Застанала на няколко крачки от коня си, Лайли бързо загреба от леденостудената вода на потока и пи. След като задоволи първата си и може би най-належаща нужда, сега мислите й бяха заети с останалите две. Огледа се наоколо. Мъжете, изглежда, бяха решили да останат известно време покрай потока. Лайли наблюдаваше с интерес какви бяха техните приоритети. Първо всеки извади малко килимче от багажа си и след като коленичи върху него, каза сутрешната си молитва, след това всички се погрижиха за конете и най-накрая съсредоточиха вниманието си върху разопаковането на вързопите от товарните мулета, които изглеждаха обещаващо. Закуска? Тя мина предпазливо през оформящия се лагер и заведе коня си при другите, събрани на няколко метра встрани. Забеляза, че когато минаваше покрай мъжете, те извръщаха от нея очи. Очевидно местните обичаи важеха и на тази територия и тъй като беше жена, тя оставаше буквално незабележима. Пущунският израз на внимание беше мъжът да гледа встрани, за да не притеснява жената.

Това имаше и своите предимства. Тя отиде смело до далечния край на стана и продължи да върви. Никой не я наблюдаваше. Никой не я последва. Лайли с облекчение видя една голяма скала, където можеше да се прислони, и остана там необезпокоявана няколко минути. Когато се върна, видя, че бяха запалили огън и на него бяха сложени да врат тенджери. Двама мъже слязоха от хълмовете, носейки заклана овца, която разрязаха и подготвиха за печене. Нанизаха късовете месо на дълги метални шишове, които поставиха на разгорялия се огън, издаващ аромат на хвойнови и кайсиеви клони.

Лайли, почти полудяла от глад от стигащата до нея миризма на печено месо и подправки, се отдели от групата, без някой да я забележи. Намери закътано място, огряно от слънцето, подпря се с гръб на една скала и се загледа пред себе си, опитвайки се да разбере къде, за бога, се намираха. Беше озадачена. Инстинктът и географските ориентири пред нея й подсказваха, че сега се бяха насочили и пътуваха на юг и че бяха направили широк кръг от около трийсет мили между хълмовете. Под тях теренът се спускаше стръмно надолу, преминавайки в долина с изобилна зеленина, която се простираше от изток на запад.

„Където и да се намираме, това определено не е Афганистан“ — заключи тя.

Беше сигурна, че все още се намираха западно от линията „Дюранд“, която разделяше провинция Северозападен граничен район от нейния източен съсед, а тази територия, поне формално, все още се намираше под юрисдикцията на английското правителство и за нея все още отговаряха Джо и Джеймс. Щяха ли да се опитат да я върнат обратно? Беше сигурна, че поне щяха да се опитат. Романтичното й въображение нарисува картина как от хълмовете се спускат, яздейки един до друг, верни бенгалски улани, надуващи кавалерийски тръби. Ами какво щеше да стане с Ратмор, който сам си беше виновен за сегашното опасно положение, в което се намираше? В края на краищата той беше лорд, а лордовете бяха под закрилата на британския флаг. Беше трудно за вярване, но предположи, че той е важен колкото един американски сенатор и със сигурност държаха на него, колкото и да беше глупав. Англичаните щяха да преобърнат всеки камък, за да го открият. Щяха да изпратят тук планинска пехота. Щяха да съберат всички налични войници. Лайли мислеше, че познава англичаните. При тази драматична промяна на обстоятелствата първоначалното й мнение, че са „егоистични копелета“, се беше сменило на „благородни спасители“. Те нямаше да позволят току-така да бъде отвлечена в тази пустош. Вече сигурно бяха разбрали, че е изчезнала. Какво правеха във връзка с това? Установи, че надеждите й за избавление се въртяха главно около Джо. Тъкмо неговото сериозно лице и висока фигура очакваше да види зад всеки завой на пътеката. Той ще дойде.

