— Задника — прошепна Лайли.

— … на портата на Махдан Котал. На червенокос войник и на всички английски войници от форта. Но това е мой бадал и аз не искам племето да се меси. Оставете бадала на Рамазад на Рамазад! Искандер не мисли. Той направил голямо зло на племе. Всички сме в опасност.

Последните думи на главатаря бяха придружени с боязливо поглеждане към небето.

„Брей! — помисли си Лайли. — Този човек е голям актьор. Успя да ги убеди. Като им обеща да поеме бремето на отмъщението върху себе си, натопявайки бедния Джеймс, той едновременно оставя племето свободно да се заеме със собствените си грижи и без да губи достойнството си, да избегне въоръжен сблъсък с английската армия и английските ВВС. Обаче това не е добре за Искандер. Той е сирак и няма близки роднини, които да се обявят в негова защита. Има само сестра, но тя не може да направи нищо! Той ще направи така, че Искандер да понесе последствията.“

Изглежда, че Халима беше на същото мнение. Когато Искандер се опита да заговори, го накараха да млъкне и го заплашиха с юмруци. Запазвайки ледено спокойствие и достойнството си, той замълча и сви рамене. Настана голяма врява и най-накрая главатарят се намеси, за да въдвори ред в събранието. Изглежда, че предложи да се вземе някакво решение и Лайли заинтригувана погледна към Халима.

— Джирга трябва реши — каза тя, произнасяйки с мъка думите — дали Искандер да бъде изгонен.

— Какво? Изгонен? Искаш да кажеш обявен извън закона? — Лайли не можеше да повярва на ушите си.

Тя така и не можа да разбере напълно как премина гласуването, но съвсем скоро крясъците се възобновиха и Искандер с пребледняло лице се обърна и се отдалечи. На Лайли никак не й хареса как Ратмор потупа Рамазад по гърба, поздравявайки го с победата, след което главатарят гордо се отдалечи.

Халима изохка, прошепна името на брат си, отдръпна се от прозореца и се втурна към стаята си. Препъна се в една от възглавниците, оставени от децата, и се стовари на пода. Жените веднага се събраха около нея, изразявайки шумно тревогата си. Опитаха се да я повдигнат, но тя извика от болка. Веднага жената, която Лайли беше решила, че е сестра на Рамазад, пое нещата в свои ръце. Извикаха слугините и Халима, стенеща от болка, бързо им нареди нещо. Те я изнесоха от стаята и я сложиха в една по-малка в съседство с нея.

През остатъка от деня на Лайли, която при създалата се ситуация вече не беше център на внимание, не й оставаше нищо друго, освен да седи в един ъгъл на общата стая и да потиска напрежението си, като наблюдава суматохата наоколо. Жените ту влизаха, ту излизаха бързо от стаята с легени с топла и студена вода, малки очукани съдове, в които горяха непознати благовония, купища ленени покривки и подноси с чай, от които някой винаги се сещаше да й предложи една чаша. Веднъж се опита да се промъкне в стаята, в която лежеше Халима, обаче й попречиха любезно, но твърдо и тя повече не се реши.

Помисли си, че собственото й положение също не изглежда много здравословно. За изненадващо кратко време единствените двама души в крепостта, към които изпитваше известна симпатия, бяха излезли от строя. Искандер беше в немилост. Дали вече беше напуснал? Присъдата веднага ли беше влязла в сила и имаше ли нещо, което тя би могла да направи във връзка с това? А през това време Халима се превиваше от болки, които тя не беше сигурна дали се дължат на изкълчен глезен, или са родилни. Така че сега тя бе оставена на благоволението на коварния стар главатар.

„Ако някога се измъкна от това — помисли си тя, — първото нещо, което ще направя, ще бъде да предупредя Джеймс Линдзи, че Рамазад му е взел мерника и че е готов да застреля всеки английски войник, който си покаже главата над парапета на форта.“ И каква беше тази работа за червенокосия войник, който бил убил двамата по-големи синове на стария разбойник? Джеймс ли ги беше убил? Възможно ли беше? Е, предполагам, че войниците правят тъкмо това, въпреки че да загубиш трима синове от ръцете на англичаните си е направо лош късмет.

