— Чухме се с тях преди около час, но все още не ги бяха забелязали. Ще ни съобщят веднага, щом като забележат нещо. Единственото нещо, което се движи в прохода Кибер, е един керван от племето повиндах. Придвижват се към нас и ще изкарат една нощ край реката. Правят го всяка година. Идват от Самарканд и Бухара на път за Пешавар. Мисля, че можем да ги спрем и да поговорим с тях. Ако нашите приятели са били в Кибер, те със сигурност ще знаят. Повиндах са циганско племе. Викат им „пощальоните на провинцията“ и нищо не може да убегне от тяхната система на разузнаване. Техният Малик ми е задължен. Миналата година местните африди бяха отвлекли две техни малки момчета, изостанали от кервана, за да търсят отклонила се от стадото овца. Съобщиха ми за това и аз изкарах навън един патрул.

— Изкарал си патрул да търси две момчета и една овца? — зачуди се Джо.

— Излязоха петдесет скаути. Не беше трудно. Намерихме бандата да пирува с липсващата овца, а един от тях пазеше момчетата. Заловихме двама от техните часовои, опряхме пушките в главите им и не ги свалихме, докато не освободиха децата. Обаче афридите се оплакаха, че са ги отвлекли само за да си отмъстят за две техни момчета, които били похитени от повиндахците преди година. Продали малчуганите като роби.

Джеймс въздъхна.

— Никога не можеш да кажеш кога са започнали тези неща и кога ще свършат — рече с досада Джеймс. — Това, което искаме да покажем, е, че няма да търпим подобни отвличания.

— Добре — каза Фред, нетърпелив да привлече отново вниманието им към картата. — Значи това е районът ни и ние няма да обръщаме внимание на кервана, който се спуска надолу. Вие ще ги разпитате, когато пристигнат тук. — Той очерта с пръст района на търсенето. — Изтребителите „Бристол“ могат да летят три часа, преди да се наложи да презаредят, така че за по-голяма сигурност ще можем да разчитаме на един час полет в едната посока и един час за връщане. Самолетът може да развива скорост до 123 мили в час, но ще се стараем да летим по-бавно. При по-малка скорост можете да видите много повече неща, но — той въздъхна и направи широк жест с ръка над оцветените в кафяво контури на картата — аз не съм много обнадежден. В такъв терен можеш да скриеш цяла дивизия. Чак до афганистанската граница е пълно с високи скали, които закриват видимостта. Това е задният двор на афганците. Тук те имат приятели, които ще ги скрият. Сега вече могат да бъдат навсякъде в едно пространство от петдесет квадратни мили.

— Не забравяй също, че те са в камуфлажни униформи — дрехите им са кафяви и безформени и дори конете им се сливат с околната среда — предупреди Джеймс. — Имат извънредно остър слух. Ще ви чуят, че се приближавате, от мили разстояние и ще имат достатъчно време да се скрият. Работата е твърде безнадеждна.

— Е, поне няма да има съпротива от въздуха, но какво ще кажете за възможността да се стреля от земята? Не се ли страхувате от това?

— Винаги има подобна опасност — каза Фред, поглеждайки за миг Хю.

— Мисля, че по пътя насам можеше да имам такива неприятности — каза весело той. — Беше над долината Базар. Не знаех, че тя е на мили извън района, който искате да претърсите, затова наблюдавах зорко терена. На около двайсет мили навътре в територията на афридите ми се стори, че забелязах малка ивица пушек в небето. Ето тук — той посочи картата. — Беше доста високо и без каквито и да било признаци от земята. Дали не бяха остатъци от загасващ огън? Отклоних се, за да огледам по-добре мястото, но в този момент забелязах отражение на слънчев лъч от метал. Заприлича ми на опит за хелиосигнал, но след това си спомних къде се намирам и си казах: „Това е цев на пушка. По дяволите! Афридите ме дебнат!“ Направих няколко акробатични номера и продължих нататък. Нямаше изстрели.

— Е, добре, ако сме изяснили всичко, тогава да излитаме — рече Фред, навивайки на руло картата. — Идваш ли, Джо? Хю, момчето ми, ще те лишим за малко от шлемовете, очилата и другите ти пособия.

Десет минути по-късно Джо седеше изнервен на задната седалка на самолета, който беше завъртян на 180 градуса, и наблюдаваше как Фред с абсолютна увереност и дори ентусиазъм боравеше с уредите и проверяваше всичко до най-малката подробност. Когато най-после остана доволен, той каза на застаналия до перката сержант:

— Готово!

Томи Едуардс завъртя голямата перка.

— Контакт, сър! — провикна се той.

— Контакт!

