Завършвайки този роман през август 2001 година, се питах колко ли читатели познават мястото на действието — провинция Северозападен граничен район на индийската империя, или дори нейния съсед Афганистан. Колко ли са чували за пущуните — неговите яростно отстояващи независимостта си жители? За съжаление, след събитията в Ню Йорк и последвалото преследване на заподозрени терористи в Афганистан екраните на нашите телевизори са пълни с реални образи от там — голи жълто-кафяви хълмове, стръмни планински проходи, брадясали лица с ястребов поглед, които крещят предизвикателства, жилести ръце, стиснали автомати „Калашников“. С мрачно предчувствие прочетох отново оценката на Дизраели: „Земята е бедна и неплодородна. Страната е пресечена от стръмни планини, където войската е изложена на абсолютно унищожение. Хората са пословично неверни.“

Страхувам се, че предстоящите събития отново ще докажат тази истина. Александър Велики, монголските императори, сикхите, англичаните и руснаците — всички оставиха свои гробове в тези хълмове. Дали ще се повтори отново? Обаче ми идва наум и един друг цитат. През 1904 година вицекралят на Индия лорд Кързън заявява: „Никой, който е чел дори една страница от индийската история, не може да прогнозира нещо за границата.“

Прогнозира? Не бих посмяла. Но тази история може да подскаже нещо за характера на тази земя и на нейните жители, които според мен са останали непроменени през вековете.

Б. К.

Индия, 1910

Това е нечовешка страна! Никога не е била предназначена за оставането на когото и да било тук — нито да стои прав, нито да седи, нито да върви. Това не е страна, заради която си заслужава да се биеш. Оставете я да се пече през лятото, да замръзва през зимата, оставете я да погребва мъртвите си и дори да не ги погребва — да оставя костите им постепенно да се превърнат в прах под лъчите на палещото слънце. Какво беше казал Дизраели? „Не заслужава добрите кости на един померански гренадир.“ Той е имал предвид Балканите или някоя друга забравена от бога част от Европа, но това би било много по-вярно за тази част на Индия. Проклетата Северозападна граница! Не си струва добрите кости на нито един храбър местен скаут. Нито пък костите на обучен в „Сандхърст“1 английски офицер. Моите кости! Един младши офицер, който — дяволите да го вземат — се намира в тази отвратителна пещ от две седмици.

Назъбените, рушащи се планини, посивели от ужасяваща старост, черни с тънки пластове базалт, бяха празни, стерилни и безполезни. Празни? Не съвсем. Недалеч някой бясно развяваше самотен сигнален флаг. Всички наблюдаващи офицери насочиха биноклите си натам. Някой разчете сигналите. „Нападнати сме. Носим ранени. Имаме трима мъртви. Можете ли да помогнете?“

Полковникът се обърна към своя заместник.

— Изпратете следното съобщение, Нийл: „Имайте готовност да отстъпите към «Цицата». Чакайте сигнала ми. Ще ви прикриваме.“ — Той замълча за момент.

Заместник-командирът размаха с голяма бързина сигналния флаг до него.

— Приеха ли съобщението ни? — попита нетърпеливо полковникът.

— Да, сър, потвърдиха.

— Сега им предай: „Оставете мъртвите.“ — Сигналният флаг отново изплющя до него. — И добави: „Не оставяйте ранени.“

В далечината командващият нападнатия патрул Пади Браунлоу знаеше как да разбира тази заповед: „Вземете ги със себе си, ако можете, а ако не можете, ги застреляйте.“ Всеки английски офицер, попаднал в ръцете на афридите, без съмнение щеше да бъде измъчван до смърт. Това щеше да стане бавно и обикновено продължаваше цели два дни, особено ако към забавлението се присъединяха и жените. Същата участ очакваше и всеки индуски войник, който би имал лошия късмет да попадне в ръцете на врага.

— Потвърждават, сър.

