Джо се замисли дали е достатъчно близък с Лайли, за да рискува да я попита директно за чувствата й към Искандер. Какво пък чак толкова! Реши, че може.

— Виж какво, Лайли — каза той. — Възложиха ми отговорността да те пазя и да те върна жива и здрава в Симла. Не съм искал тази работа, но тя се превърна в нещо повече от отговорност. Сега много бих искал да се върнеш не само жива и здрава, но и в добро душевно състояние. Това, което се опитвам да кажа е… ами… че много ще се натъжа, ако разбера, че си отдала чувствата си на мъж, неспособен да отвърне на любовта ти, мъж, който, както казваме ние, е преминал с коня си отвъд границата, може би завинаги. Това може и да е добър финал за някой филм, в който се чуват последните акорди на органа зад сцената, но в истинския живот ще е много тягостно. И така, можеш ли да ми кажеш? Не забравяй, че съм ти приятел!

Лайли взе ръката му в своята и се усмихна. Усмивката й изразяваше много обич, но същевременно в нея имаше нещо закачливо.

— Не съм му отдала чувствата си, Джо. Той просто ги грабна! Страшно харесах този мъж! И наистина ме боли, че той не изпита същото към мен. Но ще ти кажа нещо. Когато бях малка, може би на десет години, едно лято баща ми ме заведе в планината. Един от хората му донесе малко черно мече. Предполагам, че беше сираче. Виждал ли си някога черно мече, Джо?

Той поклати глава.

— Не — каза Джо, — но мога да си представя какъв ефект е имало това върху десетгодишно момиче.

— Така е. То беше едно изключително мило животинче, а аз бях много чувствително момиче. Разрешиха ми да остане при мен през цялото лято. Обаче дойде време да се върнем в Чикаго и аз трябваше да позволя да го върнат в гората, за да се справя само. Направо ми се скъса сърцето. Плаках цяла седмица и вгорчих живота на всички. Това преживяване обратно беше нещо като ваксина, като придобит имунитет. Сега се случи пак, но ще го преживея. Аз имам силно сърце, Джо!

Продължиха да вървят бавно, всеки с мислите си, но внезапно Лайли погледна с тревога към Джо.

— Слушай! Оркестърът!

Джо се намръщи.

— Пак свирят „Хубавецът Дънди“. Изпълняват я вече за трети път. Би трябвало да спрат.

Лайли беше бледа и напрегната. Хвана Джо за ръката.

— Не и докато някой не им каже. Чакат заповед. Чакат Джеймс да им каже да спрат и да ги освободи. — После попита: — А къде е Джеймс? Той не влезе вътре!

За миг Джо остана като вцепенен, проклинайки се, че беше пренебрегнал инстинктите си. Обърна се и хукна към портала.

— Джо! Почакай!

Обърна се ядосан, че тя го бави.

— Нямаш пистолет! Ето! Дръж!

Лайли бързо му подхвърли малкия си пистолет.

Джо стигна до портала и се огледа. Афганските ездачи бяха далеч напред по пътя към Кибер, но Джеймс беше изчезнал и пред портала бяха останали само оркестрантите, които се потяха на слънцето и пухтяха. Той сграбчи един скаут за ръката.

— Майор Линдзи — провикна се Джо, мъчейки се да надвие писъка на гайдите. — Къде е?

— Отиде до гробището с Искандер Хан — отвърна той и посочи нататък. — Да кажат една последна молитва за Земан Хан, сахиб.

На стотина метра по-нататък Джеймс вървеше бързо с Искандер. Бяха с гръб към Джо. Искандер водеше коня си. Джо нададе отчаян, предупредителен вик, но гласът му беше заглушен от началните акорди на „Хубавецът Дънди“, която оркестърът подхващаше за четвърти път. Той хукна след тях, спомняйки си най-после за пистолета в ръката си. Господи! Какво е това? Някой трябва да го е пъхнал в коледния чорап на Лайли. Дали беше само за един изстрел, или за повече? А дали изобщо беше зареден? Можеше ли да спре човек, при това решителен? Джо се съмняваше. Все пак можеше да вдигне предупредителен шум. Той гръмна с пистолета във въздуха. Двете фигури продължиха да вървят, без да обърнат внимание.

