Стив я изключи и започна да наблюдава съдебните заседатели. И дванайсетимата слушаха като приковани. На Виктория й идваше отвътре. Поведение и присъствие. Нямаше нужда да я слушаш какво говори. Достатъчно бе да я погледнеш с двуредното й сако и пола в тон, която стигаше точно до средата на коляното й. Тънко кафяво райе, широки ревери! Гучи или Прада, или Фенди. Някой от италианските дизайнери — не можеше да ги различава. Виктория изглеждаше страхотно, каквото и да облечеше. Умна, стилна и секси.

В този миг Стив усети две противоположни чувства. Отчаяние от това, че знаеше, че ще загуби делото, и море от топлина, океан от любов към жената, която щеше да го срази.

— Сега Чарлс Сандърс е мъртъв — продължаваше Виктория. — Убит в резултат на престъпление, извършено от подсъдимия Джералд Наш.

Тя посочи към масата на защитата, раираната й ръка не трепваше, лакираните й нокти проблясваха.

Съдебните заседатели се извърнаха към Наш, който се намръщи и се размърда на стола си. С костюма, който му седеше като чужд, и лошо вързаната вратовръзка той не би могъл да изглежда по-виновен дори ако имаше пяна на устата и виеше към луната.

Виктория гладко премина към обсъждане на елементите на престъплението, като точно описа как действията на Наш са повлияли на останалите.

Стив отново се отнесе. Виктория беше права вчера, когато каза, че нямал защита. Много ясно, че вероятно беше разбулил една загадка. Знаеше какво е правел Сандърс и за кого е работел, но какво от това? Стив беше загубил толкова много време да разнищва историята, че не си беше свършил работата да защити клиента си. Сега трябваше да направи нещо, което не беше правил никога в криминален процес. Когато съдията се обърнеше към него, той любезно щеше да се откаже от встъпителна пледоария. Щеше да изчака обвинението да приключи с излагането на доказателства и разпита на свидетелите и чак тогава да измисли какво да каже.

Стратегията — или липсата на стратегия — нарушаваше още едно от правилата му, основаващо се на психологическото понятие за „първенство“. Хората са много по-възприемчиви към информацията в началото на едно събитие, отколкото по средата или в края му. Естествено, някои адвокати вярваха в „новостта“, в това, че хората си спомнят най-добре чутото последно. Но Стив винаги беше съветвал Виктория да набляга на началото.

„Серия удари, нокаутирай ги още в първия рунд.“

А ето го него, изчакваше с пледоарията си, докато не чуеше доказателствата на обвинението, защото нямаше печеливша стратегия.

„Нямам думи.“

Огледа галерията. Марвин Умника и Тереса Тораньо седяха на първия ред и си държаха ръцете. Кимаха одобрително, докато Виктория ясно обясни разликата между мирен протест, защитен от Първата поправка, и взлом и грабеж, които бяха престъпления.

— Добра е — прошепна Наш разтревожено.

„Разбира се, че е добра — помисли си Стив. — Нали аз съм я научил на всичко.“ Не, това не беше вярно. Човекът не е делфин. Не надуваш свирката и не вдигаш парче скумрия, за да научиш някого как се води дело. Или има вроден талант, или не.

Някои хора могат да хвърлят бейзболна топка със сто и петдесет километра в час.

Други могат да изрецитират хумористично стихотворение от осемдесет стиха по памет, без да сбъркат нито веднъж.

А трети могат да разкажат история, която да накара дванайсет непознати да осъдят или да оправдаят друго човешко същество.

Докато Стив размишляваше върху всичко това, Виктория взе да приключва, като сърдечно благодареше на тези добри хора, че са си оставили работата и семействата и са дошли в града, за да помогнат на правосъдието. Добрите хора целите грейнаха от щастие, горди, че могат да изпълнят дълга си.

Вратата на съдебната зала се отвори и една жена седна на най-задния ред. Двайсет и пет годишна може би. Трудно беше да се определи с точност възрастта й, защото носеше огромни слънчеви очила и тясно бяло яке с вдигната високо яка. Вероятно заради слънчевите очила. Вероятно заради прибраната нагоре руса коса. Или пък заради съдебния декор. Незнайно поради каква причина Стив се сети за Лий Ремик и класическия филм „Анатомия на едно убийство“. Загадъчна жена, на която не може да се има доверие.

