Като видя озадачените лица на всички наоколо, Грейс побърза да продължи:

— Андромедотоксин! Случва се много рядко. Никога досега не съм виждала такъв случай, макар да съм чувала за него и да съм чела. Кажи ми, Искандер, сигурно ти е известно дали има едно растение, нарича се планински лавър, което расте по тези места?

Искандер изслуша описанието му и кимна, назовавайки името на растението на пущу. Джеймс също потвърди, че знае за такова растение.

— Ето, виждате ли? Тогава случаят е ясен. Фазанът, а мисля, че и яребиците се хранят с този планински лавър, който произвежда в месото им силната отрова андромедотоксин. Всеки, който е ял от такъв фазан, без да знае, поглъща отровата.

— Какви са симптомите на тази отрова, Грейс? — попита Джо.

— Гадене, повръщане, виене на свят, загуба на равновесие.

Настъпи мълчание, докато всички приемат доказателството. Накрая заговори Джо, гледайки всеки поотделно в очите.

— В такъв случай има ли някой, който да не е съгласен с присъдата, ако това беше официално съдебно разследване на смъртен случай, че става дума за случайна смърт, дължаща се на хранително отравяне, причинено от консумиране на заразена птица? — попита той.

Всички се спогледаха, а после заедно се вторачиха в Искандер. С достойнство, без да бърза, той каза:

— При доказателствата, с които разполагаме, мисля, че това е единодушното ни заключение. Ужасно тъжна случка, но в никакъв случай не е предизвикана от зъл умисъл. Това е нещо, което никой от нас не би могъл да предвиди или да му попречи, а то отне живота на моя скъп роднина Земан и за малко не отне живота на съпругата на коменданта. — Той се обърна към Бети и се поклони. — Трябва да благодарим на Аллах, че госпожа Линдзи оцеля и че не загинаха още хора от групата ни.

Всички кимнаха и изразиха тихо съгласието си, очаквайки да се измъкнат от тягостната атмосфера на разследването. Внезапно навън настана някаква суматоха и един хавалдар влезе в залата. Той заговори на Джеймс, който объркан и разтревожен преведе казаното на останалите от компанията.

— Пред вратата чака птицегледачът Ахмед. Той настоява да се яви пред коменданта и да даде информация. Дали да го…?

— Боже господи, кой още може да дойде? — възкликна с нетърпение Бъроус. — Ще се запознаем ли и с мнението на човека от пералнята? Ще ни запознаете ли и с това на пчеларя?…

— Нека влезе — нареди твърдо Джеймс.

Ахмед влезе много зачервен и треперещ от вълнение. Беше с мръсните си работни дрехи и очевидно идваше направо от птичарника. След като Джеймс му кимна с глава, той започна бързо да разказва своята история на пущу. След няколко изречения Джеймс го прекъсна, за да преведе, а лицето му доби мрачно изражение.

— Какво казва той? — попита Лайли от името на всички.

— Твърди, че фазанът е бил отровен с арсеник. Казва, че е било арсеник.

Афганците, които бяха проследили всяка дума, наостриха още повече уши, когато чуха, че се говори за отрова, и се спогледаха. Арсеникът беше добре известен сред афганската аристокрация. Викаха му разговорно „наследствена прах“. Честата му употреба беше причина в двореца непрекъснато да има на служба цяла фаланга от опитващи храната хора.

— Продължавай, Ахмед, довърши разказа си — подкани го Джеймс и човекът, който изобщо не се беше смутил от това, че е център на такова внимание, продължи. Изкусен разказвач като повечето свои съотечественици, той се постара да бъде колкото е възможно по-убедителен. Джеймс го изслуша докрай, преди да преведе думите му.

— Изглежда, че това вече съвсем изяснява нещата — каза той. — От няколко седмици Ахмед и помощникът му имат проблеми с тези проклети фазани, които нападат кокошките ни. Тъй като в района на форта е забранено да се стреля, те решиха да поставят отрова, скрита в отпадъци от кухнята. Отровата ни се доставя за борба с плъховете. Това са държавни доставки, с които се цели контрол върху разпространението на гризачите. Очевидно планът им не се оказа много успешен. Имаше умрели плъхове в изобилие, но изглежда, че на фазаните им нямаше нищо. Преди два дни, решен да се справи с тях, помощникът му сложил десет пъти по-голяма доза от обичайното.

