— Това тук не е оборът на някое ранчо, госпожице Кобленц — рече Джеймс, усмихвайки се малко пресилено. — Това е почти военна зона. Всеки изстрел, чут в околността на форта, може да предизвика военна реакция. Може би разбирате.

Земан се огледа наоколо и направи широк жест с ръка.

— Но всичките ви офицери, които биха могли да реагират, са тук — започна да хитрува той. — Не е толкова страшно да загубите един патрон. Хималайският фазан не е толкова силен, един изстрел ще бъде достатъчен. — Намигна заговорнически на Лайли.

Джеймс кимна на Джо, а той с голямо нежелание, но неспособен да избегне предизвикателството, взе пушката на намиращия се наблизо скаут и я подаде на Лайли.

— Това тук е предпазителят — започна той. — И помнете, че когато излезе от цевта, куршумът може да измине едно разстояние от около миля. Точно по тази причина не стреляме по грабливи диви птици с бойни карабини, но предполагам, че в случая няма опасност, след като зад гърба на тази има скала. Внимавайте — това нещо рита като муле.

Зачервена и възбудена, Лайли го накара да се отдръпне, опря пушката на рамото си и стреля. Чу се крясък и от фазана се разхвърчаха пера на всички страни.

Под одобрителните ръкопляскания един скаут донесе осакатеното му тяло и го предложи на Лайли.

— Господи! — каза тя, като скришом разтърка рамото си. — Какво да правя с това?

— Сложете си перо от опашката му на шапката — предложи лорд Ратмор.

— Снимайте се с плячката си — каза Грейс. — Така правят всички ловци, които идват тук.

— Аз бих го изпратил в кухнята — обади се, смеейки се Фред Мор-Симпсън. — Да не отиде напразно. Кажете им да го приготвят за вечерята довечера.

— По-скоро това, което е останало от него — каза Ратмор.

Джеймс се огледа наоколо, преброявайки наум присъстващите. Един липсва — каза си той, а после попита:

— Къде е Бъроус?

— Наложи му се да ни изостави — обади се Фред. — Сигурно вече лежи по гръб, подпийва по малко, много мисли и копнее за Делхи, нещастникът.

В края на този дълъг ден, по време на който Бети Линдзи беше променяла най-малко десетина пъти разпределението на местата около трапезата, тя огледа окончателния вариант. Реши, че не е зле. Не беше идеалното разрешение, но беше най-доброто, което предлагаше тази разнородна група. Разбира се, хората бяха свършили чудесна работа и подредената в столовата трапеза изглеждаше великолепно и внушително. Пущуните я изненадаха. Те бяха войнствено племе и ако вярваше на всичко, което й бяха казвали, бяха склонни към предателство, бяха отмъстителни и безмилостни, но можеха да прекарват часове, подреждайки трапезата за вечеря, и то на такова ниво, което би накарало завършилите Женския институт по готварство да се засрамят. В центъра на залата бяха постлани дебели килими, а около тях бяха наредени възглавници с ресни. Килимите бяха покрити с бяла покривка, украсена със свещи, цъфнали клонки и пролетни цветя. По време на вечерята по цялата дължина на покривката ще бъдат наредени най-различни блюда с пущунски и персийски ястия, които гостите ще опитват. Бети изнервена се запита дали беше предупредила всички да използват при ядене само дясната ръка. Да, със сигурност им беше казала.

Остана за малко сама на входа на трапезарията, за да се успокои, преди гостите да пристигнат, като се наслаждаваше на необикновената красота. Тази сутрин Джеймс я беше съпроводил на обиколка специално за нея из форта и тя си спомни какво удоволствие се изписа на лицето му, когато изрази шумно възхищението си при влизането им в столовата.

— Нашата радост и гордост! — каза той. — Когато пристигнах, това беше само един склад с боклук по пода, който се е трупал в продължение на две хиляди години! Предполагам, че беше дебел най-малко трийсет сантиметра. Прах, фасове, кози гремки, умрели плъхове, паднала мазилка, каквото ти дойде наум! Накарах хората да го почистят като един вид наказание за провинение. Те изринаха мръсотията, изтъркаха пода и тогава направихме нашето забележително откритие. Под останките се оказа това, което виждаш сега. Мисля, че е от будистки храм от втори-трети век след Христа. Почистихме го, измихме го и сега говори сам за себе си.

