— За бога, Джон! — прекъсна го Грейс. — Да не би да си въобразяваш, че не съм знаела, че тя е бременна? Та нали аз съм я гледала през последните месеци. В случая с Бети няма нищо деликатно. Тя е силно момиче и няма нужда нито от мен, нито от който и да било друг да седи до нея, докато държи лимонена киселина под носа си, но както и да е… — Изведнъж Грейс топло му се усмихна. — Ще играя ролята на акушерка. Ще тръгна само при условие, че ще седя до Бети и колкото може по-далеч от онази малка госпожичка Кобленц, с която имах неудоволствието да се запозная на вчерашния ти вечерен прием.
Пристигайки във форта, Грейс наблюдаваше с интерес, смесен с известно задоволство, когато един мъж със строго лице излезе решително пред конвоя и накара госпожица Кобленц да напусне редицата на кавалеристите. Тя дори отметна воала си, за да види по-добре разигралата се пред очите й сцена. Много добре! Който и да беше този човек, той съвсем заслужено здравата скастри госпожичката. Американката беше забавила с петнайсет минути цялата колона, събрала се пред сградата на администрацията в Пешавар, докато протестираше, спореше и правеше уговорки. Накрая успя да постигне това, което искаше — да язди дванайсет мили в жегата в края на колоната и да диша пушека от ауспусите на колите и вдигащия се прах, заобиколена от двайсет подрънкващи със сабите си потни улани.
— Видя ли това, Бети? — възкликна развълнувана Грейс. — Изглежда, че тя най-после си намери майстора! Питам се кой ли е този властен млад човек? Какво лице! Мисля, че той здравата ще я сдруса!
— О, не — каза, усмихвайки се, Бети. — Това е Джо! Джо Сандиландс. Той е полицаят, за когото ти говорих. Може да има лице на убиец и предполагам, че някога е бил и такъв, но той никога няма да тормози една жена. Сега се държи рязко, за да може тя да разбере кой командва тук!
Те наблюдаваха как Джо накара Лайли да застане отново по средата на ездачите, а самият той потегли в лек тръс, за да излезе пред конвоя. Когато се изравни с колата им, той спря. Поклони се на Грейс, избра една бяла роза от еполета си и й я подаде.
— Д-р Холбрук, добре дошла в Гор Катри. — След това подаде червената роза на Бети и лицето му светна от радост. — Великолепната Бети! Колко се радвам да те видя отново! — След това продължи напред, повеждайки конвоя към портите.
Грейс с удоволствие вдъхна силния аромат на розата, заинтригувана от новия ескорт. Тя харесваше мъж, способен в даден момент да покаже твърдостта си на военен, а в следващия да бъде напълно очарователен. Първото й впечатление беше, че това е един достоен или по-скоро истински мъж, ако този израз не беше прекалено старомоден. Сивите му очи гледаха умно и с лека насмешка, а лицето му някога сигурно е било красиво. Запита се как беше пострадал. Окото й на професионалист постави диагнозата — лошо изпълнена операция на бойното поле.
Жалко, че не беше попаднал в нейните ръце. Би се справила много по-добре. През годините Грейс беше станала известен пластичен хирург. Хората от племената често си нанасяха порезни рани при схватките помежду си. Макар и с нежелание се случваше да дойдат в Пешавар, стискайки отрязано ухо или пръст с молба да им го зашие отново. Беше потиснала гнева и отвращението си първия път, когато един човек от племето махсуд беше довел при нея жена си. Съпругът беше отрязал носа й в изблик на ревност, а после беше съжалил за стореното. Какво би могла да стори добрата докторка? Грейс беше горда от приложената от нея техника, която включваше изрязване в подходяща форма на кожа от челото, с която приши увреденото място. Вече не помнеше броя на жените, които беше излекувала. Под покривалата си жените от хълмовете бяха също толкова корави, колкото и мъжете. Бяха атлетични, силни и напълно способни да защитават укрепление или село, ако се наложи, но някои имаха гинекологични проблеми, боледуваха от холера, тиф, пострадваха от заблудени куршуми или биваха осакатявани от съпрузите си. И тъй като на никой лекар мъж нямаше да бъде позволено да ги лекува и дори да види лицето им, Грейс беше единственото им спасение.