Тя трепна, когато Халима отново простена.

През остатъка от деня виковете и стенанията се редуваха на интервали и като че ли ставаха по-чести. Лайли наблюдаваше как сестрата на главатаря взе лист хартия от една купчина и написа бележка. Тя беше дадена на едно от децата, най-голямото момче, и то изтича навън с бележката в ръка.

„Уведомяват господаря — помисли си Лайли. — Значи това е комуникационната им система.“

След малко с любопитство видя самотната му фигура да застава под прозореца. Започна да ходи нервно напред-назад по площада и след малко седна под дървото, като поглеждаше от време на време към сенките, които преминаваха покрай прозорците.

Лайли погледна, колебаейки се, купчината хартия и молива на масата. Изглежда, че жените така комуникираха с външния свят. Не беше много по-различно от онези малки бележчици, с които английските жени си досаждаха една на друга в Симла. В суматохата никой не обърна внимание, когато Лайли седна при масата и взе един лист. Написа кратка бележка, сгъна я внимателно и седна отново на предишното си място, за да чака подходящ момент. Когато двете жени, които прислужваха на Халима, си тръгнаха, Лайли си каза, че ще има смяна на дежурните, и побърза да влезе в стаята на Халима. Едно момиче, което все още беше там и държеше ръката й, докато тя, затворила очи и потна, се гърчеше от болка, й даде знак с ръка да си върви. Лайли се направи, че не разбира какво й се казва колкото може по-дълго, а после бавно се запъти към вратата. На прага спря и извика момчето, което стоеше наблизо и изпълняваше ролята на вестоносец. Повика го с пръст и той се приближи с широко отворени очи.

— Искандер — рече Лайли и потупа писмото. — Халима Бегум… Искандер.

Момчето кимна, показвайки, че е разбрало, взе писмото и изтича навън. Лайли застана при прозореца да наблюдава.

— На разсъмване.

Във фразата имаше нещо мелодраматично и усещайки това, когато я изрече, на Джо му се прииска да си върне думите обратно. Сега, изправен пред реалността на зората сред този неприветлив и лишен от цветове пейзаж и пронизващия вятър, който духаше от хълмовете, той почувства много други неща, но куражът и увереността не бяха сред тях.

Погледна към двамата скаути, на които беше наредено да участват в тази налудничава инициатива. Аслам и Юсуф вече стояха при задния вход, готови за тръгване.

— Как ги избра? — попита той Джеймс.

— Не беше лесно — отвърна комендантът. — Всички до един изразиха желание да участват. Това не ме изненадва. Винаги е така. Изправен си пред алтернативата да обидиш всички, които не си избрал, и да повдигнеш извънредно много самочувствието на двамата, на които си се спрял. Обаче тези си ги бива, ще видиш. Много са опитни и са много надеждни. Освен това не са от същото племе. Вече не ми се искат нови племенни комбинации, благодаря! Ще ти служат добре дори без шестмесечните надбавки над заплатата, които им предложих, за да ви върнат отново живи и здрави. Шест месеца! Парите са достатъчни да си купят пушка или булка. Ще се грижат много добре за вас. — Той замълча. — Имам и друга причина да избера тези. И двамата имат братя в частта.

— Да не искаш да кажеш, че ще бъдат нещо като заложници? — попита Джо.

— Да — отвърна Джеймс. — Повече или по-малко. Те със сигурност ще го възприемат точно по този начин.

Джо изгледа скаутите от главата до петите. На краката си имаха сандали с дебели подметки и бяха облечени с вълнени рубашки, широки къси панталони и дълги ризи, а на гърдите си бяха препасали на кръст по два патрондаша с по петдесет патрона. Усмихнатите им лица бяха загърнати от пущунско пагри — дълга жълто-кафява кърпа, увита върху изпъкналите им сплъстени тюрбани, чийто свободен край се спускаше отзад, за да предпазва вратовете от слънцето. Джо си каза, че изглеждат доста добре. Имаха делови вид, бяха жилави и щяха да свършат добра работа.