Боби свирна с два пръста. Две къси свиркания.

„Здравейте!“

Спънки шляпна водата с перката си и го намокри. Мъжки закачки.

Нямаше стени, които да ги ограничават — двата делфина живееха в канала, който стигаше чак до залива Бискейн. Метална порта им препречваше пътя към открито море. Боби плуваше с делфините, хранеше ги, играеше с тях. Дори ги гледаше как правят секс, опрели коремите си.

„Такова нещо не се вижда всеки ден. Не е като да гледаш как на Памела Андерсън или Парис Хилтън им го начукват на видео.“

Опънатите над канала флагчета шумоляха от ветреца. Паркът беше затворен от часове, но от високоговорителите продължаваха да се леят сладникави парчета отпреди сто години. Барбара Стрейзанд нареждаше на някого да не изсипва дъжд върху парада й. Барбара Стрейзанд.

НЕ РАЗ-Б-Б-РА И СТРАДА.

Толкова е лесно. Просто си представяш буквите и те се разхвърчават и сами си стават на анаграми. Боби мислеше в картини и звуци, също като делфините. Можеше да запомни почти всичко чуто или видяно.

През последната година слушаше звуците, които идваха от носовете на Спънки и Мисти, и се опитваше да разгадае езика им. Да направи речник на делфинския. Цъканията и писъците, стоновете и свирките — всичко това означаваше нещо, но човек трябваше да е търпелив. Трябваше истински да се вслушва и да запаметява моделите. Тази нощ се надяваше да добави в тетрадката си няколко нови израза. След малко щеше да се прибере с колелото, да се промъкне в къщата, без да събуди вуйчо Стив и Виктория, и да подремне преди училище.

Вечерта беше казал на Виктория една голяма тлъста лъжа. Всъщност не само една. Виктория готвеше руло от кайма, пълно с лук и полято със сос „Уорчестър“ и „Табаско“. Нямаше да хапне нито залък, но винаги приготвяше това, което Боби обичаше. Такава си беше. Грижеше се дрехите му да са чисти, домашните му да са написани, косата му да е сресана. Така че беше принуден да я излъже.

Тя се тревожеше за него, Боби го знаеше. Беше обещал да не нарушава вечерния час, да не се измъква навън, да не се завира в места, на които няма работа. После, когато тя дойде в стаята му към единайсет, докато вуйчо Стив гледаше „Спортс Сентър“, Боби се направи на заспал. Виктория седна на ръба на леглото му, погали го по косата и му изпя приспивна песен. „Лека нощ, ангел мой“ на Били Джоуел. Сякаш беше малко дете; само дето никой не му беше пял като малък, включително истинската му майка, която — трябваше да приеме реалността — на практика беше кокаинова уличница и не й пукаше за никого, освен за нея самата.

Докато Виктория пееше, Боби стисна очи и си прехапа долната устна, за да не заплаче. Искаше му се тя да му е майка. Надяваше се, че вуйчо Стив няма да прецака връзката си с нея.

Сега, два часа след като Виктория беше дръпнала завивките до брадичката му и тихо бе затворила вратата на стаята му, Боби лежеше върху носещата се платформа в Делфинариума. Само след секунди Мисти доплува до него.

Боби изцъка с език: „Гладна ли си, Мисти?“

Тя изсвири двусричен отговор: „Хра-на.“

Поне така му прозвуча. Боби бръкна в пластмасовата кофа и протегна парче скумрия към водата. Мисти го лапна и отново подсвирна: „Благодаря.“

Той пак бръкна в кофата и издаде гъргорещ звук от дъното на гърлото си: „Сепия или рак, Спънки?“

— Кой е там?

„О, гадост! Господин Гризби.“

Видя силуета на собственика на Делфинариума да се очертава от прожектора на дока. Готин човек — но пък никога не го беше хващал да влиза без разрешение.

— По дяволите! Кой си? Какво правиш?

„Ако вуйчо Стив разбере…“

Боби се взря в мрака, сърцето му биеше лудо. Господин Гризби държеше нещо с две ръце. Пушка? Не, защо ще излиза с пушка?

— Кой си ти, по дяволите?!

Южняшки акцент. Наистина ядосан глас.

Боби се притисна към платформата. Трудно му беше да прецени на светлината на прожектора, но господин Гризби сякаш гледаше към него.

— Кой си ти бе?

