— С какво се занимаваше Сандърс, когато не спасяваше света?

— Със застраховки.

— Майтапиш се.

— Имаше пропуск. Главен оценител на някаква застрахователна компания.

— И ти му повярва?

— Не ме е интересувало особено. Но си прав. Не приличаше на застраховател. Як тип, над метър и осемдесет. Стотина килограма. Целият мускули. Страхотен плувец, може да е бил състезател на млади години.

— Как решихте тримата да ударите Делфинариума?

— Идеята не беше моя. Аз си бях запланувал една верига от магазини за домашни животни. Мислех да разбия витрините и да взема животните. Но Сандърс каза: „Дай нещо по-голямо“.

— И Пешън се съгласи с него?

— Да, съгласи се. И тя иска да остави диря.

Стив заслуша за удара върху Делфинариума. Сандърс бил огледал мястото. Един-единствен пазач. Старец. Седял в бараката цяла нощ и гледал сериали на черно-белия телевизор. Невъоръжен, ако не се броят спреят и мобилният телефон. Планът им бил много внимателно изработен. Сандърс трябвало да се промъкне по суша и да върже пазача. Наш никога не бил водил ръкопашен бой и затова бил доволен, че някой друг ще свърши тая работа. Сандърс бил въоръжен с голям военен пистолет четирийсет и пети калибър, но той бил само за сплашване. Но когато влязъл, нямало старец със спрей. Там бил Гризби. С пушка.

— Не разбирам защо го е застрелял — рече Наш. — Вече бяхме извели делфините от канала. Пешън беше в залива. И аз почти се бях измъкнал, когато ти ми скочи. Искам да кажа, че всичко беше приключило.

— Гризби твърди, че държал Сандърс на мушка и чакали полицията да дойде, но Сандърс изведнъж посегнал към пистолета си.

— Няма смисъл — отвърна Наш.

— Нито пък това, че Гризби го е прострелял два пъти. Същото като да бомбардираш Нагасаки, след като си ударил Хирошима.

Парченцата от мозайката не си пасваха. Ключът към разгадаването на случая беше да се открие какво всъщност е станало между Гризби и Сандърс точно преди стрелбата. Но Наш нямаше как да е видял нещо от канала. Нито пък Боби от дигата. Засега беше думата на Гризби срещу тази на убития.

— Нещо друго, Джералд? Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Наш се огледа притеснено, сякаш някой можеше да ги подслушва.

— Има едно нещо, което не ти казах. Не бяхме само тримата. Имахме и лодка, една голяма „Бъртрам“ с цистерна солена вода. Закотвена на половин миля от портата. С двама мъже на борда. Трябваше да качат делфините с мрежи.

Стив не разбираше.

— Защо просто да не ги оставите да си плуват на свобода в залива?

— Защото можеха да се върнат в Делфинариума.

Което значи, че на делфините им е харесвало там, помисли Стив. Спънки и Мисти вероятно са си мислели, че са настанени в петзвезден хотел, и изведнъж се появяват тези ненормалници, които искат да ги принудят да се трудят за прехраната си.

— Кои, по дяволите, са онези двамата? И къде са сега?

Наш повдигна рамене.

— Сандърс ги нае. Така и не разбрах как се казват.

Наш довърши покъртителната си история. Когато полицейските коли се понесли с надути сирени от Вирджиния Кий към парка, двамата мъже се паникьосали и изчезнали с бъртрама. Делфините отплавали бог знае къде. Пешън явно се била отправила към Грандън Парк Марина, където зарязала джета. И оттогава никаква вест от нея.

Стив се замисли.

Пешън изчезва.

Сандърс е мъртъв.

Двама безименни мъже с яхта се развяват някъде на свобода.

А Джералд Наш остава сам и има опасност да прекара живота си в затвора.

Не знаеше дали клиентът му е виновен за убийство, но със сигурност можеше да бъде арестуван по обвинение за проява на глупост първа степен.

Виктория караше на юг по „Дикси Хайуей“. Нямаше търпение да каже новината на Стив.

