— Предлагам ти да побързаш с мисленето — отвърна тя. — Утре избираме съдебните заседатели.

Когато мярна Стив в 7:45 сутринта на паркинга на съдебните заседатели, Виктория знаеше точно какво прави.

Дебнеше. Пробваше почвата. Правеше се, че пуши. Но всъщност шпионираше. Проверяваше стикерите по броните на колите.

„Забранете кожите!“ Заседател на защитата.

„Хлапето ми може да победи най-добрия ти ученик.“ Заседател на обвинението.

Наблюдаваше го как се приближава до прозорците на колите и наднича вътре. На практика можеше дори да чуе гласа му.

„Хората оставят следи за себе си навсякъде, включително на седалките на колите си.“

Пачка с неплатени глоби. Заседател на защитата.

Списание за пушки и муниции. Заседател на обвинението.

Книга от Ръш Лимбо19. Малоумен заседател.

Ако можеше да надникне в багажника и жабката, щеше да го направи. Докато го гледаше, Виктория почти се усмихна. Хвалеше се наляво и надясно, че се готвел много малко за делата си. Но истината беше, че се подготвяше по негов си заобиколен и смахнат начин.

Сега, малко след девет, съдия Гридли се беше настанил на банката си. Зрителите заемаха местата си в галерията. Стив се беше разположил на масата на защитата. Беше подстригал тъмната си коса и вече не приличаше на гларус. В съдебната си униформа — раиран черен костюм, светлосиня риза и вратовръзка на райета — почти приличаше на истински адвокат. Джералд Наш седеше отстрани с чист жълт бележник пред себе си, сякаш щеше да си води полезни бележки за собствената си защита. Виктория, заградена с папки и книги, седеше сама на масата на обвинението.

Изборът на съдебни заседатели.

Познаваше всички трикове на Стив при избора на съдебни заседатели. Силните му страни, слабостите му, каскадите, изненадите. Беше го слушала, беше се учила от него.

„Наблюдавай заседателите, докато влизат в съдебната зала. Изучавай езика на тялото им. Виж кой е водач и кой се оставя да го водят. Подслушвай ги. Обърни джобовете им. Открадни чантите им.“

Имаше предвид образно казано. А дали?

Избирането на съдебни заседатели срещу Стив беше като тенис мач срещу Джаки Тътъл, най-добрата й приятелка. Джаки имаше гладък и силен форхенд и добър бекхенд, но беше слаба при мрежата. Ако Виктория върнеше бекхенда й и после я подмамеше към мрежата с къса топка, можеше да отбележи точка четири от пет пъти.

По същия начин знаеше и играта на Стив наизуст.

„Когато избираш заседатели, не забравяй, че и те също те избират. Решават кой адвокат им харесва повече.“

Толкова добре си беше научила урока, че напоследък Стив я караше тя да задава въпросите. Поради някаква причина тя създаваше по-добро първо впечатление. Беше мила и внимателна и това си проличаваше. Стив прекалено много се конфронтираше. Разбира се, че походката му беше грациозна, но го правеше с грацията на — „Боже, помогни ми!“ — акула, която кръжи пред съдийската банка и изгаря от нетърпение да отхапе главата на противниковия свидетел, другия адвокат или дори на съдията.

Знаеше и още нещо за тактиката на Стив. Колкото по-слаба беше защитата му, толкова по-вбесяващи бяха номерата му. Което означаваше, че щеше да се държи неприлично, докато разпитваше евентуалните заседатели днес. Не знаеше точно как, но беше неизбежно, като досадните комари, които следват летните бури.

„Не се тревожи да кривнеш встрани. Властите невинаги те хващат.“

Още един от уроците му. При първата удобна възможност щеше да започне да доказва правотата си. Изборът на съдебни заседатели — разпитът на съдебните заседатели — има за цел да открие предубеждения или пристрастия. Някои съдебни защитници чакаха до встъпителната пледоария, за да започнат да сеят семената на аргументите си, което пак е прекалено рано според общоприетата процедура. Правят го, защото според проучванията значим процент от съдебните заседатели взимат решение по време на встъпителните пледоарии, тоест още преди да бъде разпитан първият свидетел.

