— Не се безпокой за мен, Джо! Аз съм идеално екипирана да се защитя сама, но ако това ще те накара да се почувстваш по-спокоен… — И тя с решителен жест затвори вратата. Той чу как пъха ключа в ключалката и щракването го увери, че поне в това отношение го е послушала.

„Какво искаше да каже с това? — запита се Джо, докато вървеше по коридора. — Трябваше да проверя дали не е скрила в багажа си някой колт.“ Спомни си забележката й по повод Уайът Ърп, а и как майсторски беше застреляла фазана. Това отново го накара да се замисли за госпожица Кобленц. Стаята й също беше на първия етаж, между тази на Джеймс и неговата. В края на коридора беше Грейс Холбрук. За добро или лошо, всички се бяха наредили в една редица.

Освен това всички стаи на първия етаж можеха да се заключват. При това внезапно нахлуване на цивилни посетители Джеймс беше накарал дърводелците да монтират ключалки на стаите в крилото за гости, но бравите бяха стигнали само за стаите на първия етаж и той реши да настани в тях жените, а също и Джо в ролята му на охранител. Мъжете на долния етаж просто трябва да подложат стол под дръжката на вратата, ако се чувстват нервни, помисли си с усмивка Джо.

Завърши обиколката си в крилото за гости, проверявайки стаите в приземния етаж. През процепите под вратите на първите две стаи, в които бяха настанени Земан и Искандер, мигаха светлините на свещи. В следващата стая царяха мрак и тишина, като се изключи някакво пъшкане. Този нещастник Бъроус! В стаята до Бъроус една газена лампа все още светеше и Фред Мор-Симпсън си подсвиркваше тихичко някаква мелодия. Стаята в дъното на коридора беше на Ратмор. Там беше тихо и тъмно. Джо се поколеба. Дали да го обезпокои? Заслужава си го!

— Ратмор! — каза той и почука на вратата. — Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна лордът и побърза да добави: — В седем чай. И вестниците, ако обичате.

Когато мина покрай стълбите за горния етаж, чу тихо ръмжене. Някой беше решил, че е добра идея да приюти там до вратата ужасния Минто в набързо скована дървена кутия. Джо съзря в тази работа ръката на Джеймс. Явно не беше искал да прекара толкова ценното за него време с Бети, отбранявайки се от Минто, и Джо предположи, че животинчето не е било допуснато в спалнята. Ако се съди по звуците, които издаваше, то не беше много доволно от това разрешение на въпроса. Джо се наведе и потупа колибката.

— Има ли някой вътре?

Минто открито показа раздразнението си.

— Хей, та това съм аз, Джо! Помниш ли ме? Очевидно не. Не е нужно да се държиш така недружелюбно, приятел. — Джо вдигна Минто за врата, почеса го по косматите гърди и пак го остави на земята. — Хайде обратно в колибата! Сядай долу! Стой мирен! — Кучето го погледна злобно. — Проклето животинче! — каза Джо и си припомни, че леопардите по хълмовете често обичаха да похапват кучета. — Питам се дали има някаква надежда това да ти се случи? — Обаче си спомни, че отбраната на форта беше много силна.

Джо излезе през отворената външна врата в градината, за да му се проясни главата, преди да си легне. Мястото беше много уединено, оградено от двете страни от крилото за гости и от празните сега стаи за занимания. Хладен полъх, идващ от планините, размърда бадемовите дървета и от тях бавно се посипаха цветове върху потъналия в мрак басейн. Единственият слаб звук идваше от изпомпването на вода от реката, с която непрекъснато се опресняваше тази в басейна, и за момент Джо се изкуши да свали дрехите си и да се гмурне в него. Студената вода беше тъкмо това, което му беше нужно, за да отмие напрежението и безпокойствата, които предизвикваха сърбежи по кожата му. Вместо това вдъхна дълбоко аромата на жасмин и рози, както винаги придружаван в Индия от още един, непознат мирис. Поразходи се за малко между розите и спря, заслушан във внезапно запелия славей в овощната градина зад стената. Обхванат от меланхолия, копнеещ да сподели този вълнуващ момент с някой близък човек, той си спомни за подобна вечер в една градина в Калкута. „Нанси! Добре ли си, Нанси? Мисля за теб, проклето момиче.“

Изкачи се обратно горе до стаята си. Сподавеният смях и щракването на ключа в ключалката, когато минаваше покрай стаята на Джеймс, засилиха чувството му за самота.