С помощта на съпруга си, който също беше лекар, тя беше открила клиника в Пешавар и за голямо изумление на властите беше продължила да я ръководи, като лекуваше както британски граждани, така и пущуни дори след смъртта на съпруга й, убит от местните. Хората от племената бяха по-учудени от съотечествениците й. Пациентите й често я питаха как успява да си наложи да се грижи за същите хора, които бяха причинили смъртта му. Мислеха си, че тя е в пълното си право да отмъсти за съпруга си! Сред роднините й имаше млади хора, които бяха на същото мнение. Според местните самата тя беше в много удобна позиция да си отмъсти и затова поглеждаха нервно към острите й инструменти. Тя винаги ги уверяваше, че се интересува единствено от това хората да могат отново да живеят заедно. Обикновено успяваше да вмъкне в разговора и своя бог, обяснявайки им християнската теория за прошката. Бяха започнали да й се доверяват, беше станала много популярна и беше добре дошъл гост в териториите на племената.
Фредерик Мор-Симпсън познаваше твърде добре границата. Можеше да задава смислени въпроси и да дава смислени отговори. Имаше добра представа за тази спорна територия. Обаче сега за пръв път стъпваше на нейната земя. Познанията му бяха придобити от 3500 метра височина, но колкото повече беше наблюдавал и колкото повече неща беше чул, толкова по-голям привърженик ставаше на настъпателната политика. За неговия пресметлив и прагматичен ум на летец военните действия на земята, изглежда, винаги бяха облагодетелствали местните пущунски племена. Преди него и други се бяха уверили в това. Бяха го разбрали монголските императори, след тях сикхските нашественици, а сега и англичаните, които бяха готови да повторят същите грешки.
След като всяко кътче на тази земя може да се наблюдава от висок, лесно защитим планински зъбер и всеки зъбер е зает от зорки, много добре обучени стрелци, ако трябва да се направи някакво заключение, то трябва да се изразява в промяна на военната тактика. Според него тази промяна може да бъде внесена от Кралските военновъздушни сили. Ако се построят достатъчно писти за излитане и кацане, работата, която досега се е вършила на земята от потящи се пехотинци, както английски, така и индийски, би могла да се свърши от съвременната кавалерия — ескадрила леки бомбардировачи. Фред знаеше доста неща по този въпрос. Беше служил на Западния фронт. Наричаха го „въздушно прочистване“ и той беше убеден, че това е начинът, който трябва да бъде прилаган в бъдеще. „Бомбардировка на окопите, казваше той, това е начинът!“
Беше употребил много енергия и красноречие, за да накара невъзприемчивия Едуин Бъроус да възприеме възгледите му, докато пътуваха заедно от Пешавар. Фред не харесваше Едуин Бъроус. Не му допадаше неговото високомерно поведение на висш служител на индийската гражданска администрация. Не харесваше пискливия му глас, надменния му вид и неестествено лъскавата му прошарена коса. Най-много не харесваше твърдението му, че бъдещето принадлежи не на настъплението, а на отстъплението. Той препоръчваше изтегляне източно от Инд, като племената бъдат оставени сами да решават проблемите си, което ще спести много голяма сума пари на британското правителство. Да се остави Индийската империя с открит фронт, дълъг повече от 1000 мили, прави възможността за руско нападение по-голяма, помисли си Фред. Не го ли вижда този човек?
Фред беше много добре запознат с обсъжданата тема. В Кралските ВВС си беше изработил малко небрежен и неофициален маниер на общуване, но повечето хора бързо разбираха, че зад това външно впечатление се крие непреклонна решимост с честни и не съвсем почтени средства да налага своето мнение. Понякога Джеймс се изненадваше на разпалеността, в която Фред изпадаше много лесно. Беше толкова изненадан от това, че беше поискал и беше получил от разузнаването сведения за произхода на Фред. Те бяха безупречни. В тях нямаше нищо подозрително. Или пък имаше? Сред дейността на Кралските военновъздушни сили напоследък, в която Фред вземаше активно участие, беше един експеримент с така нареченото „въздушно прочистване“ в твърде ограничен мащаб. Обаче той беше разкрил изненадващия факт, че бавните бомбардировачи, с които разполагаха Кралските ВВС, ги правят твърде уязвими цели от земята за снайперистите на афридите и другите племена.
