— Говори ли с Гризби?

— За две-три минути. На дока. Но не знаем какво са си говорили.

— Не е много, но все пак е нещо — рече Стив. — Гризби твърди, че никога не е виждал Сандърс преди нощта, в която го е убил.

— Още нещо, което не се каза — продължи агент Шепърсън — три нощи подред преди нападението Гризби извеждаше делфините в залива.

— Какво значи „извеждаше“?

— Към полунощ Гризби излизаше в канала с джет и водеше делфините до Хърикан Харбър. Оставаше ги да пренощуват и на сутринта ги връщаше през канала в парка. Едно и също всеки път.

— Защо? Защо ще прави това?

— Нямам представа — агент Шепърсън си допи студения чай от маракуя през сламката, докато не се чу сърбане. — Не изглеждаше да има някаква връзка с разследването ни на „Хардкасъл“.

— Може би няма — отвърна Стив. — Но може да се окаже, че има връзка с това защо Гризби е убил Сандърс.

— Тренирал ги е — каза Боби.

— Какво по-точно искаш да кажеш? — попита Стив.

— Господин Гризби сигурно е искал Спънки и Мисти да разберат, че ако някога напуснат канала, той ще дойде да ги вземе и ще ги заведе обратно в Делфинариума.

— Възможно ли е да накара делфините да го чакат?

— Когато ти ми кажеш да те чакам някъде, аз какво правя?

— Каквото си искаш.

— Спънки и Мисти не са като мен. Те се опитват да угодят. И искат да ги нахранят.

Стив караше по „Миракъл Майл“ в „Корал Гейбълс“ и говореше по телефона. Боби си беше у дома и гледаше видеокасета с инструкции по бейзбол, с изключен звук. Трябваше да вземе душ и да се приготви за вечеря. Традиция за събота вечер. Стив винаги водеше Виктория и Боби, в който ресторант си изберат, за да отпразнуват края на седмицата. Тази вечер беше ресторант „Сейнт Мишел“ в Гейбълс.

— Гризби е знаел, че Сандърс ще дойде да отвлече делфините — каза Стив. — Затова е уволнил пазача. Затова е имал пушка. Приготвил е всичко, включително безопасно място за делфините, където да се скрият, докато престане стрелбата.

— Има логика, вуйчо Стив. Загубил е двата си най-добри делфина преди и със сигурност не е искал това да се повтори.

Стив удари спирачки и отби до бордюра.

— Повтори го пак.

— Какво да повторя? Господин Гризби е загубил два делфина преди и…

— Това е, Боби. Случвало се е и преди! Паркът на Гризби в Калифорния е бил нападан и двете звезди на делфинариума са били освободени. Гризби е получил парите от застраховката и ги е използвал, за да отвори нов увеселителен парк тук. Това е липсващото парченце от втората загадка, което помага за разрешаването на първата.

— И какво е това парченце?

— Повечето хора не могат да направят разлика между два делфина, нали?

— Повечето хора не знаят какво да гледат.

— Но Сандърс е знаел.

— Аз също. Мисти има розов корем и белег на перката…

— Влез в интернет, хлапе. Намери „Подводен свят“ в Калифорния. Изрови какво са писали вестниците за нападението, стари сайтове, потърси къде може да има снимки на делфините на Гризби. Ако двете тогавашни звезди не са двойници на Спънки и Мисти, ще изям консерва с риба тон, без изобщо да я отварям.

— Искаш да кажеш, че господин Гризби е откраднал собствените си делфини?

— Обзалагам се, че Движението за освобождение на животните никога не е атакувало „Подводен свят“. Сандърс го е разбрал, но въпреки това е изплатил иска на Гризби.

— Защо ще го прави?

— За да може да го изнудва. Известно време вероятно е взимал в брой. После е поискал Спънки и Мисти. Щял е да го направи да изглежда като второ нападение на активистите. Гризби не е можел да откаже. Но е решил да извлече двойна полза — хем да запази делфините, хем да се отърве от изнудването. Знаел е кога ще бъде нападението. Трябвало е само да убие Сандърс и да твърди, че е било при самоотбрана.