Клиентът му проследи погледа му, присви очи и каза:

— Не.

— А? Какво?

— За секунда си помислих, че прилича на Пешън.

На Стив му отне една секунда, за да осъзнае, че Наш има предвид Пешън Конърси, своята приятелка и съучастничка, която го беше зарязала.

— Но не е тя — добави Наш.

Стив се опита да огледа новодошлата по-добре.

— Сигурен ли си?

— Да. Пешън не е руса.

— Чувал ли си някога за фризьорски салони?

Стив се изправи и тръгна към люлеещата се врата, която отделяше галерията. Жената го видя и тялото й се стегна.

Стив мина през вратата и тръгна към нея.

— Господин Соломон! — провикна се съдия Гридли.

Стив не му обърна внимание. Жената рязко стана и тръгна към вратата.

Съдията натисна парната си свирка. Зрителите се размърдаха.

Жената излезе в коридора.

— Господин Соломон! Госпожица Лорд не е приключила с пледоарията си. Не скачайте от влака в движение…

— Съжалявам, съдия. Повик на природата.

— Сега?

— От буритото в кафенето е, ваша чест.

Беше излязъл през вратата, преди съдията да успее да му отговори.

В коридора Стив зави наляво, после надясно. Видя как жената зави зад ъгъла при ескалаторите. Шест етажа надолу до фоайето. Можеше да я изпревари, ако слезеше по стълбите.

Затича се към вратата на стълбището и за малко не претрепа двама млади адвокати в шикарни костюми, които душеха за работа из коридорите на съда. Взимаше стъпалата по две наведнъж, прескачаше през перилата на завоите, за да скъсява разстоянието.

Етажите прелитаха.

Изскочи през вратата на фоайето.

Обичайните заподозрени. Ченгета. Надзорници. Чиновници. Служебни защитници. Прокурори. Зрители, свидетели и адвокати. Щураха се насам-натам и жужаха като пчели в кошер.

Стив изчака пред ескалатора в дъното. Никаква блондинка, нито със, нито без слънчеви очила. Може да беше слязла на някой от горните етажи и после да е взела асансьора. Стив забърза към асансьорите. Десетина души се изсипаха от двете кабини. Тя не беше сред тях.

По дяволите!

Нямаше смисъл да виси тук. Трябваше да направи нещо. И да се върне в съдебната зала, преди съдия Гридли да го е задържал за неуважение към съда.

Затича се нагоре по ескалатора за надолу и събра погледите на охраната и на хората, покрай които профуча в обратна посока. От фоайето до втория етаж, после от втория до третия.

И я видя.

От една от кофите за боклук се подаваше руса перука. Под нея беше натъпкано бялото спортно яке.

— Господин Соломон.

Сънен мъжки глас.

Елууд Рийд в размъкнатата си униформа на съдебен пристав. Бъркаше в джоба си.

„О, мамка му! Белезници ли ще ми слага?“

— Съдията мисли, че може да имате нужда от това — рече Рийд и му подаде малко шишенце с хапчета.

Стив погледна етикета.

— Екуилактин?

— Съдията казва, че помага за втвърдяване на изпражненията.

— Е, той ги разбира тези работи — позволи си да вметне Стив.

— Сигурен ли си, че жената е била бившата приятелка на Наш? — попита Виктория.

— Защо иначе ще бяга така от мен?

— Може да е твоя бивша приятелка.

— Изобщо не се обажда на Наш, после цъфва на процеса. Защо ще го прави?

— Какво казва Наш?

— Няма представа. Още не може да преживее, че е избягала така от него.

Седяха в задния двор на дома им на „Къмкуот Авеню“. Виктория пиеше шардоне, а Стив утоляваше жаждата си с бира „Моримото“. Петък вечер. В понеделник сутринта Виктория щеше да призове на свидетелската скамейка Уейд Гризби и Стив не разполагаше с нищо, за да пробие дупки във версията му. Тогава му хрумна нещо.