Той сви на фуния ръце около устата си и извика нещо на пущу, а приближаващите се ездачи отвърнаха по същия начин. Ако се съди по циничния смях и от двете страни, с който те приветстваха тази размяна на любезности, това беше често използвана добродушна обида.

„Господи — помисли си Джо, — да можех и аз да го направя!“

С протегнати ръце мъжете се приближиха един към друг. Джеймс отново заговори на пущу, а после и на английски.

— Нека ти представя Земан Хан, а това е моят приятел Джо Сандиландс.

Черните очи го изгледаха от горе на долу, като се спряха за миг на белега върху челото на Джо и редицата лентички за медали върху куртката му. Те огледаха непознатата полицейска униформа, показвайки лека изненада, че Джо не е въоръжен. Земан Хан се усмихна и протегна ръка.

— Здравей, Сандиландс! Радвам се да се запозная с теб. Чух, че си в Симла, но не очаквах, че ще имам удоволствието да те срещна тук. Нека те приветствам в този изостанал и прояден от бълхи придатък към могъщата Британска империя.

Говореше тихо и без запъване с чист акцент, типичен за английските държавни училища. Джо успя да се овладее от обзелото го изумление и отвърна:

— Поласкан съм, че достойният Земан Хан, който е толкова приближен на Негово височество емира, си е направил труда да запомни името на толкова скромна личност като моята.

Те се изгледаха за момент, а след това избухнаха в смях.

— Разбира се — рече Земан, — би трябвало да говорим на персийски, който е езикът на елегантната дипломация, но аз ще се задоволя с по-разбираемия, макар и не толкова елегантен език на завоевателя.

— Завоевателя? — рече Джеймс. — Глупости! Губиш си времето, Земан! Няма да заблудиш Джо.

Земан извади елегантна сребърна табакера от джоба си и я отвори за тях.

— Страхувам се, че цигарите са руски — рече той, — но напоследък доставките често са нередовни.

— Скоро ще има нови, Земан — успокои го Джеймс. — Уредил съм да доставят за теб двеста кутии „Плейърс“. Ние също като вас се придържаме към свещените правила на гостоприемството.

Джо остана с впечатлението, че с тази размяна на няколко кратки реплики двамата опитни дуелисти бяха засегнали поредица от въпроси, над които политиците биха се мъчили цяла седмица.

— Твоята спътница д-р Холбрук ще пристигне едва утре, Земан, така че ще имаш време да си починеш и да се възстановиш от пътуването, а за нас ще бъде удоволствие да ти правим компания. Надяваме се, че ти и твоят адютант — той се усмихна на офицера, съпровождащ Земан — ще благоволите да бъдете наши гости във форта поне през следващите два дни. С групата на д-р Холбрук очакваме да пристигнат и други гости и съм сигурен, че ти с удоволствие ще се запознаеш с тях.

— За моя адютант — рече Земан, посочвайки с ръка към младия пущун до себе си — Мохамед Искандер Хан това ще бъде удоволствие.

Джо отново погледна към Искандер Хан. Наблюдателни, но не и неприятелски зелени очи отвърнаха на погледа му. Той беше пущун с по-светла кожа, от онези племена, които твърдят, че цветът на кожата им се дължи на кръвната връзка на техните прадеди с Александър Велики, чиято македонска армия преминала през тези хълмове преди две хиляди години. Кафявата му коса беше къдрава и се развяваше от вятъра около тюрбана му, носът, като този на Земан, беше великолепен, но той беше гладко избръснат и нямаше неговите пищни мустаци.

— В такъв случай тръгвайте с нас — покани ги Джеймс и обърна коня си. — Ще се погрижат за хората ви.

Той повика един хавалдар, който въпреки че гледаше предпазливо и с подозрение, направи първо официален поклон, преди да заговори със старшия на групата останали афганци.

Когато се бяха отдалечили достатъчно, Джо се наведе към Джеймс и прошепна:

— Можеше да ме предупредиш! Сега да гадая ли? „Уелингтън“ или „Сандхърст“?

Джеймс се усмихна.