Но за Стив встъпителната пледоария беше прекалено късно.

Започваше да доказва правотата си още с „Добро утро, мадам прокурор.“

Виктория трябваше да е нащрек. Поне като прокурор щеше да започне първа.

— Добро утро, дами и господа — започна тя.

Внимателно задаваше въпросите си, за да обясни изключително формалното обвинение на убийство по време на извършване на углавно престъпление.

— Дали всички от вас разбират, че обвиняемият може да бъде признат за виновен, въпреки че някой друг е дръпнал спусъка?

Номера от едно до дванайсет закимаха отривисто, ложа от кукли с клатещи се глави.

„Никога не е достатъчно стадото да блее в един глас. Изправи се лице в лице с тях и постави под съмнение убежденията им.“

Пак Стив. Никога не вярвай на гласа на тълпата. Прав беше. Трябва да отделиш индивидите от стадото, да разделиш водачите от последователите, умните от тъпаците.

„Ако не си разбрала кой ще е председател до момента, в който се заклеват, значи не си внимавала достатъчно.“

През следващия час Виктория мина през предварително подготвените си въпроси и съсредоточено изслуша всички отговори. После прегледа таблицата си. Документ от дванайсет реда с плъзгащи се ограничители, с които можеше да отбелязва кой заседател става и кой не. Номер три имаше въпросително изражение. Нобучи Фукуи, дипломиран счетоводител. Завършил колеж, женен, три деца. Имаше собствен дом в Кендал и пътуваше всеки ден до счетоводната си фирма в центъра. Сносен заседател на обвинението.

— Господин Фукуи — започна тя. — Мъжът не е дръпнал спусъка, но е обвинен в убийство. Жесток ли ви изглежда този закон?

— Не, изобщо. Щом е участвал в извършването на насилие. Хората трябва да поемат отговорност за делата си. Това е проблемът на тази страна.

— Благодаря ви, господин Фукуи — не просто сносен, направо страхотен заседател на обвинението. Обърна се към съдията. — Ваша чест, преотстъпваме правото на господин Соломон.

Стив скочи на крака и застана точно на метър и половина от парапета на ложата. Без бележник. Без таблица. Гордееше се, че можел да запомни дузина имена и да свърже точното име с точния заседател.

— Да започнем с вас, сър. Господин Фукуи.

— Да, сър — подозрително отвърна Фукуи.

— Ето ви истински случай. Две момчета, без да са въоръжени, се опитват да влязат в склад близо до летището. Не са много добри взломаджии, никога не са го правили и дори не могат да проникнат вътре. Но идват ченгета. Погват момчетата. Ченге стреля и убива едно от момчетата. Според теорията на госпожица Лорд другото момче трябва да бъде осъдено за убийство по време на извършването на углавно престъпление. Ще прекара остатъка от живота си в затвора.

— Възразявам, ваша чест! — когато палето върши магарии, трябва бързо да му покажеш кой е господарят. — Това не е моя теория. Такъв е законът.

— Но справедливо ли е? — изстреля Стив в отговор.

— Не е там въпросът — отвърна Виктория.

— Ето ви едно признание — заяви Стив, като се обърна към заседателите с разбиращ поглед. — Прокурорът вярва в закон без милост. Закон без справедливост. Студен, жесток, безчувствен закон!

— Ваша чест! — възрази Виктория.

— Добре, вие двамата — въздъхна съдията. — Ще трябва да минем през избирането на съдебни заседатели без крясъци. Господин Соломон, задайте си въпросите без повече ораторстване.

— Разбира се, Ваша чест — Стив отново се обърна към Нобучи Фукуи. — Сега, сър, нека ви върна пак при склада. Даже нека да ви заведа там и дванайсетимата.

За миг двама от заседателите като че ли се наканиха да станат от местата си, все едно ги чака автобус, който да ги отведе до склада на летището.

— Господин Фукуи — продължи Стив, — смятате ли, че хлапето, което е оплескало взлома, трябва да бъде осъдено за убийство?