— Да — рече Джеймс и лицето му моментално придоби щастливо изражение. — Има още един човек. Бети.

— Бети? Да не искаш да кажеш, че ще дойде тук? Разбира се, да доведеш съпругата си във форта е против всички съществуващи правила.

— Ами, след като всички останали умират от желание да ги нарушават, не виждам защо да не го направя и аз! И тя ще дойде. Много ще се радвам да я видя.

— Аз също — рече Джо, който помнеше Бети Линдзи много добре. — За мен ще бъде голямо удоволствие да я видя… Само дано не е взела със себе си онова гадно кученце! Тя донесе ли го в Индия? Как му беше името? Минто?

Джеймс въздъхна.

— Да, Минто. Не мога да ти обещая, Джо. Та какво друго би могла да направи с него, ако не го вземе със себе си? Не може да остави малкия разбойник на никой друг. Хапе като павиан. Хайде, Джо, да се състезаваме на десет дължини!

И двамата се усмихнаха на общите си спомени. Когато бяха установили, че са се качили на един и същи кораб, отивайки си у дома в отпуск след първата им кампания заедно, Джо беше попитал Джеймс накъде се е запътил. Приветливото му лице изведнъж беше добило тъжен вид и той му беше доверил, че ще прекара безценните си две седмици отпуск при единствените роднини, които има в Англия — двама възрастни чичовци в Камбъруел. Джо не се поколеба да му каже да не го прави.

— Ела да си довършим партията шах у дома. Тоест не у дома, а в къщата на сестра ми. Тя и съпругът й живеят в Съри, в едно село, което се нарича Ъпфолд Хаус. Там няма много неща за правене — ще пием чай на поляната, ще играем бридж, ще ходим на църква. Всъщност доста е досадно и аз започвам да съжалявам, че те поканих, но ти ще бъдеш добре дошъл.

— Рай! — беше казал Джеймс. — Звучи ми като райско място!

И той намери своя рай, въпреки че не беше в Ъпфолд Хаус. Джо откри, че непрекъснатите посещения на Джеймс в жилището на енорийския пастор в Ъпфолд са предизвикани не от религиозен плам, а от по-специален интерес (който може би също беше един вид плам) към хубавата дъщеря на пастора, Елизабет. Всички следващи отпуски на Джеймс със или без Джо бяха прекарани в Ъпфолд, а когато войната свърши, той се ожени за Бети и я взе със себе си в Индия, където възобнови кариерата си на военен. Беше решено, че военният му опит е точно това, което е нужно за Северозападната граница и майор и госпожа Линдзи бяха изпратени в Пешавар.

За яд на Джо Джеймс спечели състезанието с голяма преднина.

— Почти настигнах себе си — каза доволен Джеймс.

Когато излязоха от резервоара и се загърнаха с хавлиените кърпи, един скаут хавалдар7 застана мирно отстрани на Джеймс с писмено съобщение в ръка. Заговори бързо на пущу и Джеймс го изслуша внимателно, като от време на време му задаваше по някой въпрос. Накрая се обърна към Джо.

— Съобщение — каза той — по хелиографа. От един от нашите предни постове. Кавалерийски отряд от около трийсет души идва насам по пътя откъм Кибер. Това ще е афганският ескорт на Грейс Холбрук. Типично за тях, двайсет и четири часа преди времето, в което ги очаквах да пристигнат. Мисля да изпратя няколко момчета да ги посрещнат. Обичам инициативата да е на моя страна. Но сега, като размислих, може би ще е по-добре сам да отида и да ги посрещна. Защо не дойдеш с мен? Само ми дай време да се облека, да предам командването на Еди Фрейзър и ще тръгнем!

Той се провикна към двора и там веднага се появиха коне, яхнати от скаути.

Двайсет минути по-късно Джо и Джеймс преминаха на коне през главната порта на форта начело на малък ескорт.

— Няма да бързаме — рече Джеймс. — Просто ще излезем малко напред, за да ги посрещнем, ще се полюбуваме на гледката и ще си поговорим за това-онова. Не искам да имаме вид на официална делегация. Това е само една частна уговорка между Грейс Холбрук и емира и ние правим каквото можем, за да им помогнем. Нищо повече.