Беше станала заместник-прокурор и имаше значка и пистолет за доказателство.

Специално назначен помощник областен прокурор към 11-ти Окръжен съд от името на област Маями-Дейд, Флорида.

Щеше да има статия в утрешните вестници. И нямаше да е последната.

Точно това им трябваше на „Соломон и Лорд“. Дело с висок обществен интерес. И победител. Убийство по време на извършване на углавно престъпление беше нищо работа за обвинението. В повечето дела за убийство държавата трябваше да докаже, че обвиняемият е действал злоумишлено. Но не и тук, където по правило се подвеждаше под отговорност. Ако Джералд Наш е извършил углавно престъпление и Сандърс е умрял в резултат на това, Наш беше виновен дори и да не е искал умишлено да причини нараняване, още по-малко смърт, и дори ако не е, както беше в случая, причинил смъртта.

„Драконовски може би. Но, хей, такъв е законът.“

Щяха да завалят нови дела. Големи дела. Можеха да зарежат някои от старите клиенти на Стив. Когато в началото й каза, че води дела за телесни повреди, Стив изобщо не спомена за стриптийзьорките от „Катеричките“. Аргументите на исковете му можеха да те накарат да се почувстваш наистина неловко.

„Мъж, който плаща, за да му танцуват топлес, поема риска да го ударят с уголемени и своенравни гърди.“

Край на своенравните гърди, реши тя.

„Държавата срещу Наш“ можеше да реши множество проблеми. Чековете щяха да идват постоянно. Добре, нямаше да забогатеят, но държавната работа щеше да отвърти кранчето с парите поне за момента. И когато новите клиенти заприиждаха с тлъсти хонорари, професионалният й живот със Стив също щеше да стане по-лесен. Нямаше повече да обират остатъците при разпределянето на делата в сутерена на Съдебната палата. Нямаше повече да има реклами по пейките на автобусите: „Соломон и Лорд. Говорим испански.“

Пое на юг покрай „Корал Гейбълс“ и се отправи към „Кендал“ и към „Съниланд Парк“, където Стив беше завел Боби да тренират бейзбол. Усети тръпката, която идваше с добрите новини и високите очаквания.

Беше се преместила да живее при Стив преди половин година, не без известни съмнения и страхове. Майка й, Айрини Лорд, известна като Кралицата сред приятелите си, семейството и продавачите в „Нейман Маркъс“, не одобряваше Стив по много показатели. Многобройните обвинения на Кралицата бяха разделени поравно между пари и обществено положение. Стив не изкарваше достатъчно. Не принадлежеше към Златното оперно общество. Беше свикнал да го пращат в затвора заради неуважение към съда. И трябваше да му опреш пистолет, за да го замъкнеш в неделя вечер до бюфета с морски дарове на кънтри клуба.

Първоначално майка й се опита да я разубеди да живее със Стив. Съветът й беше малко нещо старомоден. „Никой мъж няма да си купи крава, ако получава сметаната без пари.“

Отношението на Кралицата се промени, когато Стив й помогна да се оправи с един измамник, който я обра до шушка. „Щом Стивън те прави щастлива, скъпа, на мен ми стига.“ Това беше най-многото, на което беше способна, и трябваше да свърши работа.

Налице бяха и проблемите с различните им стилове на работа, разбира се. Но да се живее със Стив се беше оказало по-лесно, отколкото Виктория беше очаквала. Нямаше истински оплаквания, макар че се чудеше защо е нужно телевизорът да е включен на спортната програма двайсет и четири часа в денонощието.

Стив беше мил и грижовен. Боби беше благо настроен и любвеобилен. Виктория прекарваше колкото се може повече време с момчето и явно се беше превърнала в желан заместител на жестоката му майка.

И така, включила радиото на новинарския канал, по който се въртеше водещата новина за стрелбата в Делфинариума, Виктория се усмихна, докато отбиваше в паркинга на бейзболното игрище.

Да, времената бяха добри. И Стив щеше да се гордее с нея.