След като блюдата с вкусните ястия бяха прибрани, а на покривката се появиха пресни и захаросани плодове, големи стъклени кани с плодов сок и стройна редица бутилки шампанско, Джеймс обяви следващата атракция. Група музиканти ще свирят и пеят народни песни. Влязоха петима души с гайди, барабан и струнни инструменти. Облечени в местни костюми, те преминаха с гъвкава стъпка през залата. Черните им лъскави коси се спускаха върху раменете. Настаниха се на подиума в единия край на помещението, засвириха и запяха с мекото, проточено произношение на племената от южните хълмове. Лайли беше очарована. Това също беше едно от нещата, за които беше дошла. Със светнали очи тя се вслушваше във всяка дума и леко поклащаше глава в такт.

Особено впечатление направи една кратка песен, състояща се само от един куплет, който се повтаряше безкрайно. Устните на Лайли се движеха заедно с песента. Когато певците спряха, за да изпият по чаша шербет, тя се обърна към Земан и доволна обяви:

— Запомних думите на последната песен! Слушайте! Мога да пея на пущу!

Тя започна с ясен глас и според Бети с доста убедителен акцент да повтаря куплета. Преди да стигне до края Грейс се наведе напред и твърдо каза:

— Достатъчно, Лайли.

— Какво искате да кажете? — заинтересува се американката. — Мислех, че се справям добре. Защо да не мога да пея?

Джеймс сложи ръка върху устата си. Музикантите едва сдържаха смеха си. За Земан също беше проблем да не се разсмее. Строгият Искандер я погледна неодобрително.

— Защото тази песен е ужасно неприлична и никоя жена не трябва да повтаря думите й, особено в присъствието на пущунски джентълмени — процеди тихо през зъби Грейс, а в този момент Земан стана и отиде да поговори с музикантите.

Лайли продължи да настоява.

— Колко любопитно! Кажете ми за какво точно става дума! Непременно ми кажете или пак ще започна да пея!

В очите на Грейс светна игриво пламъче.

— Просто трябва да ми повярваш, Лайли. — Тя замълча за момент замислена, а след това каза: — Е, добре. Щом като искаш. Обаче докато се прибереш в Чикаго, не трябва да повтаряш думите. — Тя стана, заобиколи и седна на освободеното от Земан място. Бутна чашата му с шербет настрана и се наведе над ухото на Лайли. Като говореше едва чуто, обясни: — Това е една много стара песен, която се нарича „Закме Хил“, което означава „Раненото сърце“. Певецът казва:

Лайли я погледна с недоумение. Накрая каза:

— Но певецът е мъж.

— Много си съобразителна — рече Грейс. — Та нали тъкмо в това е въпросът!

Лайли се обърка още повече. Бети Линдзи започна да се безпокои, че партито й е на път да се провали, но й беше толкова забавно да следи как се развиваше разговорът, че не бързаше да се намеси като домакиня за това леко отклонение от етикета.

— Не разбирам — каза накрая Лайли.

— В такъв случай, изглежда, че в Чикаго не правят такива неща — рече Грейс. — Виждам, че трябва да обясня. При пущуните, както и при много други войнствени групи — спартанци, зулуси, ученици от английските държавни училища например… — гласът й се сниши дотолкова, че Бети вече почти не го чуваше, но за нейно голямо задоволство тя разбра, че информацията най-после беше стигнала до съзнанието на Лайли, когато видя как лицето й рязко се изчерви, а очите й се разшириха.

След като урокът приключи, Грейс се върна на мястото си и си избра една захаросана праскова, много доволна от себе си. Лайли пое дълбоко въздух и започна с подозрение да наблюдава изпод вежди музикантите. Когато Земан се върна и отново зае мястото си до нея, Лайли демонстративно му обърна гръб, увлечена в сериозен разговор с Джо. Той от своя страна полагаше големи усилия да не се разсмее, но с готовност помогна на Лайли да излезе от неловкото положение.

