— Не — отвърна Джеймс Линдзи. — Едва ли има нужда да ви казвам, сър, че тази ситуация изисква да се пипа с кадифени ръкавици, а не с железен юмрук. Според нас една масирана атака срещу противниковата позиция ще завърши с неприемливи жертви и по всяка вероятност първите ще бъдат двамата заложници. Бихме ви помолили да направите всичко, което е по силите ви, за да убедите военните да държат сабите в ножниците си, докато успеем да пуснем в действие нашия план.

— А, имате план, така ли?

— Имаме известен напредък в локализирането на нашите хора, сър. Предполагаме, че са потърсили подслон при афридския Малик, Рамазад Хан — да, бащата на Земан, сър, в крепостта му в Махдан Котал.

На Джо му се стори, че в другия край на линията се чу стон и някакво неразбрано ломотене, но Джеймс продължи.

— Едно е — каза той — да се открие мястото, в което са държани заложниците, и съвсем друго да ги измъкнем от ситуацията, в която са попаднали.

— Не съм чак такъв глупак, Линдзи — рече раздразнен сър Джордж. — А от всички места в радиус от стотици мили най-малко бих искал да са в Махдан Котал! И от всички хора, в чиито ръце не бих искал да попадат, най-малко ми се ще това да е Рамазад Хан! Ако ми се наложи да дам оценката си за него, бих написал, че „Рамазад Хан е неспособен да различи истината от лъжата“. Той е типичен стар, лукав копелдак, двуличен е и предпочита грубата сила пред всичко останало, така че не вярвайте в нищо, което казва, и не позволявайте да ви заблуди с привидна искреност. Обаче имайте предвид, че Махдан Котал не е някаква кирпичена постройка, кацнала върху хълм. Той прилича повече на средновековен замък, дори бих казал на силна средновековна крепост, разпростряла се върху значителна площ. Не е място, в което можеш да влезеш, като позвъниш на външната врата. Що се отнася до освобождаването на заложниците, какво точно имате предвид?

— За това ни посъветва Грейс Холбрук — каза предпазливо Джеймс.

— А! — възкликна сър Джордж. — Тъкмо се питах дали ще ви дойде наум да се посъветвате с нея. И какво казва Грейс?

— Ами, съгласихме се, че има три възможни подхода към проблема: първо, ако приемем съвета на Мор-Симпсън, т.е. да изпратим самолети, които по настояване на Фред да бомбардират въпросната позиция, и когато въздушната атака поразмекне съпротивата в крепостта, което за мен би означавало да бъдат разрушени укрепленията, да последва сухопътна атака, да кажем, от петстотин скаути, подкрепени от отряд кавалеристи.

— Този вариант не ми допада много — рече сър Джордж.

— На мен също. Бихме могли да се обърнем и към Едгар Бъроус и да видим той какво ще каже.

— Не си правете труда — каза сър Джордж. — Знам какво ще каже! Да се обърнем кръгом и ходом, марш! Не съм ли прав?

— В значителна степен, да — отвърна Джеймс. — Но има и трети начин.

— Радвам се да го чуя — рече сър Джордж. — На мен ми викат „Джардайн третият начин“.

— Ами, истината е, че единственият човек, който може да влезе, без да пострада, в Махдан Котал, е Грейс, както тя самата подчерта. Те я познават. Имат й доверие. Изглежда невинна, защото е такава. Не ми се ще да я изпращам там сама, но всеки друг европеец няма да остане жив повече от две секунди, ако го видят да се приближава към Махдан Котал. Доколкото ми е известно, никой не е бил там.

— Аз самият никога не съм бил — рече сър Джордж. — Виждал съм селището отдалеч. Здрава крепост! Не бихме могли да съборим портата й с по-малко от една дивизия, но в случай че мислиш обратното, Джок, категорично ти заявявам, че и ти няма да успееш да влезеш там. Що се отнася до афридите, освен ако не греша, ти, както обича да се изразява Джо Сандиландс, си имаш с тях „предишни вземания-давания“. Между другото, какво казва Джо по въпроса?

— По-добре поговорете с него.

Джо взе телефона и бързо заговори:

— Не мога да оставя Грейс да отиде там съвсем сама… Не мога да изпратя английски войници, които да я охраняват… но все пак трябва да отиде някой с нея… Всъщност не е проблем… ще отида аз и преди да сте казали нещо друго… Няма да бъда в полицейска униформа, а в скаутска, придружен може би от още двама скаути. Поне отдалеч ми се струва, че ще бъда в състояние с помощта на Грейс, разбира се, да започна диалог с Рамазад Хан. Диалог… пазарлък… това са единствените средства, които можем да използваме в тази ситуация. Изобщо не може да става и дума за употреба на сила. Но не бива да се забравя, че Искандер ме познава. Мисля, че можем да имаме напредък само ако седнем и започнем да разговаряме разумно.

