Благодаря ви, сър. Това е всичко засега. Пускаме ви под гаранция. Не напускайте града, без да ме уведомите.

За момент се спряха, загледани в празното стълбище, и си представиха как Земан умира самотен от мъчителна смърт.

„Отрова, викат й оръжието на страхливците“, помисли си Джо и му стана още по-мъчно за Земан, на когото племенните обичаи бяха забранили да съобщи открито за неразположението си и да потърси помощ, преди да е станало твърде късно. Наведе се за момент и огледа влажните петна по пода и стълбите. Вече почистени и миришещи слабо на карбол, те показваха къде са били последните отчаяни стъпки на Земан. А това, че е бил нападнат и захапан за ръкава от ужасното малко кученце, внасяше елемент на някакъв невероятен фарс.

Мислите на Лайли като че ли повтаряха неговите.

— Ужасна, безсмислена смърт — каза тя след кратка пауза. — Струва ми се, че тук нещо не е наред, Джо. Кучето — как му беше името?

— Минто. На името на последния от тримата вицекрале. Лорд Минто.

— Точно така. Та този Минто само мъже ли напада?

— Нямам представа. Защо питаш?

— Когато слязох посред нощ, минах покрай колибката му. Той не се показа. Беше там… чух го да ръмжи, но това беше всичко. А когато се върнах към един часа, дори не си даде труда да ръмжи. Макар че бях толкова разстроена, че може и да не съм обърнала внимание.

— Може пък и той да е излязъл на среднощна разходка — каза Джо. — Не е вързан и колибката му е точно до входа.

— Но нали видя каква врява вдига, когато го безпокоят. Би се чуло из цялото стълбище. Сигурно си забелязал, аз със сигурност го забелязах, че между стаите не се чува нищо. Стените са от дебели тухли. Обаче може да се чуе много добре какво става на стълбите и в коридора. Бях още будна. Не можах да заспя веднага, защото наистина се чувствах засегната и ядосана. Може би щях да чуя шума, ако той беше нападнал Земан, но ще ти кажа кой при всички случаи би го чул!

— Съседната врата е на стаята на Искандер и е съвсем близо до колибката на Минто. Слушай, Лайли, сега тук няма никой, всички са на закуска, а Искандер каза, че ще отиде да разговаря с хората си. Ще се вмъкна в стаята му, ако ти останеш да наблюдаваш. А, и подразни отново животното.

Джо влезе в стаята на Искандер и затвори вратата зад себе си. Възползва се от възможността да я огледа набързо, но не видя нищо необичайно — стандартното легло и мебелировка. Нямаше никакви лични вещи, освен дрехите му от вечерта, окачени в един шкаф, а влажният под и оправеното легло показваха, че хората от персонала са извършили ежедневното си почистване. Почти веднага чу врявата. Малко приглушена от дебелата врата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно. За острия слух на един пущун това беше предостатъчно.

Излезе и заповяда на Минто да се прибере в колибката си.

— Няма никакво съмнение — каза той. — Щом като с моите повредени от войната уши го чувам, абсолютно сигурен съм, че с острия си слух Искандер също би могъл да чуе. А нали помниш какво казва пущунската поговорка: „Пущунът никога не спи.“ Те са прочути с това, че непрекъснато са нащрек. Доколкото ми е известно, никой не е успял да изненада някой пущун. При това положение, Лайли, би ли ми казала защо Искандер не се е показал навън, за да види какво става? За него ръмженето на кучето би трябвало да е сигнал, че нещо не е наред, и аз бих очаквал от него да провери какво става.

— Освен ако е бил част от това, което е ставало — каза Лайли. — В никое от тези неща няма логика, Джо. Какво искаме да кажем с тях? Че Земан не е умрял в един часа или че не е умрял тук, или че Грейс преднамерено лъже, че Джеймс участва в прикриването на истината и Искандер вероятно знае каква е тя и дори може сам да е убил Земан. Може ли някое от тези неща да е вярно?

— Мисля, че моят заподозрян номер едно би трябвало да е Искандер, ако не беше втората жертва. Трябва да наблюдаваме Бети — каза Джо.

— Да, разбира се. Втората жертва. Мислиш ли, че е станало неволно? Не мога да си представя, че някой, особено пък Искандер, ще иска да навреди на Бети.

