Тя продължи да го държи под око и следобед, но от разстояние от крепостната стена. Джо се присъедини към нея, за да наблюдава отстрани погребението. Огледа критично запуснатото ислямско гробище, което се простираше каменисто и забравено в една равнина между голите хълмове, оформяна и брулена от непрекъснатия сух вятър. Беше гола равнина, покрита с безкрайни редици отдавна забравени надгробни камъни от всички епохи. Някои по-нови, някои на стотици години, едни стояха изправени, а други подкопани от вятъра и залитнали на една страна като пияни.

„Ама че място за очакване на вечността!“ — помисли си Джо и мислите му се пренесоха в Англия при спокойствието, което цареше между идеално подредените надгробни плочи, меката, тъмна пръст, цъфналите тук и там саморасли дървета, ръмящия, напоителен дъжд и галещия вятър. Пренесе се там, в гробището на Съри: „Преподобният Саймън Греъм, който си отиде от този живот… Дора, любимата му жена, която спи вечния си сън… Бенджамин Елиът, на шест месеца, заспал в прегръдките на Исус…“ Според житието те чакаха с радостна надежда своето възкресение, но кой в това ужасно място ще чака с радостна или каквато и да било надежда? Погледна към плиткия гроб, изкопан за Земан, спомни си за този ловък, а може би дори и романтичен човек и за момент му стана тъжно за него.

„По-скоро бих работил с него, отколкото да го изпратя в това пусто, неприветливо каменно гробище!“ — помисли си той. Ободри се при мисълта, че според религията на Земан на воините е гарантирано вечно блаженство в обятията на безброй хурии, и се надяваше това да е вярно. Каза наум една молитва за всеки бог, който би могъл да го чуе, и забеляза, че Лайли също беше навела глава, унесена в мислите си или произнасяща молитва.

След погребалната церемония, която беше изключително кратка, афганците се върнаха и за изненада на Джо Искандер се обърна към Джеймс с предложението, ако е възможно, някои свободни от наряд скаути да покажат на неговите хора как се играе крикет.

— Разбира се — отговори Джеймс. — Всъщност дори за ваше забавление този следобед е насрочена игра на крикет, но аз се колебаех дали да не я отменя заради тъжното събитие, случило се снощи. Вашите хора са добре дошли да гледат как се играе тази игра и аз съм сигурен, че след това скаутите с удоволствие ще започнат да обучават вашите момчета. Разбира се, само ако те не са много съкрушени от смъртта на своя командир. За мен ще бъде напълно разбираемо, ако решите, че те може би ще предпочетат да прекарат следобеда в спокойно съзерцание.

Искандер повдигна учуден едната си вежда.

— Ако сте забелязал, това са специално подбрани бойци от елитния корпус. За тях е неприсъщо да изпадат в спокойно съзерцание заради внезапната смърт на техния командир. Ако им бъде предоставена възможност да се заемат с нещо, като например да участват в някакво състезание, мисля, че това ще им помогне да разсеят тъгата си. Освен това, майоре, не забравяйте, че игрите при погребения са една много отдавнашна традиция. Когато нашият прародител Александър Велики е минавал през тези хълмове преди две хиляди години, неговите гръцки воини биха направили същото, за да почетат мъртвия.

Джо беше едновременно впечатлен и заинтригуван от практичния подход на Искандер като командир и се настани удобно заедно с Лайли на парапета, за да наблюдава играта. Към тях се присъедини и Еди Фрейзър.

— Ти няма ли да играеш, Еди? — попита го Джо, а той му показа превързаната си ръка.

— Посрещнах един страхотен удар съвсем отблизо — отвърна той. — Интересувате ли се от крикет, госпожице Кобленц?

— Не знам нищо за тази игра — отвърна Лайли. — Никога през живота си не съм гледала как се играе, макар че имам някакъв смътен спомен, че е била свързана със спечелването на битката при Ватерлоо, а може и да греша.

— По тези места играта се приема твърде сериозно — каза Еди, без изобщо да се впечатли от тънкия й хумор. Набираме играчи от афридите и племето махсуд, между които има, да го кажем, приятелско съперничество, а тук те се изправят едни срещу други на игрището за крикет. Ако зависеше от мен, бих отменил днешната игра, но заповедите на Джеймс са: „бизнесът преди всичко“. Тази игра обикновено поражда доста голямо напрежение между двете племена.

