Крайно изненадана и отегчена, Лайли можа само да кимне неуверено с глава.

— В такъв случай ето ви един стих! Как беше? А, сетих се! — Той подготви гласа си за рецитацията, издавайки неприятен, стържещ звук, сложи едната си ръка на бедрото, а другата на сърцето си и започна:

Това беше тъкмо ситуацията, от която Бети се страхуваше.

„Мъже! — помисли си ядосана тя. — Ако им отнемеш ножовете и пушките, ще се бият с каквото имат подръка, дори и със стихове. По-добре е, отколкото да се замерят с франзели, но разликата не е кой знае колко голяма. Ратмор! Какъв глупак! Такава просташка постъпка! Сега Земан се е обидил и сигурно ще поиска да си отмъсти!“

Реши да предотврати това, като сложи край на вечерята, и започна да се надига от мястото си, поглеждайки към другите две жени, но вече беше твърде късно. Земан се беше захванал с Ратмор. Личеше си, че е много ядосан по любезната усмивка и сдържания тон, с който се обърна към червендалестия лорд:

— Виждам, че сте запознат с казармените балади, Ратмор! Обаче пропуснахте да цитирате най-добрата част от тях. „Аритметика на Границата“, така ли се казваше? Може ли да ви я припомня?

Той произнесе с явно удоволствие последните думи и спокойно попита:

— Изчислили ли са разходите за образованието ви, лорд Ратмор, в случай че някой притежател на афридски мускет за десет рупии ви вземе за заек?

Малките сини очички на Ратмор потъмняха. Всички затаиха дъх.

— Ами те са горе-долу същите, каквито са и вашите, приятелю! Както добре ви е известно, между училищата „Ръгби“ и „Хероу“ няма кой знае каква голяма разлика, нали така! — отвърна той, оглеждайки се победоносно, за да получи одобрението на останалите. — Виждам, че Бети се кани да отпрати всички ни на горния етаж с нашите кани с какао. Госпожице Кобленц, позволете ми да ви съпроводя до стаята ви. — Той й предложи ръката си, а Лайли, объркана и смутена, я пое. Те отидоха до Бети, благодариха й за вечерта и напуснаха залата, като Лайли хвърли през рамо многозначителен поглед на Земан.

Последното, което чуха от Ратмор, бяха силният му смях и думите, с които се обърна към Лайли:

— Ама, разбира се, че е завършил училището в Ръгби! Ако информацията ми е точна, всички разходи за това са платени от англичаните.

Джо обиколи безшумно крилото за гостите. За момент се изкуши да обяви на висок глас: „Минава единайсет и всичко е спокойно.“ А можеше и да не бъде заради този тъпанар Ратмор! Да го вземат дяволите! Можеше да предизвика четвърта афганска война със своите патриотарски дивотии. Точно такива неща можеха да предизвикат Земан, да не говорим пък за още по-чувствителния Искандер. Да се обижда един гост беше против всички правила на пущунското гостоприемство, а също и против представите на Джо за гостоприемството. Добре, че за негов късмет Земан беше приел нещата твърде леко.

Джо, Джеймс и Фред останаха с двамата афганци, след като другите се разотидоха, и Джеймс нареди да донесат бренди. С бутилка в ръка Фред влезе в ролята на сервитьор, разливайки щедро в чашите хубав стар коняк. Джо си помисли, че щедростта на Фред е показателна за облекчението, което и петимата бяха почувствали, когато цивилните си бяха отишли. Не можеше да отрече, че сега, след вечерята, той се чувства много по-добре в компанията на Земан и Искандер, отколкото в тази на Ратмор и Бъроус. За изненада на Джо и двамата пущуни приеха да изпият по чаша бренди. Той се изненада още повече на готовността им да се отдадат на това, което пущуните обичаха да правят най-много след добро ядене: да си разменят новини и клюки, да разказват истории и дори да се посмеят за сметка на Ратмор. Неочаквано Искандер направи една сполучлива и подигравателна имитация на декламаторските умения на лорда. Това стопи и последните останки от леда и всички с готовност се отдадоха на онази непринудена атмосфера, която цари след вечеря в някой офицерски стол.

Накрая всички се отправиха към леглата в доста добро настроение, надхвърлящо всичко, което Джо и Джеймс бяха очаквали. Придружен от бдителни скаути, Джеймс обиколи по-ниската част от форта, Еди Фрейзър околността, а на Джо се падна да провери какво е положението в крилото за гости.

— Помни — беше му казал Джеймс, — границата никога не спи.

След това благодарен, че всичко беше приключило, най-после се беше оттеглил с Бети в двойната стая за гости на първия етаж. Тук нямаше кой знае какви удобства за брачен живот. Два железни кревата, два тесни дюшека, четири закачалки за дрехи, два свещника, две свещи и две нощни масички.

— Няма никакви удобства — беше предупредил той Бети. — Няма дори за мемсахиб10. Не искаме да ни излезе име, че сме станали мекушави. Това е казарма, а не хотел „Риц“.

Обаче присъствието на жена му превръщаше стаята в рай. Джеймс не копнееше за облечени в коприна хурии, полегнали върху обшити с дамаска възглавници. Всичко, от което имаше нужда за през нощта, бяха Бети и едно военно одеяло.

Джо се увери, че мерките за отбрана са безупречни. Спря за момент, заслушан в леките стъпки над тях на часовоите, обути в чапли с подметки от трева. Да, безупречни. Тук контролът беше по-стриктен, отколкото човек би могъл да желае. Въпреки това мигновеното проблясване на байонета на часовой на лунната светлина събуди у Джо добре познатия страх, свиващ стомаха. За момент си спомни, че фортът се обслужваше от над хиляда местни войници, братовчеди на същите мъже, срещу които те енергично защитаваха тези стени. Какво поддържаше тяхната лоялност? Шепата английски офицери? Заплатите, които им плащаше кралят? Джо се подпря на стената, замисляйки се върху това. Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво правеше Джеймс тук? Каква работа имаха те в тази негостоприемна пустош? Все едно, че беше решил да се присъедини към пикника на някакви ненормалници в полите на вулкан. Всичките му сетива крещяха предупредително.

Реши да се успокои и бръкна в джоба си за цигара. Драсването на клечката върху кутията беше достатъчно някой да изсъска предупредително от стената над него.

— Не, не, сахиб! Пушенето в тъмното не е разрешено! — Джо се усмихна. Напрежението го напусна. С мерките по отбраната нямаше проблеми, но той продължи да се безпокои за вътрешните мерки за сигурност. Фортът не беше построен с цел да преодолява вътрешни безредици. Джо беше сигурен само в едно — че е неспокоен. Беше се научил да се доверява на инстинктите си и никога да не пренебрегва и най-малкия повод за безпокойство, колкото и неоснователен да беше той. Прехвърли в главата си всеки обитател на крилото за гости и стигна до заключението, че безпокойството му е свързано най-вече с Ратмор. Арогантен, нетърпелив да впечатли Лайли с властното си поведение и дори с желанието си да постави Земан и всеки друг проклет туземец на мястото му, Ратмор го тревожеше. Дали си беше извлякъл някаква поука? Джо се съмняваше в това, но поне Лайли — основният обект на грижите му, сега беше на сигурно място в леглото, и то сама. Джо й се обади, за да се увери, че е заключила вратата си, а тя я открехна за малко и с подигравателна усмивка му каза: