Хари се беше опитал да продължи, но крайниците не му се подчиняваха. В джоба на панталона си имаше хапче с отрова, но не можеше да бръкне, за да го вземе. Годините, които беше прекарал в служба по границата, очертаваха положението, в което се намираше с пределна яснота. Ако имаше късмет, го деляха само няколко часа от смъртта, но ако нямаше, това щеше да стане след няколко дни. Непосредствен, почтен и добродушен, Хари беше харесван от всички, а хората му направо го обичаха. Войниците от местното пущунско племе, които командваше, бяха също толкова непосредствени като него. Нямаха колебания за това, което трябваше да направят. Метнали пушките си на рамо, те се канеха да се върнат обратно и да го измъкнат, но полковникът погледна още веднъж към терена, по който трябваше да минат. Хари лежеше в края на широкото не повече от четири-пет метра дере, от двете страни на което се издигаха стръмни скали с африди по тях, всеки от които имаше идеална позиция за стрелба, и спасителната група трябваше да премине под дъжд от куршуми. Подобен избор означаваше сигурна смърт.

— Трябва да дам заповед. Остави! — нареди полковникът. — Остави! Приготви се за отстъпление.

Джок изтри зачервеното си лице. Ръцете му трепереха, а зениците на очите му все още бяха разширени от спомена за преживяния ужас при бясното тичане насам.

„Проклета страна! — каза си той наум още веднъж. — На кого му е притрябвало това проклето място? И тези хора? За бога, оставете ги да се избиват помежду си, както винаги са го правили, и то колкото може по-бързо!“

Погледна, примигвайки, към хълмовете. Дали си въобразяваше, или стрелбата на противника започваше да стихва? Беше почти здрач, а тук, на тези хълмове, се мръкваше бързо. Дали са решили, че е достатъчно за днес и са си отишли у дома да пият чай? Вероятно не им се искаше да отвръщат на огъня на картечниците. Беше чувал, че афридите, подобно на всички пущунски племена, са много добри тактици. Със сигурност бяха смели планински бойци. Нямаше по-смели от тях, но бяха предпазливи и знаеха кога да отстъпват. Имаха способността да изчезват из хълмовете така внезапно, както се появяваха. Тяхната стратегия беше да пестят куршумите и хората си за следващата битка. Ослуша се обнадежден. Да, сигурно това са направили. Измъкнали са се, докато светлината още позволяваше да се върви бързо. Той би направил същото.

Мъжете се бяха смълчали, подчинявайки се на заповедта на полковника да се приготвят за изтегляне до първоначалната позиция, отдалечена на половин миля, откъдето биха могли да изминат петте мили до базата си във форт Хамилтън под прикритието на тъмнината. Ранените бяха превързани и хората, които щяха да носят носилката, се събраха.

Тишината се разкъса от слаб писък, идващ на пресекулки. Скован от страх, Джок каза:

— За бога, какво беше това? — Неговите колеги офицери не го погледнаха в очите. — Какво, по дяволите, беше това? — попита отново той.

— Това е Хари — каза накрая един от тях.

Писъкът се повтори няколко пъти. Острият тон рязко премина в гъргорене. Смълчаната рота методично вършеше работата си, а хората хвърляха от време на време безизразни погледи към командира. Обаче за Джок вцепеняващият ужас и чувството за безпомощност бяха заменени от силен гняв. Беше се запознал с Хари съвсем наскоро, но той се отнесе към него любезно още при пристигането му във форта, където беше прикрепен към скаутите. Държеше се гостоприемно, окуражаваше го и се шегуваше, а сега агонизираше в ужасни предсмъртни мъки. Младшият офицер беше шотландец и освен това беше жител на високите плата. Научен да ловува от малък, слушал много разкази за доблестта на предците си, той се смяташе за не по-малко способен от останалите. Отчаяният вик в тъмнината се чу пак, вече придружен от смях, приглушен от разстоянието, но циничен и подигравателен.

