Тя влезе мълчаливо, обута в меки ботуши за езда, огледа бързо стаята и седна на единствения стол. Джо седна на леглото близо до нея, но не чак толкова близо, за да я уплаши. Може би беше дошла, имайки нужда да поплаче на нечие рамо, може би искаше да потвърди отново вината си, но според него това не бяха намеренията й. В поведението й като че ли имаше някакво безпокойство и дори боязливост и това го разтревожи.

Тя остана така мълчалива няколко секунди, като прехапваше долната си устна. Отвори уста да каже нещо, но размисли и отново я затвори. Опита се да срещне погледа му, но не можа. Очите й непрекъснато избягваха неговите и се съсредоточиха върху ръцете, сплетени в скута й.

„О, господи! — помисли си Джо. — Тези признаци са ми познати! Тя има намерение да направи някакво признание! Всички сме на погрешна следа. Тя е дошла, за да ми каже, че го е убила! Но как? С отрова? За такова кратко време? Не е възможно. Нито пък е в нейния стил. По-скоро би му пуснала куршум или би се качила на табуретка и би го ударила по носа, но наистина не мога да си представя Лайли… не я виждам да поръсва неговия шербет със загадъчен бял прах. Не, успокой се, Сандиландс! Имаш прекалено развинтено въображение! Сигурно е решила, че животът по границата е прекалено суров за нея, и е дошла да ме моли да я върна на сигурно място в Симла. Това ще е.“

— Трябва да ви направя едно много ужасно признание, командир Сандиландс — успя накрая да каже Лайли. — Не мога да си представя какво ще си помислите за мен!

— Това има ли връзка със смъртта на Земан? — попита той.

— Но, разбира се, че има! С какво друго би могло да има връзка?

— Е, може да искате да си признаете, че сте сложила онази умряла мишка в леглото ми вчера — каза Джо, решен да придаде малко по-шеговит тон на разговора.

Тя се усмихна против волята си и малко се поотпусна.

— Щеше ми се да беше така. Ама наистина ли някой го е сторил? О, не. Съжалявам. Не, просто се пошегувах. Става въпрос за Земан.

Джо само се усмихна, без да я подканва да продължи.

— В целия форт само на вас мога да се доверя. Като казвам само на вас, наистина смятам, че е така. Обещайте ми, че няма да разкриете на никого и дума от това, което имам намерение да ви кажа — нито на Джеймс, нито на Бети, нито на Грейс, абсолютно на никого.

Той кимна в знак на съгласие.

— Изобщо не стана така — каза тя бързо. — Имам предвид смъртта на Земан. Виждате ли, през това време, между дванайсет и половина и един часа, Земан беше жив, чувстваше се добре и, как да кажа… имаше твърде бурно преживяване в басейна в офицерската градина.

— Не ще да е било твърде бурно! — прекъсна я любезно Джо. — Не чух никакви звуци отдолу, а аз спя извънредно леко. Бурно преживяване долу би ме събудило. Сигурна ли сте в това, което казвате? И какво точно имате предвид под думата „бурно“?

— Не улеснявате много едно момиче, права ли съм? Не, вие сте прав. Не е съвсем точната дума, защото изобщо не беше шумно. Никак не беше. Беше по-скоро тихо, но много енергично, бих казала, сексуално общуване. — Тя изрече последните думи на един дъх и лицето й се покри с обилна червенина.

Заварен абсолютно неподготвен, Джо я погледна ужасен, а след това предпазливо каза:

— Мисля, че ще е по-добре, ако ми разкажете всичко постепенно от края на вечерята, Лайли.

— Да, и аз мисля така. Сега ще ми е много по-лесно да говоря, след като изрекох тези думи. От тук нататък ще говоря за него само с началните букви З. Х. Става ли?

— Напълно — увери я Джо.

— Нали видяхте как онзи отвратителен Ратмор ме изведе от стаята, за да не стана жертва на облечения в коприна ориенталски изкусител?