— Леле! Направо страхотно. Можеш ли да го докажеш, вуйчо Стив?

— Нито дума. Поне не още. Имаш ли някакви идеи?

— Само една — отвърна Боби. — Щом господин Гризби е дресирал Спънки и Мисти да се връщат в парка, значи те трябва и сега да са там.

— Нали говорихме преди един час? — агент Шепърсън беше ядосана.

— Току-що разбрах какво е направил Гризби — отвърна Стив. — Всъщност моят племенник ми помогна доста, но той винаги ме оставя аз да обера лаврите.

Стив спря на паркинга на ресторанта. След десет минути имаше среща с Виктория и Боби за вечеря. Но агент Шепърсън му беше дала номера на мобилния си и сега той й разказваше теорията си за двойната игра на Гризби.

— Гризби има една сграда, която нарича „лазарет“. Огромна метална барака, скрита е зад палмите и не се вижда. В нея има голям басейн за делфини с коридор, който води до канала. Според Боби именно там държи делфините. Ако извадиш заповед за обиск и намериш хора, можем да атакуваме мястото довечера.

— Сега? В събота вечер?

— Какво ти става, не ви ли плащат извънредни часове?

— Нямам право да искам заповед за обиск по-късно от сряда сутринта, камо ли да се обаждам на федерален съдия у дома събота вечер. Трябва да говоря с началниците си.

— Добре. Направи го веднага.

— И какво престъпление по-точно се предполага, че разследвам?

— Убийство като начало. Гризби е убил Сандърс.

— Не е под федерална юрисдикция. Знаеш го, Соломон.

— Какво ще кажеш за застрахователна измама?

— Излиза от правомощията на разследването ми. Не преследвам мъжа от парка с рибите.

Стив нямаше време да й обяснява, че делфините не са риби.

— Ти какво си, продавачка в „Мейсис“ ли си? Не е твоят щанд, а?

— Имаме процедури, Соломон. Имаме приоритети.

— Ето затова хората мразят правителството. И универсалните магазини.

— Спокойно, Соломон. Ще го свърша в понеделник сутринта, ще докладвам на оперативката. Не ме притеснявай дотогава.

Телефонът изщрака точно когато Стив я нарече с дума, която се римува с „бучка“.

Миг по-късно Виктория спря на мястото пред Стив и завъртя миникупъра до бордюра, без да се налага да дава на заден. Излезе от колата и Стив зачака да се отвори и другата врата. Но тя не се отвори.

„Къде е Боби?“

— Боби каза, че си му казал да си почива — рече Виктория. — Ставало дума за мача утре.

— Нямах предвид, че не трябва да идва на вечеря.

Седяха на една маса в ъгъла в ресторант „Сейнт Мишел“, романтично местенце в хотел от 20-те години на миналия век. Пианист свиреше популярно парче и гостите в елегантния салон в стил арт деко разговаряха шепнешком. Стив реши, че Виктория няма да изневери на себе си и ще си поръча печено бон филе в сос от меласа. Нямаше да докосне пържените парченца ананас и той щеше да омете и нейната чиния заедно със своето филе миньон в сос тартар. Боби обичаше рачешки кексчета, така че Стив остана учуден защо племенникът му беше отказал да дойде.

— Какво правеше Боби, когато излезе? — попита той.

— Ядеше сандвич със сирене и работеше на компютъра.

Стив каза само едно „а-ха“.

— Защо се тревожиш?

— Не знам.

— Казах на Боби, че ще се приберем рано и ще му донесем десерт.

— Той какво поиска? Тирамису или лимонов пай?

— Нищо. Каза, че не искал да прекалява със захарта.

Стив се замисли. Може би момчето просто се притесняваше за мача.

— Казах на Боби, че ще подава, и мисля, че леко се стресна.

— Как накара Айра Крейндлър да позволи на Боби да подава?

— Не съм още, но ще го убедя.

— Как? Знаеш колко е твърдоглав.

— Още ли държиш пистолета, който ти даде Пинчър?

— Сериозно, Стив. Не бива да даваш на Боби надежди, ако не можеш да ги изпълниш.

— Никога не давам на теб или на Боби обещания, които не мога да удържа.