— В такъв случай, Нийл, изпрати им заповед за отстъпление и открий огън за прикритие по хребета… веднага!

Трите еднакви картечници „Люис“ загърмяха с оглушителен трясък. От хребета с вой се разхвърчаха скални отломки. Там едва ли някой би могъл да оцелее.

Малкият храм, наричан иронично от англичаните „Цицата“, се издигаше между групата, оказваща помощ, и отстъпващите мъже. Названието на издутия купол с малкото островърхо кубе отгоре беше твърде сполучливо. Полковникът се надяваше картечниците да са си свършили работата, но не беше напълно сигурен. Там, отсреща, имаше трийсет мъже, които мъкнеха ранени под вражеския обстрел. Без съмнение привършили запасите си от вода и изтощени от тридневните сражения, те трябваше да изминат близо половин миля под не особено надеждното прикритие на неговата бойна група, която им се притече на помощ. Добре че поне успяха да приемат сигнала му и трескавото отстъпление беше започнало. То се извършваше по добре изпитана формула — на скокове. Част от хората лягаха на земята и откриваха прикриващ огън, докато другите минаваха през тях, след което те на свой ред се хвърляха на земята. Тази тактика се изпълняваше при добър ред, даваше по-голяма сигурност и беше изпитвана многократно.

Полковникът се обърна към Нийл:

— Поеми командването тук, Нийл. За всеки случай ще отида с момчетата. — Погледът му се спря на намиращия се наблизо младши офицер. — Хей, Джок, искаш ли да погледнеш афридите по-отблизо? Хайде, тръгвай тогава!

Приведени, хората от притеклия се на помощ отряд се разпръснаха по голите хълмове под прикритието на трите картечници. Нийл ги наблюдаваше едновременно горд и изпълнен с тревога. Ето, в такива случаи се берат плодовете от месеците подготовка. Колко пъти бяха атакували, бяха се отбранявали и отстъпвали по познатите хълмове около форта. Но сега бяха изправени пред суровата реалност.

Двете групи се срещнаха под сянката на „Цицата“. Напукана и рушаща се от стотиците лета под палещото слънце и стотиците сурови зими, от „Цицата“ беше останало малко, като се изключи нейният купол, който напомняше, че някога е била тиха божия обител по тези хълмове. Това някога спокойно, излъчващо ведрина място сега можеше да послужи за не особено надеждно прикритие на притеклата се на помощ бойна група и изпадналия в трудно положение патрул.

След кратки потупвания по гърбовете вместо поздрав и въздишки на облекчение, при срещата на двете групи започна внимателно преброяване на хората.

— Я да видим какво ще покажат цифрите — каза полковникът. — Хайде да разберем кой е тук и кой липсва, преди да тръгнем. Обаче побързайте. Не искам да оставам тук повече, отколкото е необходимо.

Докладваха му.

— Убити са четирима скаути и има петима ранени, които ще могат да вървят, ако решим да тръгнем. Джеки е тежко ранен, но мисля, че ще можем да го вземем с нас. — Последва дълга пауза. — Липсва Хари.

— Някой да знае какво е станало с Хари?

— Последния път, когато го видях, превързваше рамото на Джеки. Би трябвало да се движи зад нас. О, господи! Знам какво му се е случило, бедният! Отрязали са му пътя и е трябвало да заобиколи през сухото дере, а после да се покатери по един скалист склон.

— Някой бил ли е с него? Ти? Ахмад! — Полковникът лесно премина на пущу и продължи: — Видя ли какво стана?

Оказа се, че тримата мъже, които са били с него, бяха успели да се изкатерят по скалата. Единият беше леко ранен, друг имаше рана на лицето от отхвръкнало парче камък. Обаче Хари беше ранен, докато се катерел по скалата, и беше паднал в подножието й. Бяха го ранили в рамото и не можеше да използва едната си ръка. При падането си беше счупил крака на две места.