Шестте жени, които седяха до прозореца, разговаряха и се смееха, се обърнаха с широко отворени очи и я изгледаха. Халима обясни на пущу коя е Лайли и какво прави във форта.
— Казах им, че си американска принцеса — рече решително Халима — и че си почетна гостенка на Искандер и съпруга ми.
Една по една жените, сред които имаше от много стари до шестнайсетгодишни, се приближиха, приятелски настроени и любопитни, за да я поздравят. Макар да беше сигурна, че Лайли няма да ги запомни, Халима каза името на всяка от тях и какво положение заема в семейството. След като приключиха с официалностите, тя плесна с ръце и две прислужнички бързо влязоха в стаята.
— Ще им кажа да ти приготвят банята, а след това да те доведат тук, където ще се храним всички.
Като се смееха и бърбореха весело, момичетата отведоха Лайли в един апартамент в края на коридора на първия етаж и тя с възхищение установи, че част от него е баня. Не беше като баните в дома й, но за уморената от пътуването Лайли изглеждаше чудесно. Голяма, дълбока каменна вана вече я очакваше. Прислужничките излязоха и след минути се върнаха с медни кани гореща вода, която смесиха със студената от каменни делви, наредени отстрани, и добавиха ароматна течност от малка фиала. Поръсиха водата с розови листенца и всичко беше готово.
Лайли свали прашните си дрехи под одобрителните коментари на момичетата, които, както тя предполагаше, не бяха виждали досега западна девойка и западни дрехи. Изглежда, че не се впечатлиха много. С мимики и жестове Лайли се опита да им обясни, че иска нещата й да бъдат изпрани и да й бъдат върнати. Бори се отчаяно да задържи ботушите си, защото нямаше начин бягството, за което винаги имаше едно наум, да бъде осъществено с извезаните със златни нишки чехли, които й предложиха. Помисли си, че нейните прародители — първите заселници, биха приветствали тази й предвидливост, след като се беше озовала в такъв загадъчен свят. Все пак си каза, че трябва да позволи да я облекат в един от фантастичните костюми, които й предложиха, докато дрехите й бъдат върнати. Погледна объркана купищата цветна коприна, която момичетата донесоха. Изглежда, че искаха тя да облече една комбинация в ярко розово, извезана със златни нишки, но като си представи, че бяга из хълмовете подобно на розова захарна пръчка, отказа. Настоя да сложи дълга зелена туника върху торбести панталони от същия плат, които се стесняваха около глезените, и прие, макар че не го сложи, ефирен жълт воал за лицето.
Прислужничките я огледаха внимателно от главата до петите с известно съмнение и предложиха алтернативи и подобрения. Сресаха й косата и се заеха сериозно с грима й с помощта на прах за почерняне на миглите и малки поправки с четчици тук-там, без да обръщат внимание на протестите й. После й поднесоха едно сребърно огледало да се види, което след първия шок от трансформацията тя с удоволствие направи.
— Сбогом, Чикаго! — каза Лайли. — В какво съм се превърнала? — През главата й мина случайна мисъл: „Предполагам, че тези мъже не продават хора? Ако продават, тогава, какво пък! Ще вземат за мен добра цена!“
Върнаха я отново в трапезарията, където видя, че са се събрали много повече жени и няколко малки деца, всички готови за обяда, който беше сервиран на покривка по средата на стаята. Халима й даде знак да се присъедини към нея начело на масата и всички седнаха на меките възглавници да се хранят. Когато Халима малко трудно се настани на възглавницата си, Лайли за пръв път забеляза, че под широката туника е в напреднала бременност.
„Боже, господи! — помисли си Лайли. — Как съм могла да не забележа това! Под цялата драперия тя е направо огромна!“ Опита се да си припомни малкото подробности, които Искандер й беше съобщил още във форта. Халима, която всъщност не би могла да бъде по-стара от нея, а дори беше твърде възможно и да е по-млада, колкото и да е невероятно, беше омъжена за този страховит стар Малик, чиято първа жена, майката на Земан, афганската принцеса, беше починала миналата година. Правилно ли беше запомнила? Нямаше как да разбере. Лайли имаше стотици въпроси, които искаше да зададе на Халима Бегум, но освен бариерата, която представляваше не много доброто й владеене на английския, според обичая, докато ядяха, трябваше да се пази пълна тишина. След като опита доста различни ястия, Лайли започна да си мисли, че всъщност липсата на разговори беше твърде добре дошла и със сигурност беше за предпочитане пред празните разговори, които трябваше да води с Ник Карстеърс и Едуард Далримпъл-Уебстър.