Обаче избавлението й беше свързано с още един проблем. Искандер. Тя го наблюдаваше как се движи между хората си, споделя с тях всички трудности, разговаря непринудено и винаги бе нащрек. Изглежда, че след като беше изкарал цялата нощ на седлото, не беше никак уморен. Не беше като Ратмор, който се беше свлякъл на земята като труп. Той вече не беше завързан, но все още беше под охрана от другата страна на огъня. Точно тук направиха първата си грешка, помисли си тя, усмихвайки се на себе си. Това, че хабяха сили, за да пазят това буре, пълно със свинска мас, когато трябваше да държат под око нея, показваше едно отношение, което можеше да бъде само в нейна полза. Беше сигурна, че Искандер знае повече за смъртта на Земан, отколкото беше готов да каже открито, и като се навърташе близо до него, би могла да разбере какво точно му беше известно. Може и да съжали, че я беше отвел със себе си.

Още докато мислеше за това, изведнъж се изправи пред една дилема. Какво щеше да стане, ако се стигнеше до конфронтация между Искандер и Джо? Дали Джо щеше да застреля Искандер? Би ли могла тя да позволи това? Лайли се замисли. Беше слушала разкази за бели жени, похитени от индиански племена на Запад, които така бяха свикнали с живота при техните похитители, че бяха отказвали да се завърнат отново у дома. За кратко тази мисъл й се стори заинтригуваща, но, разбира се, това не можеше да се случи с Лайли Кобленц!

Поне яденето, изглежда, беше готово и мъжете раздаваха малки метални чинии, пълни догоре с ориз, сос и малки късчета печено месо. Искандер, който единствен от мъжете беше готов да я погледне в очите, се приближи до мястото, където се беше настанила, и й подаде чиния. Беше от бяла тенекия и светеше от чистота. Беше сложил в нея ориз, беше го поръсил със стафиди и шамфъстък от едно гърне и беше наредил най-отгоре месото.

— Малко храна, за да се подкрепите — каза той, — докато дойде време да се нахраним както трябва по пладне. Сега вече нямаме много път.

Това със сигурност беше най-вкусното ястие, което беше яла някога, реши Лайли, обра остатъците от ориза с пръст и го облиза. По навик се огледа бързо, за да се увери, че никой не е видял неприличното й поведение при хранене, но, естествено, никой не я гледаше, а освен това всички си облизваха пръстите. Припичайки се на слънцето с пълен стомах, уморена от нощната езда, Лайли почти заспа. След още няколко секунди щеше да го пропусне. Обаче острият й слух долови звука още преди мъжете да го чуят. Към долината от юг на изток приближаваше някакво плътно бръмчене — звук, който тя веднага разпозна като от двигател на самолет. Искандер просъска заповед само от една дума и хората замръзнаха на местата си, а техните жълто-кафяви туники и торбести бричове се сляха с цвета на скалите и земята наоколо. Огънят беше изгасен, а конете се бяха скупчили под една надвиснала скала. Лайли си даде сметка, че за самолета те бяха невидими дори и да летеше точно над тях.

Искандер я погледна заплашително с присвити очи, давайки й ясно да разбере, че не трябва да мърда. Тя му кимна леко в отговор, че е разбрала, и успокоен, той погледна нагоре към небето, заинтригуван от странната гледка. Лайли също се загледа нагоре. Отличителните знаци на кралските ВВС й подсказаха, че самолетът е английски и според нея лети от базата в… не можеше да си спомни името й, но знаеше, че такава има на около седемдесет мили югозападно от форта. С радост предположи, че този самолет вероятно летеше към Гор Катри и че заключенията й се бяха оказали правилни — фортът се намираше от лявата й страна. Побутна с пръст лъскавата тенекиена чиния, която все още лежеше в скута й, и погледна към слънцето. Джеймс й беше обяснил как действа сигналната система, използваща слънчевите лъчи. Тенекиената чиния не можеше да замени сложния комплект огледала и рефлектори, които използваха военните, но все пак трябваше да опита. Бързо прецени под какъв ъгъл трябва да я постави срещу слънцето и изчака точно подходящия момент. Той щеше да трае само част от секундата.

Докато наблюдаваше, самолетът се отклони от курса си и се приближи леко към мястото, където се намираха те. Беше ли ги забелязал? Сега! Тя повдигна чинията така, че да хване слънчевите лъчи, които да се отразят от нея под по-малък ъгъл. Задържа я в това положение толкова дълго, колкото счете за безопасно, а след това я пусна, покривайки я с края на жилетката си.