Джо се затича по-бързо. Мислите му се блъскаха в главата, кръвта му кипеше. Искандер дори ги беше предупредил. „Афридите не се променят“, беше казал той. Беше им припомнил, че той също живее според пущунските закони. За него нямаше значение, че Рамазад и племето се бяха отказали от правото си на отмъщение. Искандер обаче не се беше отказал! Той не можеше да бъде купен. Беше останал верен на традициите и на приятеля си. Обичаше Земан и се беше зарекъл да отмъсти на този, който го беше убил. Александър и Хефестион!19 Ето на какъв човек беше попаднала, без да знае, бедната Лайли. Той се беше върнал сам, както им беше казал, но за да открие убиеца, и беше стоял точно срещу Джеймс, когато той си призна за убийството. Не би убил Джеймс, докато е под защитата на неговото гостоприемство, обаче сега, извън стените на форта, в мюсюлманското гробище, беше свободен да го направи. А какво по-добро място от гроба на Земан?

Да, това възнамеряваше да направи. Да остави тялото на Джеймс върху гроба на Земан. Символът беше очевиден. Гроб за двама воини. Джо едва си поемаше дъх. Горещият въздух изгаряше дробовете му и той дишаше тежко през напуканите си устни, докато тичаше. Потта, която се стичаше по лицето му, го заслепяваше. Избърса очите си и видя, че двамата мъже бяха стигнали до гробището. Искандер завърза коня си и се обърна с лице към форта. Джеймс, който беше от другата страна на гроба, все още беше с гръб към Джо, свел глава за молитва. Джо отново извика и стреля с пистолета. Джеймс почти се обърна, но Искандер го заговори и привлече вниманието му. Беше забелязал Джо.

Бръкна с лявата си ръка в туниката си, извади нещо и протегна дясната си ръка към Джеймс. Джеймс се наведе още повече. Старият пущунски номер! Привличат вниманието на жертвата си върху едната си ръка и използват другата да му забият нож в ребрата.

— Джеймс! Не! Ножът! Джеймс! Пази се от ножа! — извика Джо, като едвам си поемаше дъх. Твърде късно. Джо видя как Джеймс се обърна към него, след като най-после го беше чул, но точно това обръщане отклони фатално вниманието му и го направи още по-уязвим. Джо го беше предал в ръцете на Искандер. Отклоняването на вниманието на Джеймс го остави открит за неизбежния бърз удар.

Гърмеж на пушка накара Джо машинално да се хвърли на земята. Падна по очи, вдигайки облак прах и пясък, които напълниха устата и очите му. После вдигна глава, избърса прахта от очите си и видя тялото на Джеймс да лежи върху гроба. Като се гърчеше ту на една, ту на друга страна, с окървавена лява ръка Искандер беше отхвърлен настрани от удара на куршума. Докато Джо го наблюдаваше, той се приближи отново, залитайки, до гроба, задържа се прав за миг, а след това се строполи върху тялото на Джеймс.

Без да обръща внимание дали ще последва нов изстрел, Джо скочи на крака и се хвърли напред, стигна до гроба, едва дишайки, и простена безпомощен над двете окървавени тела.

— Мамка му! Дяволите да го вземат!

Джо изхълца радостно, когато чу Джеймс да сипе такъв поток от ругатни, каквито не го беше чувал да изрича от времето, когато бяха заедно в окопите.

— Разбира се, че съм добре! Когато деветмилиметров куршум ти изсвири покрай ухото, няма как да не се залепиш за земята. Видях те да правиш същото. Как разбра, Джо? Господи! Махни този проклет разбойник от мен. Кой, по дяволите, стреля? Едва ли си бил ти с това малко пистолетче!

Те погледнаха към форта, където една руса глава се мярна между бойниците и изчезна.

— Боже господи! — възкликна Джеймс.

Двамата повдигнаха тялото на Искандер, от което кръвта шуртеше с обезпокоителна сила. Лявата ръка беше превърната в страховита каша от плът и жълто-кафяв плат.

— Той е жив! — извика Джо. — Джеймс, той е още жив! Дай ми ремъка си. Ще се опитам да направя турникет.

С опитна ръка Джо заработи бързо да спре кръвта.

— Грейс! Къде си? — простена той. — Сигурно вече е на половината път до Кабул. Сложи си пръста тук, Джеймс.

Докато се опитваха да спрат кръвта, от левия ръкав на раздробената ръка се изплъзна нож и падна върху прогизналата от кръв земя. Рубините от черната нефритена дръжка проблеснаха и Джо се отдръпна назад като от кобра, готова да се хвърли срещу него. Искандер отвори очи за миг и Джо улови в тях познатата му насмешка.