Междувременно туристическата група се беше събрала на плаца. Лорд Ратмор, който продължаваше да се счита за нещо повече от останалите, беше стигнал до заключението, че не е обект на онова внимание, което изисква положението му. Земан непрекъснато говореше, като ту задаваше въпроси, ту коментираше, а Искандер през повечето време мълчеше. Въпреки че демонстрираше безразличие, очите му шареха навсякъде и макар да нямаше бележник, в който да си записва, почти нищо не убягваше от погледа му. Особено признаците за високата боеготовност на скаутския гарнизон.
Това е добре, помисли си Джеймс. Фред Мор-Симпсън беше весел и безцеремонен, а характерният му английски акцент често се извисяваше над сдържаните отговори на другите мъже. Тук няма да имам проблеми, защото е забавен и на него може напълно да се разчита, каза си Джеймс.
Не, ако имаше някакви трудности, те щяха да започнат от Лайли Кобленц. Тя непрекъснато бърбореше и надаваше възклицания, като оглеждаше най-безочливо мъжете. Задаваше на Земан, който явно беше привлякъл вниманието й, недискретни въпроси, отнасящи се до статута на жените в областите, населени с племена, и непрекъснато настояваше да й бъде предоставена възможност да излезе от гарантиращия сигурността й форт, за да се запознае с опасностите, които била чувала, че крият тези територии. Запознанството й с двамата афганци можеше да послужи като предупреждение. Странното беше, че тъкмо Искандер първоначално беше привлякъл изцяло вниманието й. Тя не можеше да свали очи от него и Джеймс добре разбираше на какво се дължи това. Момъкът беше изключително красив. Поне външно обаче Искандер не й отговаряше със същото внимание. След като отначало я беше изгледал стреснато, тъй като почти със сигурност това беше първата американка, която виждаше отблизо, той в съответствие с разбиранията на пущуните за любезно поведение към жените избягваше да гледа към нея. Това не беше трудно, след като беше с цели две глави по-висок от обекта на своето презрение. Джеймс изтръпна, като си спомни първата размяна на реплики между тях. Поглеждайки смело нагоре към високия пущун, тя беше попитала:
— Кажете ми откъде имате такива зелени очи, господин Хан?
Спомни си и спокойния отговор на Искандер:
— Откъдето и вие имате своите зелени очи, госпожице Кобленц.
Земан се беше притекъл любезно на помощ.
— Винаги съм твърдял, че ги е намерил под един храст с цариградско грозде! — беше казал той и всички с облекчение побързаха да се засмеят.
„Джо е човекът, който трябваше да се грижи за това момиче, да го вземат дяволите! — помисли си ядосан Джеймс. — Можеше да си направи труда да й обясни, че ще е по-добре, ако гледа по-често надолу. И това би било най-малкото. Ако зависеше от мен, бих я загърнал в дълга до глезените бурка8, докато трае цялата работа. А и той можеше да не изразява така шумно одобрението си, съскайки с уста, когато минаваше афганският ескорт на Земан. Както и да е — рече си най-накрая комендантът, — просто тези няколко часа трябва да се изтърпят.“
Джеймс събра групата около себе си и шумно се прокашля, за да ги накара да млъкнат.
„Е, щом като началствата очакват от мен да изпълнявам ролята на екскурзовод, ще се постарая да задоволя желанието им“ — каза си той. Вече беше предупредил Джо и можеше да започне.
— Гор Катри! — обяви той. — Това е мястото, в което се намирате, но колцина от вас знаят какво означава това име? Никой? Ще ви кажа. То означава „Гробът на воина“. Не знаем кой точно воин и къде точно се намира гробът му, но се надявам един ден да разберем. Това тук винаги е било крепост. Вие сигурно вече сте оценили неговите географски и стратегически предимства: близо е до Пешавар, контролира търговските пътища през прохода Кибер и долината Базар, близко е до реката, но не е зависим от нея. Имаме три дълбоки кладенеца, които са в рамките на крепостните стени. Както виждате, не сме първите, които са се възползвали от местоположението. Произходът на това място се губи далеч в древността. Знаем, че е било използвано от кралете на династията Кушан от Гандхара още преди две хиляди години и аз често си представям как Александър Велики е минавал по тези места и се е чувствал тук в безопасност. Марко Поло е посетил крепостта през 1265 година или там някъде. Хората говорят особен език, почитат идоли и са с много лош нрав.
