледна пред конвоя отвъд форта. Пресметливите му сини очи проследиха новопостроения асфалтов път, който се виеше в тъмните челюсти на прохода Кибер. Това ще е пътят, по който ще тръгнат неговите камиони. Докъде се простираше този път? Беше ли безопасен? Предполагаше, че всичко щеше да зависи от ефикасността на този Линдзи и малкия му форт с неговите сигнални тръби и шепа английски офицери. Дърмот беше научил, че преобладаващото мнозинство от хилядите редовни войници — викаха им скаути! Скаути! — бяха от племената по тези хълмове, вероятно до един разбойници. Въздъхна. Беше дошъл да гони химери. Но после отново погледна иконата в дланта си и се ободри.