Джо кимна, но не каза нищо. „Този Ратмор наистина е бил предвидлив! — помисли си той. — Явно е имал повече разум в главата от всички нас!“

— Е, очевидно си е помислил, че аз трябва да стана жертва на неговия западняшки стил на ухажване. Обаче в него нямаше нищо изтънчено! О, не се тревожете, мога да се справям с подобен вид ухажване. Тази сутрин той страда от накърнено его и наранен крак! Забелязахте ли, че накуцва? — попита тя и веселостта й започна да се възвръща. — Разведе ме с маршова стъпка из градината, отбеляза, че славеят пее и че луната свети. Припомни ми, че е лорд, засука си мустака и ми налетя. Къде ли щях да бъда, ако не бях толкова бърза! Избягах и отидох в стаята си, а той се добра, накуцвайки, до своята, като със сигурност ме е проклинал. Трябва да беше около десет и половина.

— Аз направих обиколката си в единайсет и всички си бяха по стаите. Вие заключихте вратата, когато ви помолих да го направите.

Лайли му хвърли унищожителен поглед.

— И вие повярвахте на този стар трик от девическите пансиони? Заключих я, но после веднага я отключих.

— Но защо не се оплакахте по повод държанието на Ратмор с вас? Бих се разправил с него. Всъщност дори би ми доставило голямо удоволствие!

— Мога да се грижа сама за себе си — каза тя. — Не е нужно да замесвам когото и да било в това. Джо, когато завършихте обиколката си, стана много тихо, а аз седях и чаках.

— Чакахте? Какво?

— Помните ли персийската поема, която З. Х. ми каза към края на вечерята? За лунната светлина върху езерото и как „аз чакам да зърна сянката ти да пада над градинската ограда в среднощната тъма“. Ами аз, как да кажа, го приех буквално. Изтълкувах го като покана да се срещна с него при басейна в полунощ. — Тя се изчерви, но изгледа предизвикателно Джо. — Смешното е, че макар да се срамувам от себе си, беше толкова романтично! О, представих си как ще го разказвам на приятелките си! Помислих си, че той най-малко ще се опита да ме целуне, и реших, че в края на краищата ще му позволя да го направи. Никоя от моите познати не се е целувала с пущун! А този мъж беше по-неустоим от Рудолф Валентино! Ако знаете кой е той.

— Да, господинът ми е известен и дори съм гледал някои от филмите му — каза Джо. — Е, добре, Лайли, разбирам какво ви е привлякло! Обаче, кажете ми… по кое време отидохте в градината?

— Малко преди полунощ. Облякох тъмна рокля и си сложих сандали. Реших да се скрия в бадемовите дървета. Не исках да излезе така, че съм отишла първа там, не трябваше да изглежда, като че ли съм прекалено нетърпелива, нали разбирате? — Лайли отново замълча.

— И? — подкани я внимателно Джо.

— Той не се появи. Отначало помислих, че съм изтълкувала погрешно смисъла на поемата, а после си казах, че може би се моли или дава някакви нареждания на хората си, или е зает с военните си задължения, така че продължих да чакам. Откъде да знам как прекарват времето си тези мъже? Предполагам, че съм чакала най-малко до дванайсет и половина. После чух тих смях. Някой идваше в градината. Някой, който не искаше да го чуят. Останах там, където бях, в случай че не беше З. Х. Но беше той. Беше З. Х., но с още един човек, когото държеше за ръката. Отидоха до басейна, свалиха си дрехите и се потопиха във водата, а после, те, те, о…!

— Общуваха сексуално, така ли? — довърши изречението Джо вместо нея.

Тя кимна отчаяна, а Джо почувства безкрайно съжаление към нея. Усети и силен гняв, че Земан се беше подиграл с фантазиите на момичето. „Боже господи! Сцена като тази може да промени завинаги представите на едно впечатлително момиче за мъжете“ — помисли си той.

— Е, и какво трябваше да направя? Никога не ми се е налагало да се справям с подобно нещо! Завърших академията на госпожица Дана с отличие. Мога да правя морфологичен и синтактичен разбор на изречение, мога да цитирам поемите на Лейкленд, учила съм алгебра, астрономия, химия. Знам как да флиртувам. Мога да си вдигна носната кърпичка, без да ми се види бельото. Мислех, че знам всичко, но, знаете ли, ако д-р Холбрук не беше ми обяснила как военните…

— Кой беше със Земан, Лайли? — попита Джо.

Не се изненада, когато тя отговори: