Джо държеше в ръцете си ако не живота на приятелите си, то поне техните кариери. Лесно беше да поиска да бъде приложен законът. Официалните фрази, с които можеше да направи това, бяха на устните му. Той погледна към сър Джордж, чиито изразителни черти за пръв път бяха станали напълно непроницаеми.

Мълчанието беше нарушено от Лайли. Тя започна да цитира една поема, която беше неизвестна на Джо:

Лайли добави:

— Ела Уилър Уилкокс18. Някой да има да каже нещо за американското образование!

Джо й се усмихна. Това проклето момиче, за чиято сигурност той лекомислено пое отговорност, имаше способността да чете мислите му, да спуква балона на неговата помпозност и да го подтиква да поеме в посоката, която той знаеше, че трябва да следва.

— Не съм чел твоята госпожица Уилкокс, Лайли, но приветствам разсъжденията й, въпреки че може би бих предпочел по-лиричния подход на Порция.

Сър Джордж се намеси.

— Не е нужно да навлизаме в разсъждения за милосърдието. Това на всички ни е известно. Но колко са тези, които биха цитирали един стих от Басанио. Само един стих, но казва всичко: „За да направиш голямо добро, направи малко зло.“ Често си го повтарям. А ти, Джо?

— Някой ще възрази ли, ако в края на краищата предложа първоначалните заключения от аутопсията, направена от Грейс, да бъдат приети за показващи истината за онова, което се случи във форта в четвъртък вечерта и рано сутринта в петък? — попита Джо.

Всички поклатиха глави и промърмориха:

— Не.

— Приемат се с единодушие — каза сър Джордж. — Мисля, че вече всички можем да отидем да вечеряме.

Когато Джо се запъти към офицерския стол, Лайли го хвана за ръка и попита:

— Джо, можеш ли да кажеш дали съм левачка или деснячка?

Озадачен, Джо се замисли за момент и после каза:

— Деснячка, но не бих могъл да се закълна.

— Да, казваш го, защото си ме наблюдавал да ям с дясната ръка, но всъщност съм левачка. Ние, леваците, не сме много и аз винаги го забелязвам, когато срещна друг.

— Разбирам накъде биеш, Лайли. Да, права си! Но с оглед на това, което току-що беше казано в трапезарията, мисля, че ще е по-добре да не се захващаме с това. Няма да има полза, а и можем да причиним доста голяма вреда, ако пак почнем да се ровим в тази работа. Време е да приложим на практика „изкуството да бъдем милостиви“, както каза ти.

— Съгласна съм — рече весело Лайли. — Нека гледаме на това като на още едно малко зло, което сме направили. Сега разбирам как сър Джордж си осигурява спокоен сън нощем!

Грейс стоеше, облегнала се на парапета на крепостната стена, и гледаше надолу към плаца, където се събираше нейният ескорт. За пръв път в живота си имаше усещането, че е загубила самоувереността си. За кратко време отново си беше припомнила, че животът в затвореното пространство на военните бази не е за нея. Не беше успяла да стои настрана от интригите (въпреки че беше положила големи усилия). Повече й допадаше животът на територията на племената. Там проблемите бяха по-ясни. Усмихна се. Какви глупости! Тъкмо това би казала преди седмица. Обаче сега, ако искаше да бъде честна, трябваше да признае, че бе открила в себе си твърде достойна за порицание естествена способност да заблуждава хората! А това беше умение, което можеше да й послужи доста добре, за да оцелее сред интригите на двореца, към който се беше запътила. Рязко прекъсна мислите си. Хари! Какво би казал Хари, ако можеше да я чуе?

Докато гледаше надолу, групата афгански ездачи вече се беше събрала. Това беше ескортът й до Кабул, съставен от хора, с които беше свикнала да се разбира. Сигурно бяха малко озадачени от това, че трябваше да ги разкарват насам-натам през последната седмица. Може пък да бяха свикнали с това. Сега поне си отиваха у дома. А Искандер? Грейс си призна, че тук трябва да бъде по-предпазлива. Никога не можеше да бъде сигурна какво всъщност мисли той. Предполагаше, че в общи линии вероятно й беше простил. В края на краищата и двамата винаги бяха на страната на мира. Това, че щеше да бъде близо до нея в Кабул, дори щеше да бъде за нея известна утеха, но едва ли се беше харесало на бедната Лайли.

