Страхуваше се, че професионалният им живот започва да заплашва личния, но какво можеше да направи? Дори се заигра с идеята да си открие собствена кантора, но когато повдигна въпроса, Стив се цупи с дни.

— Ние сме един отбор — каза Стив. — Като кобрата и мангустата.

— Кобрата и мангустата се бият до смърт — отвърна тя.

— Виждаш ли. Точно затова сме толкова добри заедно. Аз рисувам голямата картина. Ти наблягаш на подробностите.

Когато Виктория влезе, съдия Бараш вече закачаше тогата си. Реквизитът на кабинета му бе обичайният — дъбово бюро, тежки алени завеси, лавици с книги от пода до тавана и чудесен персийски килим. До лавиците стоеше мъж и си играеше с месинговите везни на правосъдието, накланяше ги ту на едната, ту на другата страна като касапин с тежкия си палец.

„Рей Пинчър. Какво прави тук?“

— Госпожице Лорд — каза съдията — сигурен съм, че познавате областния прокурор.

Областният прокурор носеше лъскав черен костюм, копринена риза в бургундско червено и съчетана в тон вратовръзка. Копчетата за ръкавели на Пинчър — миниатюрни белезници — подрънкваха, докато си играеше с везните. Имаше стойка на военен и самонадеяно излъчване.

— Предполагам, че Соломон ти е казал какво се случи в Кий в малките часове — рече Пинчър на Виктория.

„Мили боже! Какво ми каза Стив? Проблем в Делфинариума. Сега пък какво?“

— Стив е извършил нещо нередно ли? — попита тя.

— За пръв път не. Всъщност, без да иска, се превърна в нещо като полугерой.

Трябваха му няколко минути, за да обясни как Движението за освобождение на животните — ДОЖ, тероризирало зоопаркове, туристически забележителности и изследователски лаборатории от месеци. Снощи ударили Делфинариума. Трима мъже. Единият избягал. Стив помогнал да заловят втория, макар че от устата на Пинчър прозвуча така, сякаш е станало по чиста случайност.

— Уейд Гризби, собственикът на Делфинариума, застрелял третия — каза Пинчър. — Убил го. Ясен случай на самоотбрана.

— Което значи, че висшите съдебни заседатели ще обвинят човека, дето го е хванал Соломон — намеси се съдия Бараш. — Слава богу, че не трябва да председателствам тази кутия червеи.

— Убийство при извършване на углавно престъпление — рече Виктория.

Пинчър кимна.

— Точно така.

Една от чудноватите хрумки в правото. Ако заедно с приятел тръгнете да обирате някой супермаркет и собственикът убие приятеля ти, ти ставаш виновен в извършването на предумишлено убийство, защото престъпното ти деяние — обирът — е предизвикало стрелбата. Няма значение, че жертвата е твой съучастник и вероятно си го е заслужавала.

— Какво общо има всичко това с мен? — попита Виктория.

— Заловеният е пълен тъпанар, а и аз трябва да пасувам — рече Пинчър. В погледа й се четеше въпрос, на който той побърза да отговори: — Казва се Джералд Наш и е син на сестра ми.

— Нямаш право заради конфликт на интереси — рече тя.

— Нито аз, нито цялата прокуратура.

— Но какво общо има това с мен? — повтори тя. Очите й се стрелнаха от Пинчър към съдията, после се върнаха върху прокурора. — Не искаш да кажеш, че държиш аз да съм прокурор, нали?

Пинчър изпука кокалчетата си и каза:

— Ти си жената за тази работа.

— Готов съм да те закълна — заяви съдия Бараш. — Ето я Библията.

„Притискат ме и от двете страни? Какво става?“

Виктория погледна Пинчър право в очите.

— Не разбирам. От всички адвокати в Маями точно мен ли избра за обвинител на племенника си? Та ти дори не ме харесваш.

— Не харесвам Соломон. С теб нямам проблем.

— Ти ме уволни.

— Трябваше да дам пример. Провали делото, изложи прокуратурата.

