— Сестра ти е добре, Искандер. А благодарение на Грейс, детето й също. Момче е. И двамата изглеждаха много добре, когато ги оставихме.

Джо отново забеляза мигновеното разбирателство между двамата и се запита с тревога каква ли ще е уговорката, за която спомена Лайли. Разтревожи се, че неговата кариера като надзорница на млади момичета е пред провал.

— Мисля, че всички имаме много въпроси, но главният със сигурност трябва да бъде зададен на д-р Холбрук. Каква магия използва, Грейс, за да убедиш главатаря да ни освободи? Сега можеш ли да ни я разкриеш?

Тя изгледа замислена всички, които я гледаха в очакване — Искандер, Лайли, Джо и Ратмор, след което бавно отговори:

— Да. Всъщност има неща, които бих искала да си изясним, преди да се върнем във форта. Имам да ви разкажа някои неща за една история далеч в миналото, започнала в една клисура недалеч от тук… — Грейс се огледа и потръпна — … която е свързана със смъртта на Земан и приключва с раждането на малкото момче. Обаче аз виждам само половината от картината и трябва да поискаме от Искандер да ни запознае с подробностите, които са останали скрити за мен.

Искандер кимна. Никой не я прекъсна и тя продължи. Беше изключителна разказвачка, която явно беше разказвала много истории край лагерния огън, обаче Джо усети, че не изпитва удоволствие от тази. Очите й бяха изпълнени с мъка и отправени към далечното минало.

— Преди войната, или по-точно около четири години преди нея, една част от Първа пешаварска скаутска дивизия на база във форт Хамилтън, както Гор Катри се е наричал, преди да бъде преустроен, водила необичайно кървави битки с местните африди. Имали проблеми с тях от месеци. По някакъв начин афридите успели да се снабдят с голям брой първокласни пушки и изгаряли от желание да покажат колко добре стрелят с тях. Една барампта — мисля, че означава наказателен отряд — била изпратена да им даде урок, но те срещнали трудности и трябвало да се спасяват с бягство. Мисля, че цялата акция не е била подготвена както трябва. Отрядът не бил достатъчно многоброен за поверената му задача, а афридите били подценени. Те се биели много ожесточено и оказали силна съпротива на нашите момчета. Няколко души били ранени, а няколко убити.

Започнали да се изтеглят през труден терен, отстъпвайки към едно укритие под прикритието на пристигналото със закъснение подкрепление, което обстрелвало неприятеля с картечници „Люис“. Точно в този момент се случило нещо ужасно. Един от мъжете — това бил техният военен лекар — паднал от една скала, по която се катерел заедно с другите, и се наранил тежко. Не е нужно да ви разказвам какви били последиците от това. Хората му искали да се върнат и да го измъкнат въпреки интензивния вражески обстрел и трудния терен. Хари, така се казвал военният лекар, лежал безпомощен на дъното на дерето, а над него се били наредили африди, готови да убият всеки, който се опита да му помогне. Всеки опит за подобно нещо би бил равен на самоубийство, но така и не бил предприет. Командващият полковник наредил на хората си да се откажат и кой би могъл да каже, че не е постъпил правилно? — Грейс замислена замълча.

— Не са ли могли да го застрелят? — попита нетърпеливо Лайли. — Нали обикновено така постъпват?

— Да, така е. Но той бил на дъното на дерето и те не го виждали. Обаче в ротата имало един мъж, който не бил готов да остави работата така. Тогава той бил младши офицер, само на двайсет години, и току-що бил пристигнал в частта, но знаел какво ще стане с Хари, ако никой не реагира. Казвал се Джок. Мисля, че това е бил прякорът му. Вероятно е така, защото бил шотландец.

Джо се размърда неспокойно, но не се опита да я прекъсне.

— Като повечето шотландци той носел малък кинжал, каквито носят по шотландските плата…

— Викат им скиах дху — обясни Джо.

— Да, точно така. Мисля, че означава „черен нож“. Имал и пистолет и с тези оръжия той се върнал сам в спускащия се здрач, нарушавайки заповедта. Когато се промъквал нататък, забелязал, че афридите били изчезнали по типичния за тях начин и оставили клисурата на негово разположение. Но когато пристигнал на мястото, където бил паднал Хари, установил, че е пристигнал твърде късно. Други били там преди него. Двама африди, изостанали след другите, намерили Хари и го ограбвали. Взели пистолета му и претърсвали джобовете му. Били така погълнати от заниманието си, че не чули приближаването на Джок и той без много шум убил и двамата. Когато насочил вниманието си към Хари, разбрал, че не може да направи много за него. Той бил лекар и много добре разбирал колко сериозни са раните му. Казал на Джок, че гръбнакът му е счупен и че няма да оцелее и го помолил да направи това, което се очаквало от него.