— Всъщност, „Ръгби“ и „Сандхърст“. Ще имаш възможност да го опознаеш по-добре по време на вечерята. Майка му е афганска принцеса от племето дурани и има кралска кръв, а баща му е главатар на племето малик, разклонение на афридите, които живеят от другата страна на границата. Той е ужасен стар негодяй! Мрази англичаните, но не чак толкова, че да не се възползва от големите суми английска валута, които му даваме, за да изпрати единствения си син да получи военно образование в Европа. Нищо не може да се сравнява с възможността да опознаеш врага отвътре.

— Значи, когато Земан забие кинжала си в гърлото ми, ще очаквам онзи да каже: „Съжалявам за тази работа, приятелю! Нищо лично, нали разбираш“, с най-добрия акцент на възпитаник на военното училище „Сандхърст“, така ли?

Джеймс се замисли за момент.

— Да — рече той, — съвсем правилно отгатна. — Не забравяй да си заключиш вратата тази нощ!

На следващата сутрин Джо и Джеймс стояха заедно на покрива на форта, който още в десет сутринта беше силно нагрят, и наблюдаваха с бинокли пътя от Пешавар. Земан Хан се присъедини към тях.

— Кога се очаква да видим тази толкова важна делегация? — попита спокойно той, сядайки на парапета.

— Всеки момент — отвърна Джеймс, подавайки му бинокъла.

Земан се усмихна и направи жест с ръка, че не го иска, след което погледна към пътя от Пешавар.

— Всеки момент, казваш, така ли? В такъв случай, ако не греша, ето ги и тях.

В далечината започна да се очертава моторизираният конвой с бронирана кола начело, който напредваше бавно по новопостроения път към форта.

— Различаваш ли някого? — попита Джо.

— Един от мъжете в първата кола е в униформа на Кралските военновъздушни сили и това може да бъде само Мор-Симпсън.

— Мор-Симпсън? — рече изведнъж разтревожен Земан. — Не знаех, че ще идва. По каква работа? — Тонът му стана подозрителен.

— Ами, първо — каза Джеймс, успокоявайки го, — ако е направил това, което поисках, носи двеста кутии цигари „Плейърс“ за теб. От там нататък не е моя работа да разсъждавам върху мотивите на моите господари. Освен това виждам, че в колата до него е сър Едуин Бъроус от индийската гражданска администрация.

— Това е едно смешно съчетание — рече Земан. — Мор-Симпсън е добре известен с настояването си непокорните племена да бъдат подчинени чрез бомбардировки, а сър Едуин е готов на всичко, включително изтегляне на англичаните от границата, което може да спести пари. Ха! Мисля, че пътуването им заедно е било доста интересно!

Джеймс очевидно мислеше същото, но не държеше много човек от другата страна да му обяснява английската политика по границата.

— Какво се вижда в следващата кола? Това е додж, нали?

— Мисля, че е буик.

— Деладж — каза Земан с тон на познавач.

— Е, независимо каква марка е колата, в нея, изглежда, се намира самата Грейс Холбрук. Да, без съмнение е тя.

— Кой стои до нея?

— Предполагам, че ще трябва да е лорд Ратмор. А срещу него, обърната към нас… — Той говореше със заучена сдържаност. — Да, това е Бети. Виждаш ли я, Джо?

Първите две коли бяха отделени от другите две с камион, пълен със скаути пехотинци. Показа се третата кола.

— Багаж — рече Джо, взирайки се напрегнато. — Само багаж. Какво става, Джеймс?

— Търся да открия онзи член на групата, за когото имам най-големи притеснения, и не го виждам. Бих искал да знам, къде, по дяволите, е проклетата малка госпожичка Лайли Кобленц? Ето, идва още една кола… но в нея няма никой друг освен шофьора. Следват уланите, които оформят ариергарда. Това е всичко. А сега какво? Заповедите ми бяха изрични! Тя трябваше да пътува във втората кола с жена ми и д-р Холбрук. Дявол да го вземе! Трябваше сам да отида да ги посрещна!

— Или може би аз трябваше да отида — обади се Джо. — Не съм сигурен откъде точно започва слугуването ми.

Земан наблюдаваше как двамата мъже изразяват недоумението си, без да крие злорадството си.

— Значи са изгубили вашата богата наследница някъде по пътя, така ли?