Не по-малко, отколкото се беше изложила и тя самата, помисли си Виктория. Това беше първата й среща със Стив Соломон Акулата, адвокат на защитата. Обвиняваше контрабандист на птици и Стив призова за свидетел бяло какаду. Виктория си изпусна нервите и Стив ликуващо я подлъга да провали делото. Не само това, ами и пилето се изцвъка върху ръкава на сакото й „Гучи“.

— Пораснала си оттогава — продължи Пинчър. — А и винаги съм се чувствал малко виновен, че те прекарах.

— Аха — не му се върза.

— Ще се вдигне много медиен шум, името ти ще стане известно, ще си спечелиш платежоспособни клиенти — Пинчър й се усмихна насила и отново изпука кокалчетата си. — Нека някой друг да оправя сомнамбулите, които обират магазините за алкохол.

— Ако загубя, хората ще кажат, че си ме избрал, за да може племенникът ти да се измъкне.

— Презирам го това малко копеленце. Самодоволен кретен също като баща си. А и ти няма да загубиш. Джералд е влязъл в Делфинариума с взлом. Съучастникът му е убит. Край на историята. Не може да се откачи.

В кратката си кариера на прокурор Виктория никога не беше водила дело за убийство. Пък и Пинчър едва ли искаше да провали нарочно делото. Политическите последици щяха да са катастрофални. А и беше прав. „Държавата срещу Наш“ беше в кърпа вързано. „Соломон и Лорд“ се нуждаеха точно от шумно дело. А най-хубавото беше, че щеше да може да работи сама. Соло, без Стив да й виси на главата и да й се меси при всеки тактически ход.

Затова, въпреки лекото притеснение, че всъщност не знае точно какво става, Виктория се извърна към съдията и каза:

— Къде е Библията, която споменахте, Ваша чест?

Джералд Наш — иначе казано Дарт Вейдър или племенникът на Пинчър — се хилеше и се правеше на умник.

— Защо мислиш, че ти се обадих?

— Да видим — рече Стив. — В затвора си. Аз съм адвокат. Не знам. Защо?

— Значи не си изненадан?

— От десет години съм адвокат. Изненадвам се само когато клиентите ми казват истината.

Седяха в ярко осветената, но въпреки това потискаща зала за разпити в областния затвор на Маями-Дейд. Изтърканите стени бяха боядисани в граховозелено, а мебелировката — надрана дървена маса и столове с прави облегалки — приличаше на училищна класна стая. Миришеше на метал, смазка и пот. Тежки врати се блъскаха и от вътрешността на стария дранголник се чуваха звънци.

— Тогава защо искаш да ме представляваш? — предизвика го Наш.

На светло Наш имаше някаква прилика с Пинчър. Кожата му беше по-светла от тази на вуйчо му, но имаше същата заядлива челюст. Приличаха си и по характер. Също като областния прокурор Наш излъчваше самонадеяност и самодоволство.

— Кой казва, че искам да те представлявам? — възрази Стив. — Харесвам Уейд Гризби, а ти му прецака бизнеса.

— Държи се с делфините, все едно са му собственост.

— Те са негова собственост. Хванал ги е или ги е докарал, или ги е отгледал. Сега ги храни и дресира.

— Досущ като едновремешен робовладелец.

— Сакати деца плуват с делфини вместо терапия и Гризби не им иска пукната пара. Така, както го виждам аз, той помага на човечеството, а ти си непотребен боклук.

— Паркът му не е нищо друго, освен хлориран затвор.

— Глупости. Делфините ядат суши на корем. Получават медицински грижи. Обичат хората там.

— Нямаш никаква представа какво чувстват делфините.

— А ти имаш?

— Прокарвал ли си ръка някога по корема на делфин, да усетиш колко е мокър и хлъзгав? — Наш го каза с такова възторжено изражение, сякаш потупваше задника на Анджелина Джоли. — Страхотни животни са, анатомично съвършени. Могат да плуват с четирийсет километра в час и да се гмуркат на триста метра. Но знаеш ли кое им е най-хубавото?

— Че не са акули?

— Живеят мирно в хармонично общество.

— Чудя се дали рибата, с която се хранят, е на същото мнение.

— Знаеш ли, че бутилконосите делфини си имат собствен език?

— Да, моят племенник ми каза. Смята, че ги разбира. Също така смята, че трябва да те разстрелят. Ще побеснее, ако реша да те представлявам.