— Хм, да — рече сър Джордж. — Искандер. Не трябва да го забравяме. Ще ти кажа нещо, което трябва да имаш предвид. Може пък да ти е от полза. — За да придаде по-голяма тежест на това, което щеше да каже, той направи кратка пауза. — Ще разбереш, че Рамазад Хан далеч не е чак толкова доволен от Искандер. Ние поддържаме равновесието и Рамазад също го поддържа. Не иска никой да го нарушава. Предполагам, че никак не му се иска Ратмор да е в крепостта му, още по-малко пък Лайли! Какво са те за него? Заложници? Гости? Не, просто едни проклети досадници! Но въпреки това Искандер е хвърлил ръкавицата и той няма да го предаде, като го порицае за възприетата от него твърда позиция. Ами да, ти би могъл да се възползваш от някои моменти в тази ситуация. Забавното е, че може би ще установиш, че с Рамазад говорите за едно и също нещо, но с една изписана с кръв въпросителна заради съдбата, сполетяла Земан. Така че за Рамазад няма да е лесно да се съгласи с теб. Не забравяй, че Земан беше единственият му останал син, а не бива да подценяваш колко важно нещо е синът за един пущунски баща. — Той въздъхна и добави: — Работата изглежда лоша, Джо. Не мога да го отрека. — Настъпи нова пауза и за момент Джо помисли, че линията е прекъсната, но след малко се чуха някакви шумове, от които Джо разбра, че сър Джордж си прочиства гърлото: — Виж какво, момчето ми, ако се направиш на скаут, гледай да се фотографираш преди това. Искам да сложа снимката върху пианото си. Кога мислиш да тръгнете?

— На разсъмване — отвърна Джо.

Лайли остана с отворена уста от изумление, обърна се и побягна, без да се замисли, по коридора с полуосъзнатото намерение да стигне до вратата и да извика Искандер на помощ. С четири големи крачки Халима я настигна, хвана я за раменете, завъртя я към себе си и здраво я стисна.

— Лайли! Лайли! Какво има? — Гласът й беше нежен и леко развеселен.

Припомнила си ужасяващи истории за десетки страстни любовни романси, завършили с подмамването на невинни европейски девойки в хареми, Лайли заплашително изкрещя:

— Никой не може да ме вкарва в харем! Как смеете! Пуснете ме! Искандер може да уреди тази работа. Ако онзи брадат стар дивак, о, господи, съжалявам, той ви е съпруг, нали?

Халима я изгледа с недоумение.

— Рамазад Хан ли? Да, той е мой съпруг. А вие сте негова гостенка. Като такава трябва да бъдете настанена тук.

— Ако си мисли, че може да ме затвори заедно с останалите си жени, все пак няма да е зле добре да си помисли! Ще си изпати здравата, ако се опита дори да ме докосне. Ако искат, могат и да убият Ратмор. Не ме интересува. Кажете на Искандер, че слагам край на уговорката. Аз имам права. Аз съм американска гражданка. Не трябва да забравяте това!

Халима се засмя и заговори бавно и търпеливо, като подбираше думите:

— Казах, че това е харем, Лайли. Чакай да ти обясня. На нашия език думата „харем“ означава „свещен“. Жените са свещени и в това място те живеят в безопасност. За теб няма по-сигурно място от това дори сред твоите хора. Тук живеят всички жени от фамилията на Рамазад — майка му, лелите, сестрите, братовчедките и племенниците му. И, разбира се, съпругата му, т.е. аз.

— Съпруга? Само една ли има?

— Разбира се! А сега защо не се изкъпеш и не хапнеш нещо. Мисля, че си много уморена от пътуването.

Поуспокоена до известна степен от загрижеността, която се чувстваше в гласа на младата жена, и примамена от идеята да се изкъпе, Лайли реши да й се довери. Последва я нагоре по едно стълбище в дълга, просторна стая, чиито извити прозорци гледаха към покритите с цвят дървета на овощна градина. Лайли се спря на прага и примигна. След строгия външен вид на сградата разкошът вътре беше доста неочакван. По стените висяха гоблени, подът беше покрит с дебел килим и осеян с копринени възглавници с пискюли. Стаята беше мебелирана с маси и шкафове от черно дърво със сложна дърворезба.