— Бих казал от тялото, но те вече го отнесоха за погребение. А и дори да не бяха, ако афганците видят, че полицай оглежда трупа, това само би изострило подозренията им. — Той се замисли за момент и след това попита: — Мислите ли, че можем да се промъкнем в болницата, без да ни забележат?

— Разбира се. Ако минем откъм стената, вместо през централния вход. Заедно или поотделно?

— Предполага се, че аз трябва да се грижа за вас, така че ако сме заедно, ще предизвикаме по-малко подозрения.

— Добре. Ако някой ни види, вие ще се направите на отегчен до смърт от това да ми помагате да намеря тази сребърна гривна, която съм изпуснала някъде там тази сутрин.

Няколко минути по-късно те се вмъкнаха в стаята, където беше лежало тялото на Земан. Масата, на която беше положено, беше празна, но Джо търсеше нещо друго. Намери го в една спретната купчина при вратата, която чакаше да бъде прибрана от дежурния. Като заключи вратата, той взе дрехите на Земан и ги сложи на масата.

— Това е малко странно, как мислиш, Джо? Той беше с униформата. Когато го видях в градината, все още беше облечен във вечерните дрехи — елека, синия тюрбан и всичко останало. Защо е облякъл униформата, когато си е лягал? Не виждам никакъв смисъл. Тези хора не носят ли пижами?

— Ами — рече Джо, опитвайки се да открие някакъв смисъл в това, — може да се е преоблякъл и да си е сложил пижама, а после пак да е облякъл униформата, ако е искал да има по-приличен вид, когато посред нощ е решил да отиде да се консултира с докторката.

— Хайде де! Това са повече преобличания, отколкото би могъл да изпълни един от моделите на мадмоазел Шанел! Виж какво, Джо, той се е чувствал толкова зле и е мислел, че ще умре, а е отделил време да си сложи високи ботуши? Би ли си дал труда да се намъкне в тях? — Тя тръсна ядосано глава. — Трудно ми е да си представя колко много неща не знаем за пущуните.

— Виж какво, не мисли в момента за това. Сега в него няма логика, но ако разберем още някои подробности, нещо друго може да го обясни по-късно. Нека сега да огледаме тези… Става ли? В тях може да няма нищо за гледане, но ако трябва да си вършим свястно работата, трябва да започнем от тук. Надявам се, че не си гнуслива. Това може да се окаже твърде неприятно за човек, който не е свикнал.

— Не припадам лесно. Хайде, започвай.

Джо методично разгърна всяка дреха и огледа всеки сантиметър от нея. Докато вършеше това, си говореше на глас и не обръщаше много внимание на присъствието на Лайли, която мълчеше и се стараеше да помогне.

— Жилетка. Засъхнало повръщано, събрало се от дясната страна на врата. Жалко, че не можем да го подложим на химически анализ.

Лайли сбърчи с отвращение нос.

— Пфу, каква миризма! Напомня ми за детските партита!

— Детски партита ли? По-скоро ми напомня за квартална кръчма в събота вечер — рече внезапно озадачен Джо. — Или си въобразявам?

— Аха! Има разни парченца! — каза Лайли.

— Би трябвало да се очаква, ако той наистина е умрял в часа, определен от Грейс — каза още по-объркан Джо. — Съвсем сигурна ли си в посоченото от теб време, Лайли?

— Разбира се! Виж какво, казах ти самата истина и точния час и това трябва да бъде отправната ти точка. Оттам трябва да тръгнеш, защото всичко останало са глупости.

— Хм… Много добре. Панталони… идеално чисти. Това също е странно.

— Странно ли? Защо?

— Обикновено отравянето с арсеник е придружено от диария. Имал съм само един случай на отравяне с арсеник. — Джо се намръщи. — Една жена беше отровила грубия си съпруг, но за това са й били нужни шест месеца. Просто не мога да повярвам, че някой би могъл да умре от това, че е ял фазан, погълнал арсеник. Но в тая пустош как бихме могли да го докажем? Трябва да опитаме други методи. Малко съм изненадан, че Грейс прие теорията за арсеника… А каква беше другата й теория? Андро не знам каква си отрова, нали? Това също не ми звучи много убедително. Както и да е. Я да погледнем ризата. Същите петна от повръщано, но по-малко забележими.