— Разбира се, днес ние вече не почитаме идоли — прошепна Земан на Лайли и тя се опита да потисне смеха си.
Джеймс продължи:
— Моголският император Бабур е установил тук укрепен кервансарай през петнайсети век, а Монстюарт Елфинстоун е намерил тук подслон през миналия век.
— Кажете, Джеймс, тук живели ли са някога жени? Имам предвид, че едва ли ние ще сме първите, посетили това място — прекъсна го Лайли.
— Всъщност има останки от индуистко светилище, което вероятно е било построено от дъщерята на шах Джихан… — продължи Джеймс.
— Това, разбира се, си го измисли — каза си Джо.
— … Кой знае, може би ще трябва да допълня разказа си, като спомена, че Лайли Кобленц, Фаталната жена на двайсети век, също е идвала тук.
Лайли остана много доволна от това допълнение и първа избухна в смях. Групата последва развеселена Джеймс, който ги поведе из крепостта.
— Това е една от най-старите части на форта — обяви той. — Тази кула е на сто, а може би и на двеста години. Не може да се каже със сигурност, тъй като от дълго време архитектурният стил не се е променял. Тази камбана за биене на тревога е горе-долу на същата възраст. Не я използваме, но тя си стои тук. Когато за пръв път се преместихме тук, тя се използваше, за да се викат стражите на помощ. Предполагам, че ако беше на кораб, сигналът с нея би означавал „Всички на палубата!“. Въпреки че сега имаме нещо по-модерно под формата на сирена в случай на нужда, все пак оставих камбаната на мястото й. Тя е част от историята на това място.
Обиколката продължи.
Освен за да проучат внимателно дебелината и здравината на зъбчатите стени с бойниците по тях, вниманието на афганците беше привлечено от спортните съоръжения. На някои от тях (вероятно по нареждане на Джеймс) отбори от скаути демонстрираха уменията си на практика, явно нямайки нищо против да поиграят пред публика.
— Това — обясни Джеймс, макар че то беше очевидно — е площадката ни за крикет, а това е хокейното ни игрище. Скаутите играят крикет, но не и афганците. Надяваме се това да се промени. Разбира се, всички играят хокей и баскетбол.
Грейс Холбрук поддържаше връзката между страните в групата, тъй като се чувстваше еднакво добре както с ескорта афганци от Кабул, така и с пущунските скаути, а и еднакво добре с видните представители на империята и с Лайли Кобленц. Понеже беше едновременно любопитна и компетентна, обиколката очевидно й харесваше и тя задаваше смислени въпроси за снабдяването с вода и иригационната система, възхищаваше се от стадото в мандрата и правеше предложения за засаждането на втора овощна градина.
Продължиха да разглеждат, докато на едно място Джеймс със задоволство каза:
— А това е нещо, с което наистина се гордеем! Нашият кокошарник. Установихме, че кокошките от породата легхорн са най-добри. Това е Ахмед, нашият главен птицегледач. — Обърна се, за да представи пущуна, и поговори дълго с него на пущу, след което преведе отговора му.
— Имаме проблеми — обясни той. — Дивите фазани нападат кокошарника! Ето например вижте това! — Посочи към един пъстър фазан, който беше кацнал небрежно на близкия покрив. — Веднага щом си тръгнем, ще се спусне като вълк на стадо!
— Защо просто не го застреляте? — попита, изгаряща от нетърпение Лайли. — Защо не ми позволите аз да го застрелям! Хайде, Джеймс! Позволете ми! — После се обърна към Земан. — Кажете му да ми позволи да опитам!
Земан се разсмя.
— Хайде, Линдзи! Позволи й да опита. Да видим дали ще успее. Всяка жена в селото ми би могла да го направи. Хайде, госпожице Кобленц, за честа на великата американска република! Вижте му сметката!