Това беше прекалено за Джок. Той се огледа, за да прецени как върви подготовката наоколо, след което започна бавно да отстъпва назад, докато се скри в тъмнината. Подтикван от гняв и омраза, навлезе в хълмовете, припомняйки си местността, която беше огледал внимателно през деня. Отбелязваше си случайно запомнени ориентири, възползваше се от естествените прикрития на пресечения терен, прилагаше уменията, на които се беше научил още в детството си по хълмовете на Тросач. Напредваше толкова бързо, колкото му позволяваше предпазливостта, към зловещото дере, на дъното на което Хари агонизираше. Сега писъците станаха толкова ясни, че бяха направо непоносими. Чуваше се дори как плаче.

Никой не беше стрелял по него от зъберите отгоре. Дали всички бяха слезли долу, за да се наслаждават на мъченията? Приклякайки зад един голям камък, той провери пистолета си и опипа дръжката на кинжала, който носеше пъхнат в чорапа си и с който до този момент само се беше перчил, подготвяйки се за атака. В гърдите му закипя заслепяващата бойна ярост на неговите прадеди пикти2 и ръцете му, които по време на надбягването под обстрел до „Цицата“ неудържимо трепереха, сега не трепваха. Подобно на сянка, пълзяща сред сенките на дерето, той се прокрадна напред, докато пред него се откри гледката в подножието на скалата.

Две високи фигури с тюрбани на главите се бяха навели над тялото, което лежеше между тях на земята. В ръцете им блеснаха ножове и Хари простена. Смеейки се, един от тях отиде до трънлив храст наблизо и отчупи една клонка. Стомахът на Джок се сви. Разбра какво правеха. Не го беше вярвал, мислейки си, че това е стара войнишка история, имаща за цел да плаши новобранците. Смъртта от хиляда порезни рани, предизвиквана със специална пущунска изтънченост. Във всяка рана вкарваха трева и тръни. Огледа се бързо наоколо. Бяха само двама. Защо само толкова? Защо двама бяха останали назад при общото отстъпление? Доброволци ли бяха? Експерти? Нощна смяна, оставена със заповед да удължи предсмъртните мъки на човека до сутринта, докато всички се съберат, за да им се насладят?

Изчака, докато вниманието им беше погълнато от поставянето на тръните, придружено от писъците на жертвата, и избра за атака момента, в който бяха най-съсредоточени върху заниманието си. Не чуха как той скочи леко долу. Кинжалът се заби в сърцето на единия отзад между ребрата, а вторият погледна нагоре, чувайки изненадан как един червенокос дявол с бяло лице изрича гневно думи, които не разбираше.

— Няма пощада за теб! — изсъска шотландецът и заби кинжала във врата на пущуна. С прерязано гърло, от което бликна кръв, вторият се строполи до другаря си.

— Хари! Хари! С тях е свършено! Това съм аз, Джок.

Той се взря отчаян в голото осакатено тяло. Закъснял ли беше? Не. Очите се отвориха. Беше сигурен, че го позна. Хари се опита да проговори, но от устата му се чу само някакво гъргорене и се задави от рукналата кръв. На оскъдната светлина тя изглеждаше черна, когато започна да се стича по брадичката му. Бяха му откъснали езика и имаше само един начин да каже нещо на ужасения млад човек, надвесил се над него. Той кимна, опита се да се усмихне с очи, а после Джок безпогрешно разбра какво искаше да му каже. Погледът се плъзна надолу към пистолета му и се закова там.

— Да, да, разбирам. Остави тази работа на мен. Виж какво, ако успея да се върна, ще кажа точно каквото трябва на тези, които трябва да го чуят. Няма нужда да безпокоим, когото и да било. — Той погледна осакатеното, измъчено тяло и добави: — Мога да си представя какво ще искаш да им кажа.

Измъчените от болката очи отново се взряха в лицето на Джок и примигнаха с облекчение. Джок откъсна кръста, който висеше на кожена каишка от врата му, сложи го в дланта на Хари и притисна пръстите върху него.

— Почивай в мир, приятелю — рече Джок, опирайки броунинга си в главата на Хари.

Имаше още едно нещо, което гневът го накара да направи, преди да напусне мястото. Повдигна нагоре опърпаната, мръсна риза на втория мъж, когото беше убил, взе ножа му и с няколко бързи среза изписа някакви букви върху мъртвата плът.