Примигвайки срещу слънцето, което залязваше зад оцветения в жълто-кафяво и отблъскващ с голотата си Кибер, Джо извади бинокъл и го насочи към ездачите, които слизаха към тях. Те представляваха любопитна смесица от бандитизъм и военна прецизност. Напредваха по всички правила на военното изкуство. До кръста приличаха на редовни войници, но надолу — на местните бандити от района на границата. Червеникавокафяви копринени тюрбани, широки кафяви туники, външни джобове, кръстосани патрондаши и ширити, а под тях торбести панталони и високи ботуши. Мнозина бяха въоръжени с копия, които в съчетание с развяващите се знамена им придаваха вид на средновековен боен отряд. Джо забеляза, че всички са въоръжени с пушки със затвори не по-лоши от тези, които носеха скаутите. Техният заплашителен вид не убягна от очите на Джо. Това не беше войска за церемонии.

— Човек би казал приятелски настроени врагове или враждебни съюзници — прошепна той на Джеймс. — Сигурен ли си, че вече не сме във война с тези господа?

— Третата, но подозирам, че няма да бъде последна афганска война беше преди три години, а подписахме мирен договор с емира едва миналата година. — Джеймс замълча за момент и добави: — Обаче да ти припомня ли какво казва една стара пущунска поговорка? „Войната започва в момента на подписването на мирния договор.“ Ще ти кажа и нещо друго — те няма да влязат във форта! Много от тях имат сметки за уреждане със скаутите и много скаути биха се радвали на някоя възможност да се разправят с тях. За през нощта могат да се разположат на лагер върху футболното игрище. Можем да ги нахраним, но да бъда проклет, ако им дам и подслон. Прекалено рисковано е. Дявол го взел! Не трябваше да позволявам това да се случи. Но какво бих могъл да направя? Можеш ли да ми намериш някаква работа в Лондон, Джо? Тази започна да става прекалено деликатна за мен.

Те си проправиха път през напояваните зелени площи отвъд стените на форта, които изпълняваха ролята едновременно на открито за стрелба поле и на зеленчукови и овощни градини, с които фортът се прехранваше. Двата отряда се приближиха на стотина метра един от друг. Водещият афганец вдигна ръка и хората му спряха. Съпровождан от един човек, който яздеше малко зад него, водачът се приближи в бавен ход върху висок, сив кабулски жребец. Фигурата му се видя много внушителна на Джо. Млад и красив, с черни очи и гъсти черни мустаци, той ги изгледа изпитателно. Върху едното му бедро висеше маузер, а върху другото персийски кинжал, инкрустиран със скъпоценни камъни.

Джеймс огледа новодошлия с присвити очи.

— Кой е този, Джеймс? — прошепна заинтригуван Джо.

— Земан Хан! — отвърна Джеймс. — Много виден местен жител. Племенник (или братовчед?) на емира. Между него и трона има двайсетина синове и братя, но за Афганистан това не е кой знае каква голяма бариера.

— Какво… Искаш да кажеш, че…?

— О, да. В сравнение със смяната на кралете в Афганистан последното действие на „Ричард Трети“ може да изглежда като детска забава! Сегашният емир дължи положението си на факта, че някой простреля черепа на предишния, неговия баща, докато спеше. Някои твърдят, че Аманула знае повече за това, отколкото е готов да каже, а други, че е бил убит от един племенник. Нас тази работа ни интересува дотолкова, доколкото сегашният владетел не е настроен зле срещу англичаните и се противопоставя на всякакво руско нахлуване от север. Въпреки че не съм сигурен на чия страна е Земан Хан.

Той даде знак на ескорта да спре и се запъти напред заедно с Джо.

— След като ти казах всичко това, ще добавя, че му нямам ни най-малко доверие. Тази вечер ще ни бъде на гости. Може да се каже като почетен гост, но няма да мигне. Ще се оглежда, ще преценява. Ще се опита да разбере какви са намеренията ни. Ще преброи колко са хората ни и ще прецени качеството и количеството на въоръжението ни. Ще преброи плюкалата и катапултите. Не мога да направя нищо по този въпрос. Просто трябва да му покажа ясно, че знаем какви са намеренията му и че сме толкова уверени в себе си, че не се притесняваме много от присъствието на шпионин в лагера ни. Бих го оставил за през нощта да спи заедно с разбойниците си на футболното игрище, но това ще бъде ужасно неучтива постъпка.