Мислите й бяха прекъснати от силен, писклив звук, който я стресна. На плаца гордо се появи скаутският гайдарски оркестър, който щеше да съпроводи ескорта през портала. Скаутите, които също живееха сред хълмове, бяха свикнали бързо с гайдите, въпреки че техните може би не бяха като оригиналните шотландски гайди. Въпреки това бяха научили доста отдавна забравени шотландски мелодии. И те имаха знамена на гайдите и носеха ярки карирани шотландски полички — гордостта на някогашните шотландски офицери. Развявани от вятъра, те внасяха весело разнообразие сред кафеникавите сгради, хълмовете, които бяха със същия цвят, и жълто-кафявите униформи.

Докато Грейс ги наблюдаваше, се появи Джеймс и застана до нея.

— Хайде, Грейс! — рече той, когато оркестърът засвири. — Всичко това е в твоя чест! Свирят „Хубавецът Чарли го няма… Ще се върне отново!“. Надявам се, че нямаш нищо против. Направиха доста голямо шоу от твоето изпращане.

Оркестърът, който надуваше гайдите с все сила, премина през портала и излезе навън. Афганските коне риеха земята с копита, удържани от стройните ездачи, които също се подредиха в две редици, а накрая на колоната застанаха конете с багажа. Конят на Грейс и този на Искандер ги очакваха начело на отряда. Изпращачите бяха Джо, Лайли и Бети. Всички прощални речи, включително и официалната, произнесена от сър Джордж, вече бяха казани и нищо не пречеше на групата да поеме към хълмовете. Бети мълчаливо наблюдаваше заминаването на Грейс — нейната приятелка и утешителка. Мълчаливи и замислени, Джо и Лайли се огледаха. Джо проследи погледа на Лайли и не се изненада, че той е насочен към Искандер.

Спокоен и авторитетен, Искандер каза няколко думи на Джеймс и излезе напред, за да заведе Грейс при коня й. Помогна й да се качи на високия сив кон и хвана юздите на своя, докато Грейс махаше за сбогом на наредилите се да я изпратят цивилни лица, след което решително обърна глава към Кибер. Кортежът тръгна. Оркестърът продължаваше да надува ентусиазирано гайдите, а Джо, Лайли и Бети се отправиха обратно към форта.

— Хайде да се качим горе на стената, за да ги наблюдаваме — каза Лайли. — Все ми е едно къде ще отидем, стига да сме достатъчно далеч, за да не може тълпата да ни чува.

Но веднага след като влязоха във форта, уморена и тъжна, Бети побърза да се прибере в стаята си. Лайли хвана Джо за ръката. Това беше един твърде емоционален момент и тя очевидно се колебаеше дали да му се довери. Накрая каза:

— Е, добре, Джо, попитай ме! — А когато той тактично само я изгледа въпросително, рече: — Страхувам се, че нямам нищо за казване. Той не каза и дума за намеренията си! Имаше достатъчно възможности да го направи, но предполагам, че трябва да се върне в Кабул, за да разбере какво ще бъде положението му там. Кой знае, може да дойде в Симла или в Делхи и тогава отново да обмислим нещата. Обаче аз не разчитам много на това. Мисля, че той си отиде завинаги, Джо.

Джо я погледна внимателно. Какво търсеше да открие? Признаци за разбито сърце? Нямаше такива. Нямаше сълзи. Гласът й беше спокоен. Би ли могла Грейс да изтълкува погрешно интереса на Лайли към Искандер? Изглеждаше замислена, но имаше и още нещо. Облекчение? Да, каза си той, облекчение. Може би в края на краищата Лайли Кобленц беше съжалила за дръзкото си предложение да затвори в златна клетка един мъж от хълмовете. Тя щеше да отнесе в Чикаго романтичния и много тъжен разказ за един красив пущун, който беше разбил сърцето й, а и тя беше разбила неговото, като го беше изоставила, знаейки, че той няма да бъде там, за да развали разказа й със своята непохватност и неукротимия си характер.