След кратка пауза музикантите започнаха отново песните си, вероятно по предложение на Земан, изпадайки в тъжно и романтично настроение. Поднесен беше зелен чай и Бети с любопитство забеляза как Искандер извади малка сребърна кутийка от джоба си и поръси част от съдържанието й в чая. Лайли също беше заинтригувана.

— Какво е това, Искандер? — поиска да узнае тя.

— Бял кардамон, госпожице Кобленц.

— Чудесно средство за изгонване на газовете — обади се Грейс. — Страхотно добро е за храносмилането. Всички трябва да опитате.

Лайли подаде чашата си, за да може Искандер да й поръси малко от подправката и помириса ароматната смес, след което доволна се усмихна. Земан я погледна леко обезпокоен. Подаде чашата си и подкани Искандер енергично на пущу да сипе и на него от това успокояващо стомаха средство, така претъпкан с хубави неща след обилната и много вкусна вечеря.

„О, господи! — помисли си Бети. — Какво ще последва сега! Оригване ли? Пущуните имат ли навика да се оригват след ядене?“

Мислите й бяха прекъснати не от някой друг, а от самия Едгар Бъроус. Бети беше забелязала, че макар да беше останал почти безмълвен до този момент, той беше похапнал от доста ястия. Най-после беше решил и той да се включи в общия разговор.

— Ако целта ви е да си оправите стомасите, приятели — каза той, обръщайки се твърде безцеремонно към двамата пущуни, — няма по-добро средство от това. Уверявам ви! — Той извади от джоба си таблетки бисмут и ги подаде на Земан.

Прикривайки изненадата си, Земан взе една и я глътна, като му благодари. Всички останали любезно отказаха и върнаха таблетките на Бъроус, който се възползва от възможността да вземе от любимото си облекчаващо средство, без да се налага да го крие в шепа и да го глътне, преструвайки се, че се е закашлял.

Явно твърдо решен да играе ролята на екзотичен и загадъчен мъж от Изтока, Земан отново привлече вниманието на Лайли, запознавайки я с пущунската поезия. Тя се заслуша против волята си, привлечена от примамливото звучене на думите. Когато й ги преведоха, не видя в тях нищо обидно.

— Мисля, че това е много красиво! — възкликна тя. — Кажете ми кой ги е написал?

Земан се усмихна тайнствено и каза:

— Мисля, че това е персийски поет, на когото понякога викаме Нисами. Той е написал също… — последва мек говор на персийски, докато продължаваше да гледа Лайли с черните си хипнотизиращи очи:

Джо се размърда неспокойно на мястото си. Трябваше ли да се намеси? Не се ли вживяваше прекалено много Земан в ролята си на галантен кавалер? Местните обичаи са едно, но тук като че ли се прекаляваше. Тя се впечатлява доста лесно и като нищо можеше да поиска да излезе навън с този сладкодумен циганин, а той нямаше намерение да връща в Симла една Лайли Кобленц с разбито сърце. По-добре да е в безопасност, отколкото да съжалява. Джо се прокашля:

— Ще се състезавате ли в Саратога това лято, госпожице Кобленц? — попита усмихнат той.

Не беше единственият, който се безпокоеше за Лайли. Лорд Ратмор също я наблюдаваше внимателно. Потокът от не особено прикрити намеци, който беше излял в ухото й онзи облечен в коприна палячо, беше повече, отколкото лордът би могъл да понесе. Щом като този тъп полицай, който би трябвало да се грижи за нея, не проявяваше готовност да стори каквото и да било по повод създалата се неприятна ситуация, той щеше да се намеси. Наведе се напред и гласът му избоботи над общата шумотевица:

— Любопитно ми е дали сте запознати с нашите поети, госпожице Кобленц? Например Киплинг? Чувала ли сте за него? Великолепен е! Наистина знае как да плете стихове! Непрекъснато ме кара да се просълзявам. Всъщност той е казал доста подходящи неща за тази част на света. Бихте ли искали да ги чуете?