Поглеждаше скришом Халима от време на време, като се питаше как такова младо момиче не се беше омъжило за някой млад човек от племето — за Земан, Искандер или някого от другите красавци, показали се зад скалите, за да ги поздравят, докато приближаваха крепостта. Тя със сигурност би предпочела някой от тях. Лайли се беше опитала да поговори със Земан за уговорените женитби, но въпреки неговата любезност и гъвкавост той определено отказваше да отговаря на въпросите й на тази тема, така че тя можеше само да предполага какви са обичаите им. Обаче като гледаше как Халима се усмихва, колко е уверена, как дава кратки нареждания на слугите, как щастливо си играе с децата, остана с впечатлението, че тя няма нужда от съчувствието на романтичните западняци.
„Да предположим, че президентът Хардинг ми окаже честта да ме направи Първа дама — каза си Лайли, — как бих се чувствала?“ После си помисли, че сега не е време за подобни нелепи фантазии.
От отношението на другите жени към съпругата на Малик Лайли стигна до заключението, че независимо от възрастта й Халима е безспорната господарка, което отговаря на положението на съпруга й в племето. Дори една тъмнокоса жена на средна възраст със същите остри черти като тези на Малик, от което Лайли предположи, че е негова сестра, се отнасяше почтително с нея. Обаче, ако се съди по честите усмивки и смеха, всички я харесваха. Когато Халима спря по средата на едно изречение и се хвана за корема, жените се разтичаха да донесат вода и допълнителни възглавници. От всички страни се протягаха ръце да я подкрепят, а ако се съди по кикотенето, се правеха твърде оживени коментари. Лайли не знаеше нищо за бременността, но след като забеляза огромния корем на Халима, реши две неща: първо, че раждането е съвсем предстоящо и, второ, че в момента то е физически невъзможно. Сравни подготовката преди раждането, на която подлагаха Халима — те само се шегуваха и я галеха — с това, което предполагаше, че би се случило в Чикаго. Веднага щеше да се появи някой строг доктор, облечен в светло сако, панталони на райета и риза с колосана яка, който щеше да й даде разслабително. Веднъж Лайли се беше ръкувала с един гинеколог и споменът за кокалестите му пръсти още я караше да потръпва.
Една бърза сметка я убеди, че след смъртта на първата му жена главатарят с не дотам прилична бързина беше направил Халима най-щастливата жена на света, поне според американските разбирания за приличие. „Имай предвид този факт, Лайли Кобленц — каза си тя. — Може би Рамазад от дълго време е хвърлил око на това момиче и нарочно не е бързал да я ожени, държейки я в запас, така да се каже, докато неговата възрастна принцеса се спомине.“ Една доста по-логична мисъл измести по-фриволната от главата й. Земан! Последният останал син на Малик беше мъртъв. О, господи! Този факт можеше да има още по-непредвидими последици, отколкото предполагаха.
След като масата беше разчистена и ръцете, а при децата и лицата измити, оживените разговори започнаха отново. Лайли знаеше, че повечето от тях са свързани с нея, но от жестовете на жените и от начина, по който бързо изтичваха до прозореца, за да погледнат към двора при най-малкия звук, личеше, че щяха да станат свидетели и на други, още по-разтърсващи събития от това, че при тях беше пристигнала една „американска принцеса“. Нещо щеше да се случи и всъщност вече се случваше.
Оставена в компанията на Халима, Лайли предпазливо я поздрави за очакваното дете. Обаче неизменната широка усмивка на Халима бързо изчезна, заменена от тревожно изражение. Уплашена, че може би е нарушила някакъв непознат обичай, Лайли само я хвана за ръцете и започна нескопосано да се извинява.