— Бедният човек! И бедното момче! Какво ужасно нещо е трябвало да направи — промърмори Лайли.

— Да. Положението на Хари било безнадеждно, но той бил опитен войник и при това медик. Знаел какво го чака и какво трябва да се направи. Не мога да си представя как се е почувствал младият човек, който е трябвало да дръпне спусъка. След като за първи път убил в сражение, сега трябвало да тегли куршума на своя приятел. Бил много привързан към Хари… както всички останали. — Гласът й потрепери. Тя се окопити и продължи малко по-ентусиазирано: — Благодаря на бога, че в крайна сметка той е посрещнал смъртта, гледайки приятелско лице! Ако не е била смелата, но самоубийствена постъпка на Джок, да се върне обратно в дерето, щяло да стане много, много по-лошо.

— А Джок успял ли да се завърне жив и здрав? — попита едва чуто Лайли.

— О, да. Разбира се, получил много похвали и никой не му припомнил, че е нарушил заповедта. В онези години преди войната не са гледали толкова строго на тези неща. Въпреки че на връщане за малко да го убият. Докато бягал, някой стрелял по него и той бил леко ранен. Стреляно било със старовремски мускет, на който викат джезаил.

— И ти искаш да ни кажеш, че по някакъв начин всичко това е свързано със Земан? — попита Лайли, опитвайки се да разбере връзката.

— Мисля, че трябва да е свързано — рече Грейс. — Виждате ли, двамата африди, които открили натрошеното тяло на Хари, били млади момчета, не по-възрастни от Джок. Но те не били обикновени момчета, а двамата по-големи синове на Рамазад Хан.

— Така че на най-малкия от всички, Земан, се паднало да отмъсти, така ли? Да отмъсти на англичаните за своите по-големи братя. — Лайли се намръщи, докато стигне до заключението, до което Джо вече беше стигнал от доста време. — Но чакай. Това, което казваш, не се отнася до англичаните изобщо, а до един конкретен англичанин, до този, който е убил с ножа си афридите — настоя Лайли. — Казваш, че Джок… — тя замълча за момент и след като си пое дъх, продължи: — Грейс, този Джок дали не е познат на всички ни под друго име? Като например Джеймс? Джеймс Линдзи?

— Да — отвърна Грейс. — Джеймс Линдзи, бог да го благослови!

Сърцето на Джо подскочи от внезапното прозрение и той се изруга за слепотата си. Погледна към Грейс с мъка и тихо попита:

— Защо каза това, Грейс? Защо каза „бог да го благослови“ с такова вълнение?

Очите на Грейс се изпълниха със сълзи и тя бързо прекара ръкава на блузата си през тях, преди да отговори бавно:

— Защото с риск на живота си Джеймс Линдзи спасил съпруга ми от мъките и от изключително мъчителна смърт. Хари, моя съпруг Хари.

Когато историята на Грейс свърши, настъпи пълно мълчание. Заслушаха се в песента на птица, скрита сред кайсиевите дървета. Може би е дрозд, предположи Джо, който прибавя своята тъжна песен към разказа. Накрая Искандер се размърда и почтително заговори:

— Д-р Холбрук, ще имате ли нещо против, ако аз…? — Не довърши изречението.

Тя му се усмихна.

— Надявах се да запълниш празнините в разказа ми, Искандер.

— Говорим за отдавна отминало време. Това се случи преди дванайсет години, но все още много добре си спомням всичко. По времето, за което говорите, бях само на девет години, а Земан беше с година по-голям от мен. Винаги е бил по-голям воин от мен и непрекъснато ходеше след по-големите си братя, като ги молеше да го вземат със себе си при нападенията. Най-сетне, когато стана на десет години, те се съгласиха да го вземат и му дадоха единственото оръжие, което имаха под ръка — стар джезаил, който отдавна не се използваше за нищо друго, освен като украшение на една стена в дома им. Той е наблюдавал битката на безопасно разстояние, скрит зад зъберите, радвайки се на затрудненията на англичаните. Накрая, когато пристигнали тежките картечници „Люис“, афридите решили да прекратят стрелбата и да се изтеглят. Братята на Земан били в края на колоната и не искали да отстъпят, след като сражението се развивало толкова добре за тях. Докато се движели най-отзад, те попаднали на ранен английски офицер. Бил паднал от една скала и не можел да се движи. Казали на Земан да стои на пост сред скалите, докато те… — Искандер замълча за момент, а после продължи — … го ограбят и решат какво да правят по-нататък. Но още преди Земан да разбере какво става, една фигура изскочила от сенките и пробола смъртоносно братята му. След това човекът, който бил червенокос, повдигнал ризата на единия и срязал плътта с върха на кинжала си.