— Джо, погледни това — каза Лайли.

Тя повдигна внимателно ръкавела на памучната риза с широки ръкави, който висеше от масата от нейната страна. Беше десният ръкав. Джо го взе и го разгледа. Извади лупа от джоба си и пак го огледа, после я подаде на Лайли.

— Дупки от розови тръни ли са? С тази беше облечен, когато отиде да плува. Би ли могъл да я скъса в храстите?

— Мисля, че това не са разкъсвания от розови тръни — продължи Джо. — Дупките са твърде големи. Погледни и формата. Две са, на мястото на пробива са някак заоблени и се спускат право надолу. Ако е държал ръката си така — Джо задържа ръкава хоризонтално на земята, — тогава прокъсването ще бъде вертикално.

— Дупките много си приличат — каза Лайли — и са много близо една до друга. Пробити дупки? О, господи! — Тя потръпна и пусна ръкавела, който държеше. — Змия! Да не искаш да кажеш, че е бил нападнат от змия? Защо никой не се сети за това? Кобрите често се промъкват през дупките в стената на банята. Може да се е върнал в стаята си, влязъл е в банята и… от самата мисъл ме побиват тръпки. Бедният Земан! За колко време умира човек, ухапан от кобра?

— От петнайсет минути нагоре в зависимост от здравословното състояние на жертвата. Но не, това не е било змия — каза Джо.

Лайли пак погледна замислена ризата, сгъна я внимателно и я постави отново върху купа.

— Имаше ли някакви драскотини по ръката? Успя ли да погледнеш трупа по-отблизо, Джо?

— Да. Нямаше никакви рани, като се изключи ударът в главата, който е получил, когато е паднал върху стълбите. — Той обясни какво беше установено при аутопсията.

Останалата част от дрехите, включително тюрбанът, бяха прегледани и в тях не бе намерено нищо интересно. Джо се загледа внимателно в кинжала, който Земан винаги носеше мушнат в колана си. Подържа го за момент в ръка, възхищавайки се от украсената със скъпоценни камъни ножница, а после внимателно извади острието. Лайли не можа да потисне обзелите я тръпки при вида на открилото се оръжие. Великолепно и със сигурност много скъпо, но то не беше играчка, нито пък служеше за украшение. Късата дебела дръжка беше от обработен черен нефрит, обкован с рубини, които блестяха като капки кръв. Кривото острие също беше черно, направено от дамаска стомана във формата на сълза. Джо извади носната си кърпа и леко я прокара по средата на острието. Внимателно я огледа. Нямаше следа от кръв, нито от каквото и да било друго. Револверът също не беше употребяван скоро.

— Добре — каза той. — Това е всичко, което можем да направим тук. — Усмихна се. — Сега да отидем и да разпитаме злодея, който е нападнал Земан предишната нощ.

Приближиха в мълчание крилото за гости. Внимаваха да не стреснат заподозрения, за да не се измъкне, преди Джо да е имал възможност да го разпита.

Джо заговори като полицай:

— Ти пази външната врата, Лайли, докато аз проверя дали е там.

Той пристъпи напред.

— Хей… Има ли някой вътре? По-добре кротко излез. Така никой няма да пострада.

— Заобиколен си от всички страни — добави развълнувана Лайли.

Минто се показа от колибката си. Козината на врата му беше настръхнала, а зъбите оголени.

— Мисля, че се кани да окаже съпротива — каза Лайли.

Джо сложи ръце на хълбоците си и погледна заплашително надолу.

— Бихте ли ми казали, сър, къде точно бяхте в един часа сутринта? Или предпочитате да дойдете в участъка и там да отговорите на няколко въпроса?

Минто силно изръмжа.

— Какъв грубиян! — рече Лайли. — Не мога да повярвам, че каза такова нещо!

— Продължавайте да се зъбите още малко, сър — каза Джо. — Е, Лайли, какво мислиш? Това ли е нашият човек?

— Можем да поискаме да вземат отпечатък от зъбите или пък му подай ръката си за проба, но мисля, че няма нужда от това. То се вижда и така. Между двата кучешки зъба разстоянието е около два сантиметра и половина, всъщност към три сантиметра.