Дванайсетцилиндровият двигател „Ролс-Ройс“, който още не беше изстинал напълно, запали още при първия опит. Фред изчака, заслушан в рева на мотора, и провери отново уредите на контролното табло. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че трябва да махнат подложките под колелата, и двама скаути, които стояха наблизо, веднага изпълниха нареждането. Хвана здраво дръжката за газта и самолетът се понесе бавно по футболното игрище. Томи отдаде чест, според Джо, без да има много нужда, за да им покаже, че небето е чисто, и самолетът се втурна напред, набирайки скорост. Фред изтегли назад лоста за управление и машината плавно се издигна във въздуха.

Джо докосна сгънатия лист хартия, който беше мушнал в колана си. Хю му го беше дал миг преди да се качи в самолета.

— По-добре вземете това с вас, сър — каза с безразличен тон той. — Всички носим по един, за всеки случай.

Джо хвърли бърз поглед на краткия текст. Написан на английски и на урду, документът декларираше, че правителството на Негово величество ще даде много голяма сума на този, който върне притежателя му жив и здрав. Посочваше се също, че колкото е по-добро състоянието на летеца, толкова по-голяма ще бъде сумата.

„Я да направим малко аритметика на границата!“ — помисли си Джо. — Започна да пресмята колко струват обучението и опитът на Фред, както и неговият, след което прибави стойността на самолета, превръщайки сумата в рупии, за да разсее ужаса, който винаги изпитваше, когато му се наложеше да напусне твърдата почва под краката си. Провери револвера си. Запозна се с монтираните в задната кабина две картечници „Люис“. По тези хълмове можеше да има хора, които не могат да четат нито на английски, нито на урду. Другият проблем беше, че перспективата хората от племената да получат награда за това, че са върнали летците обратно в базата, вместо да ги убият, се беше оказала един неочакван източник на доходи и сега на всеки самолет, който летеше над тяхна територия, се гледаше като на законна плячка — златна мина за селото. Последицата от всичко това беше, че броят на свалените като патици самолети се беше увеличил. Както беше казал Джеймс, как би могъл човек да отдели причините от последиците в тази страна?

Погледна към човека, който сега държеше живота му в ръцете си. Начинът, по който Фред беше наклонил на една страна главата си, му показваше, че поне той е доволен от положението. Джо се запита кои бяха движещите сили, накарали го да се залови с този занаят. Умението и удоволствието, с които Фред контролираше тази дяволска летяща машина, бяха съвсем очевидни и скоро увереността, с която той се оправяше с нея, започнаха да действат успокояващо на Джо. Каза си, че за момента може да престане да стиска с две ръце седалката, въобразявайки си, че така ще задържи самолета във въздуха.

Погледна с отвращение към хълмовете, заради които безброй векове са се водели яростни войни. Те можеха да предложат толкова малко и това се виждаше особено ясно от хиляда метра височина. Кафяви, голи, отблъскващи — помисли си той. В далечината се виждаха зелените речни долини, изпъстрени с полета захарна тръстика и овощни градини, което още повече подчертаваше голотата на териториите, населени с племената. Нищо чудно, че обитателите на тази пустош си изкарваха прехраната с разбойничество. Зан, зар, замин — жени, злато, земя бяха достъпни само за тези, които бяха готови да грабнат пушката и да я използват, за да получат това, което искат.

Навеждайки се откъм лявата страна, Джо огледа голите зъбери. Отгоре дълбоките клисури изглеждаха като малки вълнички върху покрит с чакъл плаж, всяка от които можеше да даде подслон на невидима група от трийсет ездачи. След минути те летяха над прохода Кибер, който се виеше като змия, черна и зловеща, дори гледана от високо, която с мъка си проправяше път, следвайки буйното корито на река Кибер в продължение на трийсет мили. Единственият признак за живот беше огромен облак прах, под който не се виждаше нищо. Това номадите от племето повиндах ли бяха, които се придвижваха към форта? Джо предположи, че са те. Когато стигнаха до него, фортът в Ланди Котал едва се различаваше от заобикалящите го жълто-кафяви скали, но Джо се оживи, когато видя приятелския сигнал да проблясва за поздрав, докато прелитаха над него. Завиха надясно към линията „Дюранд“, която обозначаваше докъде стига контролираната от англичаните територия, и тъй като нямаше желание да предизвика международен инцидент, Фред обърна обратно самолета, преди да стигнат афганистанска територия, но не и преди да могат да огледат от още по-голяма височина пътищата, които водеха във вътрешността на страната. И тук нямаше никакви следи от конници. Фред наведе палец надолу, показвайки, че се кани да насочи самолета обратно.