Очите на Лайли се разшириха и тя надникна безпомощно над голямата ръка на Искандер, която запушваше устата й.

— Кимнете с глава, ако приемате първия вариант — прошепна той.

Лайли кимна.

— Добре тогава. Ще оставя двама души да ви съпровождат и вие ще яздите най-отзад.

Той я пусна и й подаде юздите. Нагласи й за секунди стремената, даде шепнешком заповед на хората си и Лайли мълчаливо пое напред към началото на прохода Кибер. Ескортирана от двама ездачи, тя се понесе в тръс, премина в лек галоп и накрая в кариер, за да не изостава от групата. Луната изгряваше и за голяма нейна радост започна да осветява пътя й. Запита се как ли се оправя горкият Ратмор с кърпата върху главата и със завързани под корема на коня крака. „Старият глупак със сигурност си го заслужи, но не чак до такава степен“ — помисли си тя. От планините задуха студен вятър и Лайли потрепери. Докато седеше върху парапета на крепостната стена, който все още излъчваше топлина от жегата през деня, тя се чувстваше добре, облечена само с една блуза. Но сега си даваше сметка, че се насочват към планините, повечето от които все още бяха покрити със сняг, и колкото и енергично да яздеше, скоро щеше да й стане студено. Подложи на преценка обстоятелствата, в които беше попаднала. Беше облечена с пола-панталон и кожени ботуши, така че язденето не беше проблем. Конят също. Беше направо възхитителен. Лайли леко се усмихна, когато усети как мускулите му реагират на всяка нейна команда и на увереността, с която голямото сиво животно избираше пътя по каменистия склон, който изкачваха в момента. Огледа се, припомняйки си картите, които беше видяла. Фортът беше останал далеч зад тях на изток, а на запад се виеше зловещият Кибер. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от форта, за да не могат да бъдат чути, тръгнаха по асфалтирания път нагоре към прохода, но след като изминаха една-две мили, свиха вляво и поеха по една клисура, която оставаше незабележима за тези, които идваха от изток. Пред тях на пътеката ги очакваше конник. Когато се изравниха с него, той подхвърли някаква дреха на Лайли и продължи напред, без да каже дума.

Жилетка. Ако се съди по това, че още пазеше топлината, някой я беше носил до преди малко. Лайли сбърчи нос от миризмата на грубия афгански шаяк, но с благодарност я навлече, като държеше юздите със зъби, докато я обличаше.

Загърната в топлата дреха и успокоена от загрижеността на ездача, който й я даде и който според нея беше Искандер, Лайли започна да се отпуска и преживяването почти й хареса. Но тя нямаше намерение да бъде само излишният товар във влака, не, господине! Погледна към нощното небе и се опита да намери Полярната звезда. Щеше й се да беше слушала по-внимателно баща си, когато й обясняваше как да се ориентира по звездите. Тъй като нямаше син, Карл Кобленц вземаше дъщеря си заедно с другите си помощници, когато обикаляше обширното си ранчо, и благодарение на опита, събран из пустошта на Дакота, сега Лайли мислено чертаеше карта на пътуването си в подножието на Хиндукуш. След един час здраво препускане някой от хората отпред запали факла. След това запалиха още две, които бяха поставени от двете страни по средата на колоната и Лайли си помисли, че гледана от някой зъбер, тя прилича на връх на стрела. По сигнал от хълмовете, който Лайли не забеляза, носещият факлата отпред я размаха и групата продължи пътя си.

„Показва си паспорта“ — помисли си Лайли. Следващият път тя чу сигнала — силно, кратко изсвирване, което предхождаше размахването на факлата в отговор. „Часовоите ни пропускат един след друг по пътя. По пътя, но за къде?“ Погледна отново небето и напразно се опита да види ръчния си часовник. „Абсолютно сигурно е, че не се отправяме към Афганистан!“ — каза си тя.