Бети погледна към покрития с древна керамика под. Тюркоазено и златисто? Не, тюркоазено и червеникавокафяво. Излъскан, загадъчен и блестящ, подът отразяваше заобикалящата го аркада. Последните лъчи на топлото слънце се промъкнаха през ръба на купола и като че ли накараха пода да затрепти. Колко предвидливо, помисли си Бети, колко типично за мъжа й, че беше запазил помещението без каквито и да било западни украшения и се беше задоволил с естествените материали и елегантните пропорции, които да говорят сами за себе си.

Бети се отдръпна настрани, когато редица облечени в бяло пущуни пристигнаха с блюдата за вечерята в ръце. Ароматните купчини от пухкав ориз с шафран и счукани бадеми със сигурност щяха да се харесат на всички. Платата бяха придружени от дълбоки блюда с агнешко с къри, тави с печени пилета, планини от подправени с мента кюфтета, купища плосък пешаварски хляб и с местния специалитет — печено овче месо, подправено с карамфил. Приготовленията изглеждаха добре и обещаващи. Когато се появиха останалите гости и започнаха да разговарят помежду си, Бети се отпусна. Дори сутрешното й гадене го нямаше, но за всеки случай реши, че ще е по-разумно да не приеме предложената й от един прислужник чаша шампанско и вместо това предпочете леденостуден плодов сок.

Огледа присъстващите. Колко безлични изглеждаха англичаните в белите си официални сака, бели ризи, черни вратовръзки и черни панталони редом с двамата пущуни. Земан и Искандер явно бяха решили да направят впечатление, помисли си с благодарност Бети. И без това високи над метър и осемдесет, двамата мъже се извисяваха още повече, слагайки на главите си високи яркосини тюрбани. Носеха торбести сини панталони, бели ризи и извезани със злато елеци — червен на Земан и син на Искандер. И двамата бяха обути в меки, извезани със злато чехли. Седнаха с кръстосани крака — явно чувствайки се удобно, на посочените им места и всеки взе чаша с шербет.

Когато светлината избледня, бяха внесени глинени лампи, като между всяка двойка гости беше поставена по една. Трептейки от лекия ветрец, който идваше от отворените врати, те отразяваха и подчертаваха още повече цветовете на пода.

Бети реши, че беше изпълнила задължението си на домакиня, като седна между двамата най-трудни за общуване компаньони. От дясната й страна беше Бъроус, пребледнял от болка, ненавиждащ всичко, което се беше случило до този момент или което беше видял през този ден. Ненавистта му се подсилваше и от ужаса да седи с кръстосани крака на пода, облечен във вечерно облекло, и да съзерцава много дългото меню с ястията, никое, от които стомахът му не би могъл да понесе.

Бети се извърна от него към седящия от лявата й страна лорд Ратмор. Той беше в кисело настроение. Беше очаквал тази официална вечеря с надеждата да седне до Лайли Кобленц. Според него тя имаше шавливи очи и би могъл да се поласкае малко от вниманието й. Беше забелязал, че американките се впечатляват от титли.

„Там поне щеше да имам с какво да се занимавам“ — каза си той. Обаче сега, за негова голяма досада, се намери между Искандер Хан и Бети. „Какво губене на време“ — помисли си ядосан Ратмор. Докато оглеждаше подредената на пода трапеза, погледна нагоре и улови отражението си в едно огледало на стената. Машинално приглади мустаците, които един индийски бръснар беше извил почти по прусашки. „Не е зле — каза си лорд Ратмор. — Не могат да ми се дадат повече от четирийсет години.“ Усмихна се заговорнически на отражението си в огледалото. Няколкото седмици под хималайското слънце бяха придали лек загар на обикновено розовите му бузи. „Има подобрение — реши той, когато за миг очите му се срещнаха с тези на Лайли. — Нямаше да е зле, ако бях малко по-висок, като онзи надут глупак Сандиландс. Може би изглеждам най-добре, когато съм седнал. Мога да бъда по-внушителен, ако съм на кон. Тази малка Лайли Кобленц е не само хубава. Казват, че има доста голямо влияние. Тук би могло да бъде сложено началото на един търговски съюз — «Кобленц-Ратмор Инк.» Естествено, трябва да подхвърля тази идея както на други хора, така и на самата нея.“