Настъпи нова пауза, докато всички смелят тази нова информация.

— Мисля, че Лайли го е застреляла малко преди отровата да си свърши работата.

— Ако това е било правено в продължение на седмици, без да убие птицата (или птиците) — каза Грейс, — в организма на фазана се е натрупал арсеник, а последната голяма доза съвсем е влошила нещата. О, господи! Кое от двете ще е — андромедотоксин, арсеник? Без необходимите лабораторни уреди никога няма да можем да установим коя отрова го е убила. Обаче ефектът щеше да бъде същият.

Афганците приеха с клатене на глави и с разбиране последното доказателство, представено от Ахмед с такова съжаление и толкова емоционално. Лайли също беше напълно смутена и непрекъснато поглеждаше към Искандер, който избягваше погледа й.

— Вината не е на Ахмед! Моля ви, никой не е виновен, освен мен. Мисля, че трябва да се извиня на всички — каза накрая тя, неспособна да крие повече мъката и вината си. — Ако не бях застреляла проклетата птица! Защо ми трябваше да се фукам!

Искандер единствен би могъл да я успокои и той побърза да го направи със сериозен, но изпълнен със съчувствие глас.

— Госпожице Кобленц, не забравяйте, че тъкмо Земан ви насърчаваше и дори ви предизвика да стреляте. Такава е била волята на Аллаха и няма какво повече да се каже по въпроса.

— Освен това — притече се любезно на помощ Грейс — Земан сам реши да опита от яденето. А също и Бети. Той е изял по-голямо количество и това обяснява по-бързото и по-силно действие на отровата, което се е оказало фатално.

— Преди да дойдем в трапезарията, вие се канехте да ни кажете по кое време, според вашите преценки, е починал Земан — припомни й Искандер.

— О, да… исках да кажа, че състоянието, в което се намира смляната храна, началото на вкочанясването на тялото и температурата на трупа сочат към едно и също време. Бих казала, че е било около един часът след полунощ.

Бети рязко вдигна очи.

— О, не! В такъв случай искате да кажете, че когато дойдохте при мен в три часа, бедният Земан е лежал на стълбите? Мъртъв или умиращ? Прекалено ужасно е да си го помисли човек!

— Вече е бил мъртъв — каза Грейс. — Независимо от всичко останало всички видяхме, че той не се е бавил много, когато е започнал да се изкачва по стълбите.

Искандер изгледа пронизващо Грейс.

— В един часа ли? Съвсем сигурна ли сте, д-р Холбрук?

Грейс се поколеба за момент. Тя винаги внимателно преценяваше това, което казваше, и за момент беше смутена, че решението й се подлага на съмнение.

— Да — отговори тя. — Около един часа. — После малко с нежелание добави: — Може и да е било малко по-рано, но не много по-рано. Между дванайсет и половина и един. Защо питате, Искандер? Да не би да има нещо, което трябва да знаем? Някакво допълнително доказателство, което бихте могли да дадете, за да хвърлите светлина върху тази трагедия?

Искандер поклати глава и запази мълчание. Окопитвайки се, той любезно й благодари за всичко, което беше направила, каза още няколко любезни думи на Бети и Лайли и обяви, че ще се оттегли с хората си, за да пристъпят към подготовката за погребението на Земан.

С подчертано смирение компанията напусна офицерския стол. Когато се отдалечаваха, чуха Фред Мор-Симпсън да казва:

— Много тъжно, а освен това и много загадъчно! Но мисля, че ще изразя мнението на всички останали, като кажа, че имам нужда да закуся!

Джо, който беше останал най-отзад, се озова лице в лице с Лайли. Тя затвори тихо вратата зад последния напуснал помещението и го заговори.

— Командир Сандиландс — каза тя, — трябва да разговарям с вас някъде, където никой не би могъл да ни чуе. Никой. Ще дойда в стаята ви след десет минути. Ще бъдете ли там?