„Няма да мога да заспя тази нощ — помисли си той. — Беше грешка, че изпих и втората чаша бренди. Винаги ме кара да изпадам в пиянска сантименталност.“

Обаче не позна и противно на всичките му очаквания моментално заспа. Засънува поредица от несвързани помежду си сънища, в които хора от племената се биеха с лондонски полицаи, а откъслечни английски фрази се смесваха с тъжните песни от района на границата. Изведнъж чрез всичко това дойде и предупреждението. Нещо го накара да се събуди внезапно.

Навън все още беше тъмно и всичко беше спокойно. Вътре също. Но дали беше така? През процепа на прага се процеждаше светлина. Измъкна се от леглото и застана при вратата. Отвори я предпазливо и надникна навън. Като видя две познати фигури да пристъпват тихо по коридора, той направи крачка напред и попита:

— Да ви помогна ли с нещо?

Джеймс, който държеше в ръка трептяща свещ, замръзна на мястото си и рязко се обърна. Не се усмихна и не проговори. Джо си помисли, че дори изглежда изненадан да го види на прага. Джеймс се намръщи, сложи пръст на устните си и изсъска:

— Ш-ш-т!

Зад него вървеше Грейс Холбрук, внушителна в стар плетен халат и чехли, с кожената си лекарска чанта в ръка. Тя се усмихна успокоително на Джо и прошепна:

— Не се безпокой, Джо. Става въпрос за Бети. Джеймс дойде да ме повика. Нали знаеш какви са мъжете, които ще стават бащи! Пак й се гади. Нищо чудно след такава вечеря. Търсеше си белята. Както и да е, предполагам, че малко хлородин ще я оправи. Лека нощ и не се тревожи. Ще те повикам, ако има нещо сериозно. Мисля, че Джеймс ще иска да си наблизо.

Когато се върна в стаята си, Джо запали една свещ и провери колко е часът. Беше три. Бедният Джеймс! Нищо чудно, че изглеждаше толкова не на себе си. И бедната Бети. Какъв лош късмет пак да я сполети това, след като си беше помислила, че вече няма да й се гади. Джо се надяваше, че неразположението й не беше провалило напълно вечерта им. Беше се справила успешно с рисковете това парти да завърши с пълен провал и Джо си даваше сметка, че благодарение на нейната любезност, чувство за хумор и съобразителността й ръцете не посегнаха към кинжалите и гостите продължиха да се усмихват. Може би когато се върнеше в Лондон, щеше и той да намери някоя дъщеря на свещеник, която да му помогне да осъществи намеренията си за бъдещето. Да, тъкмо това щеше да потърси — едно момиче, което знае какви са правилата и има достатъчно силно желание да ги нарушава. Прозявайки се, той изчака няколко минути, в случай че потрябваше на Грейс, а после пак се унесе и се върна към сънищата си. „Вече си стар за цяло пущунско угощение“, каза си той, преди да заспи.

Събуди се при първия шум, нарушил тишината на ранната утрин. Чу бързи стъпки на горния етаж, врати се отваряха и затваряха, хора говореха припряно на хинди. Горе ставаше нещо нередно. Присъединиха се още гласове на английски и хинди. Чу как някой остави на земята кана за вода и тропот на сандали по каменните стъпала. Джо навлече бързо дрехите си и отиде при вратата. Човекът, оставил каната, стоеше пред вратата на Джеймс. Той тропаше с все сила по нея, очите му бяха широко отворени и виеше от отчаяние.

— Какво се е случило? — попита Джо.

Мъжът се обърна с облекчение към него и от устата му се изсипа поток от думи на пущу. Замаян и още не напълно разбуден, Джеймс отключи вратата и се появи на прага, като се мъчеше да облече куртката си. Двамата погледнаха надолу по стълбите, а после към тропащия и бясно жестикулиращ слуга. Джеймс стоеше като парализиран, но най-после се окопити.

— Ела, Джо! Случило се е нещо страшно.

Вратата на стаята на Грейс се отвори и тя излезе в коридора, събудила се и напълно готова за предстоящия ден.