Джеймс го беше казал под шеговита форма, но това беше самата истина и той беше любопитен да узнае тайната за бързото издигане на неговия стар приятел до сегашния му пост в полицията. Спомни си подигравките, с които той и други приятели бяха приели решението на Джо да напусне армията и да стане полицай.

„Ало, ало, ало! К’ва е таз работа, там?“ — казваха вместо поздрав те, когато се случеше да срещнат Джо, и Джеймс се беше възхитил от търпението, с което неговият приятел посрещаше тези поздрави.

— Повишение ли? — рече Джо, след като отново препрочете телеграмата. — Точно обратното! Изглежда, че съм понижен да изпълнявам задълженията на придружител! Нещо като армейска бавачка ли, като военно жиголо ли? Не ми е ясно… Какво ще кажеш за това?

Подаде мълчаливо телеграмата на Джеймс.

— Просто прочети тези глупости и си напрегни мозъка. Как, по дяволите, да се отърва от това? Боже господи! След последните събития си мислех, че ми е приятел!

— Той ти е приятел. Приятел е на всички. Твой, мой, интимен приятел на всеки мошеник. Вижда всичко и навсякъде, меси се във всичко, не бих се учудил, че има хора и в двата лагера. Обаче очевидно има много високо мнение за теб. Според мен не е тайна, че ти си му помогнал много в Бенгал за разкриването на серийните убийства. Сега можеш да си уверен, че репутацията ти се простира до границите на империята!

Джо изсумтя.

— Успя ли да хванеш своя човек?

— В очите на началниците случаят е приключен успешно — каза предпазливо Джо. — Това е всичко, което мога да кажа, дори и на теб, Джеймс. Ръцете ми са вързани от задължението да пазя всичко в най-голяма тайна, а устата ми е запушена с тампона на моралното изнудване. Направена е услуга на империята, но не и на правосъдието.

— А, разбирам. Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре, нали? А след това те е изпратил в хълмовете на Симла да се поохладиш, така ли?

— Само на пръв поглед. Той ме набута в разследването на едно убийство, от което беше изминала цяла година и което го измъчваше, а то беше последвано от второ подобно убийство веднага при пристигането ми. Преди да си ме попитал, ще ти кажа — разреших и този случай. Макар че „разреших“ е малко пресилено казано. Убиецът е известен на мен и на сър Джордж, но изискванията на дипломацията непрекъснато изместват тези на правосъдието в Индия. Страхувам се, че в тази страна един убиец все още е на свобода.

— А това не устройва Честния Джо, нали така!

— Не. Не съм чак такава вода ненапита, но поне знам какви са правилата, а и престъпниците ги знаят. Джордж бе принуден да открие каква е истината. О, да, той наистина иска да разбере какво е станало, но след това вместо да остави закона да си свърши работата, се отмята и насочва нещата по каналите, които сам е прокопал. Това е в разрез с всичко, в което вярвам! Прикриване на нещата, преструвки, затваряне на очите — това не е моят стил на работа, Джеймс! Възхищавам се от него, но не го одобрявам.

— Но тук поне си в безопасност от машинациите му. Тук много се стреля, но ние сме безсилни срещу това. Обаче не виждам нищо зловещо в тази молба. Да окажеш нужното внимание на една американска девойка. Някои биха подскочили от радост при такава възможност.

— Тази работа не ми харесва. Виж какво, Джеймс — рече отчаян Джо, — нали ти командваш този проклет форт? Не можеш ли просто да кажеш „не“! Нали има система за издаване на пропуски за пътуване западно от Пешавар? Има и ти го знаеш! Спомням си, че в моя с големи букви беше написано, че не се разрешава достъпът на жени в зоната на бойните действия. А това тук е точно такава зона, дяволите да го вземат! Този следобед по нас стреляха десетина пъти.

— Ако щеш вярвай, Джо, но не съм казвал „не“ от седмици! Това място се пълни като петзвезден хотел. Нещо като „Уолдорф Астория“.

— Защо? Какво имаш предвид?

Джеймс Линдзи потърка мрачно носа си.