— Ето ни тук в средата на нищото, където се оказва, че има два отбора за крикет, които спокойно биха могли да играят и в Англия! — изрази изненадата си Джо.

— О, да — каза Еди. — Работата е съвсем сериозна. Всички са облечени с бели екипи, всички са със специални обувки за крикет и с копринени пояси на райета около кръста! Имаме известна скромна сума, определена за физкултурни занимания, и сме се постарали всички да получат подходящ екип. Ако си включен в единайсеторката, получаваш съответното облекло. Боби Карстеърс, ето го там, е капитан на единия отбор, а Майк Бърджън на другия. Когато мога, играя и аз, а също и Джеймс. Миналата седмица отбелязах четиридесет точки, но хората напредват толкова бързо, че не съм сигурен дали ще мога да запазя мястото си в отбора.

— Направо треперя от вълнение — рече малко подигравателно Лайли. — Не виждате ли? Обаче ще трябва да ми обясните какво става на игрището. Предполагам, че прилича малко на бейзбола, но аз и за него не знам нищо.

— Няма причина да знаете — успокои я Еди. — И двете са английски игри.

— Така ли? И двете ли са английски игри! Мисля, че никой в Щатите не знае това.

— Вероятно няма да ви повярват, ако им го кажете — рече Еди.

Един пущун и един скаутски офицер хвърлиха монета помежду си и заеха срещуположните страни на игрището като рефери. Първата двойка отиде при линията, зад която застава батсманът, и играта започна.

„Ако си затворя очите — помисли си Джо, — това може да е всеки селски мегдан в неделя следобед, а ако ги отворя, какво виждам? Безмилостно синьо небе, слънце, което пече така, че можеш да опържиш на него яйце, отстрани пълно с шумни тюрбанлии, бурни аплодисменти и дори надуване на гайди след всяка точка!“

Играта продължаваше, съпровождана от силни възгласи, към които се присъедини и Лайли. Афридите бяха на път да постигнат деветдесет и осем точки и Боби Карстеърс отбеляза победните шест сред силни дюдюкания и освирквания от страна на половината зрители и възторжени викове от другата половина. Афганците нахлуха на игрището. Явно се бяха наговорили всеки да вземе по една топка и да си подават бухалката един на друг под аплодисментите на окуражаващите ги скаути.

— Изключителни са — каза Еди. — Като ги гледа човек, ще рече, че са родени само да играят крикет. Играят тази игра от десет минути, а показват умения на средно силен провинциален отбор. От политическа гледна точка не би било лоша идея, ако пренесат тази игра в Кабул, но малко се съмнявам, че заради произхода и гражданството си афганците биха могли да бъдат допуснати да участват в първенството на Индия.

— О, предполагам, че ще можем да заобиколим тези изисквания. При добро желание все ще може да се намери някакъв изход — каза Еди и започна шумно да окуражава на пущу запотените афганци, чиито батсмани се бяха наредили на опашка, за да играят. — Като че ли тази игра е била измислена специално за тези момчета. Имат сигурна ръка, ориентират се чудесно, но притежават и още нещо — търпение и упорита подготовка. Могат да чакат с дни, месеци и дори години, докато започнат да правят нещата както трябва. Те са изкусни тактици. Питам се защо ли се захванахме да ги учим?

— Ето го Искандер при вратичката. Явно е играл тази игра и преди — каза Джо, когато един мощен удар с бухалката изпрати топката високо над очертанията на игрището под оглушителните аплодисменти на неговите хора.

Слязоха долу да поздравят играчите. Джо забеляза, че Лайли отиде право при Искандер, за да го поздрави за добрата игра на хората му и за неговото великолепно представяне.

— Боже господи! Това момиче си мисли, че се намира на някое ужасно американско състезание, където ще поднася сребърната купа — каза неодобрително Едуин Бъроус. — Не можеш ли да държиш по-здраво юздите на тази кобилка, Сандиландс? Излага се. Излага и нас.