Докато продължаваше да язди вече малко по-бавно на лунната светлина, Лайли имаше време да размишлява върху причините, довели до отвличането на горкия Ратмор. Какво, за бога, искаше Искандер от него? Той очевидно не харесваше човека, а заради влиянието и богатството си Ратмор беше подходящ за заложник, но според нея тук не ставаше дума само за обикновено разбойничество. Искандер трябва да е имал някаква друга, неизвестна причина, за да го отвлече. Знаеше, че той намираше за незадоволителни обясненията за смъртта на своя роднина. Може да е стигнал до убеждението или да е получил доказателство, че виновникът е Ратмор. Лайли си припомни вечерта на голямото угощение и как Земан беше станал причина за преднамерената грубост на лорда. Самочувствието на Ратмор беше сериозно накърнено. Беше се изложил не само пред хора от армията, но и пред врагове, а може би по-важното беше, че това бе станало пред очите на Лайли, която, без съмнение, се беше опитал да впечатли. Дали на Ратмор му беше хрумнало да накаже Земан? И дори да го убие? Тя не можеше да си представи как би могъл да го направи, но изглежда, че Искандер беше разбрал как.

Сега го отвеждаше някъде в тази пустош, за да го убие, най-вероятно да го измъчва до смърт. Лайли потръпна, когато си спомни за ужасните неща, на които хората от хълмовете подлагаха пленниците си. В Симла Едуард Далримпъл-Уебстър с голямо удоволствие й беше описал най-красноречиво как пущуните набиват на кол, кастрират, избождат очите и дерат живи пленниците си. Тя предполагаше, че в опита си да я впечатли той беше преувеличил доста, но с ужас си спомни нещо, което беше казал Джеймс: никога не оставяме ранен на пущунска територия. О, не! Целият патрул ще рискува живота си, за да изнесе на сигурно място и последния човек заедно с пушката му.

Тя го беше накарала да разкаже повече, като му задаваше допълнителни въпроси.

— Ами ако не успеете да се доберете до него? Тогава какво?

Джеймс й беше отговорил, изговаряйки бавно, но твърдо думите:

— В такъв случай ще го застреляме там, където е останал да лежи. Бърза и чиста работа. Това е нещо, което всеки от нас би искал за себе си и което всички очакваме другите да направят за нас.

Конниците отпред като че ли най-после получиха заповед да спрат. От лявата й страна небето почваше да се зазорява и когато стигна до основната група, видя някои познати лица на бледата светлина. Всички изглеждаха уморени и напрегнати и това, че често поглеждаха към околните скали, не остана незабелязано за Лайли. Очевидно не преминаваха през съвсем приятелска територия. От ноздрите на конете излизаше лека пара, която се смесваше с утринната мъгла, и те се отправиха към потока на водопой. Тя видя, че Ратмор е развързан и че кърпата е свалена от главата му. Даваше ли си сметка за грозящата го опасност? Внезапно Лайли беше обхваната от силен гняв за трудностите, които им беше причинил със своето арогантно и глупаво поведение, а сега пък може би с ужасната си вина. Трябваше да стои безпомощно и да наблюдава, докато тези бандити го накарат чрез мъчения да каже истината.

Той се обърна, позна я и със зачервено от гняв лице извика името й:

— Предателка! — добави той. — Развратница!

Идиотът му с идиот, обвиняваше нея за ситуацията, в която се бяха озовали. Когато Лайли се ядосаше, тя не отвръщаше с крясъци на нападките. Знаеше, че в една кавга печели този, който запази самообладание. Като се изправи колкото може повече на седлото, тя му хвърли поглед, който според нея би трябвало да изразява нещо средно между възмущение и презрение.

— Сър, вие сте причината не само вие, но и аз да изпаднем в беда. Аз не нося вина за отвличането ви. Но трябва да ми благодарите, че задникът ви е все още цял.

— Все още цял? Какво, по дяволите, искаш да кажеш, американска курво?

— Заплашиха, че ще ви одерат жив, ако не ви последвам без много шум. Хванаха ме тъкмо когато се канех да бия камбаната за тревога. Поразмислете малко, а след това съм готова да изслушам извиненията ви.

Тя скочи от коня и го поведе към потока.

След като си проправи ловко път през комуникационните връзки между форта и Пешавар и между Пешавар и военновъздушната база в Мирам Шах, Фред — единственият човек в крепостта, който знаеше точно какво иска, успя да го получи. Сваляйки слушалката, той се усмихна заговорнически на Джо и Джеймс и погледна часовника си.