— Не, права си — въздъхна Джо. — Това би било напълно нелогично. Доколкото ми е известно, пущуните се отнасят с голямо внимание и уважение към жените, като се изключат неверните съпруги. Би било противно на културата и религията им да се опитат да убият дори една англичанка. Доколкото ми е известно, има само един случай, когато тук, в района на границата, е била убита англичанка. Било е преди две години. Полковник Фолкис и жена му са били убити от една банда от долината Бости-Кел. Обаче това са били разбойници и местните жители са били разгневени от постъпката им не по-малко от английските власти. Освен това преди седемдесет години хиляди английски жени и деца са попаднали в капан в тези проходи на пътя от Афганистан. Всички са загинали, застреляни от джезаили или насечени с ятагани. Но това е било война. Как би могъл да предположи човек какво ще е поведението на мъжете при война или в мирно време? Питам се дали Бети просто не е страдала от нов пристъп на гадене, каквито е имала често през този месец? Грейс предположи тъкмо това, когато отиваше да я лекува снощи.

— И какво означава за нас това? Всичко ми прилича на кутия, пълна с червеи. Мислиш ли, че можем да й поставим отново капака?

— Би ли искала да го направим?

Тя поклати със съмнение глава.

— Не. Ще трябва да видим как ще се развият събитията по-нататък. Ще ти кажа и още нещо. Мисля, че още не всичко е приключило.

— Според мен има само едно нещо, в което можем да бъдем сравнително сигурни, и то е, че ако той е бил убит, това най-вероятно е направил някой от седем души, ако изключим теб и мен, Лайли. Толкова са хората, които седяха около трапезата на вечерята и спаха в крилото за гости. Всеки момент ще започнат да се връщат от закуска. Хайде да се качим горе на стената и да продължим обсъжданията. Там е толкова спокойно, колкото би могло да бъде в един форт, в който има хиляда души.

За негова изненада той беше открил в Лайли изключителна интелигентност, изобретателен колега, който схваща бързо какво му говори, не задава много въпроси и е напълно готов да изложи собствените си предположения. Обаче под маската й на съобразителен колега той усещаше някаква парализираща несигурност. Лайли се бореше с някакви чувства, които той не можеше точно да определи. Беше се развеселила, когато той разигра сцената с разпита на Минто. „Трябва да продължавам в този лековат стил — каза си Джо, — за да се възползвам максимално от Лайли Кобленц.“

— Ти си добър помощник, Кобленц — каза весело Джо, докато се изкачваха по стълбите и се облегнаха на парапета. — Ако някога поискаш да работиш в Лондон, обади ми се!

— Ти наистина си полицай, така ли?

— Че какво друго бих могъл да бъда?

— Мислех, че си от военното разузнаване, един от блестящите млади хора на сър Джордж.

Джо беше изненадан. Беше прекарал шест месеца в Индия, работейки за сър Джордж, преди да започне да прави догадки за двойствената му роля в правителството на Индия — догадки, които никога не беше изрекъл гласно и никога с нищо не бяха потвърдени.

— Да не искаш да кажеш, че добрият стар сър Джордж е, как да кажа… сив кардинал? Човек, който плете нещата зад кулисите?

— А ти пък да не искаш да кажеш, че не си го знаел?

— Не казвам това — рече ядосан Джо. Не можеше да се сдържи да не я попита: — Но би ли ми казала кой ти втълпи подобна мисъл в главата?

— О, я стига, Джо! Никой нищо не ми е втълпил. Можех сама да предположа някои неща. Не беше трудно. Баща ми винаги казва: ако искаш да си свършиш работата, обърни се направо към най-висшестоящия. Е, в Индия, ако искаш да се направи нещо, забрави за губернатора, за висшите военни и дори за онзи с шапката с перата.

— За вицекраля?

— Да, за него. Обърни се направо към върха на пирамидата. Това е мястото, където ще намериш сър Джордж. Той започна да се оплаква. Опита се да ме накара да мисля за него като за безобидно старо овчарско куче, но нас, американките, не може толкова лесно да ни избудалка. Преструва се, че над него има други хора, с които трябва да се консултира, но такива няма. Не е чак толкова лесен за обработване, но е свестен човек, а също и добър танцьор.