„Няма къде да се скрия.“

Спънки разцепи повърхността, направи задно салто три метра над водата, увисна за секунда във въздуха и после се гмурна с тих плясък. Фукаше се, но така развали прикритието на Боби.

По високоговорителите Селин Дион пееше оная песен от „Титаник“. Някъде, помисли си Боби, голям кораб всеки момент ще се натресе на някой айсберг. Селин Дион.

НИ НОСИ ЛЕД.

Спънки изплува на повърхността и подсвирна. Възбудено уи-о, уи-о, уи-о. Викаше Мисти, Боби знаеше. Последва друг звук. Не беше делфинът.

Плъзгащо се метално „щрак“.

Боби познаваше този звук. Беше ходил на спортна стрелба с дядо си.

„Зарежда пушката.“

— Последен шанс, дявол да те вземе! Ти, на платформата! Горе ръцете!

— Не стреляйте, господин Гризби — гласът на Боби трепереше.

— Робърт Соломон, ти ли си?

— Да, сър — Боби се надигна на колене и вдигна ръце в знак, че се предава.

Гризби се разсмя.

— Дявол да те вземе, момче. Вуйчо ти знае ли, че си тук?

— Не сър. Измъкнах се тайно.

— Трябва да му се обадя веднага. Обзалагам се, че ще ти съдере кожата още преди да е изгряло слънцето.

— Вуйчо Стив отрича боя като възпитателно средство.

— Значи е глупак.

Водата изригна — Спънки и Мисти изскочиха един до друг. Телата им бяха сребристочерни на лунната светлина. Врязаха се във водата едновременно, гладки като ножове, и изчезнаха.

Бяха чули нещо, помисли си Боби. Или го бяха усетили със сонарите си. Или това, което хората наричат „сонари“. Ехолокацията. Изпращаха звукови вълни и отчитаха показанията им. Виждаха в мрака формата на обектите.

„Направо е супер да си делфин. Да плуваш толкова бързо, да се гмуркаш толкова дълбоко, да скачаш толкова високо.“

Боби се чудеше какво ли усещат в тъмното. Господин Гризби се загледа над канала, към открития залив. Боби проследи погледа му. Нямаше нищо.

— Веднага се махай оттук — Гризби не откъсваше очи от хоризонта.

Боби долови нещо в гласа му. Видя го като образ, почувства го с кожата си. Нещо студено и остро. Сякаш го прониза ледена висулка.

— По дяволите, момче! Чу ли ме? Нямаш работа тук.

Смразяващ звук обгърна Боби, сякаш го сковаваше ледник. Звукът на страха.

Когато излетя през парапета към Дарт Вейдър на джета, го заля порой от усещания. Металната врата към залива, обозначена с червени и зелени светлини, беше широко отворена. Ако копелето успееше да се измъкне, пътят му към Кий Уест беше съвсем чист. Изведнъж в далечината Стив видя втори джет. В залива. Съучастник. Очертани от фара му, два делфина се носеха към открито море.

„Мамка му! Закъснях!“

Летеше във въздуха.

Разперил ръце като птица.

Маскираният се наведе. Свивката на дясната ръка на Стив го закачи под брадата и го прекатури от джета. Счепкаха се.

След секунда и двамата ритаха във водата, джетът тихо мъркаше и правеше кръгчета в канала. Дясното рамо на Стив го скъсваше от болка. Сякаш някой го беше пронизал с шило и го беше забил право в костта. Мъжът до него се държеше за врата.

Дебел врат. Яка челюст с високи скули. Светъл афроамериканец. Шлемът му беше паднал и се виждаше бръснатата му глава. Огрян единствено от светлината на луната и светлините на портала, мъжът приличаше на онзи кечист, дето се правеше на актьор.

Скалата. Дуейн Джонсън, който беше дал толкова много пари на Университета в Маями.

— Корпоративен убиец — изръмжа мъжът.

Стив риташе във водата и разтриваше дясното си рамо.

— Що изкара акъла на племенника ми бе, тъпако?

— Да не мислиш, че делфините не ги е страх, когато ги взимат от майките им?

— Не на мен тези простотии.

Двамата спряха един срещу друг във водата, ритаха, за да не потънат. На магистралата се чу полицейска сирена.

— Смяташ, че животът на племенника ти е по-ценен от живота на един делфин? Или на костенурка? Или на един пристанищен плъх?