— Бедата е там, че фортът е нещо като образец — обясни той. — Футболно игрище, игрище за хокей на трева. Строи се корт за скуош. Тенис кортове. Може би ще искаш да поиграеш крикет? Можем да ти осигурим и това! Тук има всякакви съвременни удобства, както и всякакви военни новости. Мерките за сигурност са такива, каквито досега не са били виждани по границата. И какъв е резултатът? Всеки шляещ се идиот в проклетата империя, който разполага и с най-малкото влияние, си мисли (а сега и една жена), че му се полага да се позабавлява един уикенд в предния пост на британската имперска експанзия. И върху кого се стоварва бремето? Върху нещастника Линдзи, можеш да бъдеш сигурен в това! Ясно ли ти е? Освен самите нас и освен тези, които наистина вършат някаква работа, при нас има или съвсем скоро ще има един висш чиновник от канцеларията на вицекраля, тръгнал на мисия за „запознаване с фактите, за да дава оценка за работата на скаутските фортове и значението им за общата отбрана на индийските територии“. Самият сър Едуин Бъроус! Не е най-предпочитаният човек, който да наднича през рамото ти.

— Никога не съм чувал за него. Но който и да е той, никога няма да види по-добре управляван форт, Джеймс. Няма причини да се безпокоиш.

— Е, да, ама има! Възгледите на сър Едуин за фортовете по границата са добре известни и никак не са сложни: „Закрийте ги, проклетите!“ Той съветва правителството и всеки, който има желание да го изслуша, че англичаните трябва да се изтеглят, да изоставят отбранителната линия „Дюранд“ и да отстъпят на изток към Инд. А има дни, ако щеш вярвай, Джо, когато дори аз виждам някакъв смисъл в това! Но докато трае посещението му, от мен се очаква да покажа такава експедитивност, която направо да те накара да се просълзиш. Това е само един пропаганден ход, имащ за цел да увери правителството на Негово величество, че държим здраво нещата под контрол. Та как, по дяволите, трябва да постъпя с него?

Джо се засмя.

— Изкарай го навън с някой патрул и го изгуби! Обаче ако говорим сериозно, този човек не е военен. Той ще гледа да котка индийската гражданска администрация от Калкута до Делхи. Цялата му грижа ще бъде дали си му предложил подходящия вид мармалад за закуска.

— Има и още нещо, Джо, сякаш това не е достатъчно. Дори ти сигурно си чувал за д-р Грейс Холбрук? Пионерка на медицинското мисионерско усърдие. Негово превъзходителство много се възхищава от нея, много е гъста със сър Джордж и ако щеш вярвай, гъста е и с проклетия емир на Афганистан! Нашия приятел отвъд границата. Откакто излекува успешно хемороидите му, дали пък не бяха глисти? Както и да е. Сега тя е на път за Кабул, говори се, че ще става личен лекар на емира и ще прекара „един-два дни във форта“, за да си почине и да изчака афганистанския си ескорт да я отведе до Кабул. Казвам ти, Джо, ще настъпи голяма бъркотия! На всичкото отгоре и лорд Ратмор е решил точно в този момент да се отбие при нас.

— Лорд Ратмор? Кой е той, за бога?

— Президент на компанията „Уест Индия Трейдинг“, който много иска английските стоки да изместят руските от базарите на Кабул. Нямам предвид само красиви кожени кутии и тоалетен сапун и сапун за пране. Говоря ти и за военно оборудване. Естествено, на това стадо неизбежно ще му трябва и овчарско куче в лицето на човека от Кралските военновъздушни сили (РАФ) Фред Мор-Симпсън (свестен мъж, нямам нищо против да ни гостува). Той идва, за да прецени проблемите и преимуществата на „въздушното прочистване“ и се надява да разположи една ескадрила леки изтребители бомбардировачи да патрулират границата от въздуха. Идеята не е лоша, но на мен просто ми се иска това да беше станало в друго време.

Джо изслуша това изброяване леко развеселен от отчаянието, изписано върху лицето на Джеймс.

— Мисля, че трябва да ми преповториш всичките имена. Колко бяха на брой? Пет заедно с онова момиче Кобленц, така ли беше? Ако прибавим към нас двамата още един, става добро вечерно парти! Или пък могат да се оформят две маси за игра на бридж! Това ли са всичките? — попита той. — Да не си забравил да ми кажеш за някого?