— Не.

— Значи никой не го е грижа за него. Защо ние да се грижим?

— Убийството е при извършване на углавно престъпление. Не може да се откачи, сам го каза, Рей — за пръв път се обръщаше към него по име. Но той за пръв път се държеше с нея като с равна и това изглеждаше съвсем в реда на нещата. — По-добре първо да го осъдим, а после да се споразумяваме за сътрудничеството му.

— Вече го предложих на федералните. Диас казва, че не можел да рискува да загубиш.

— Няма да загубя, по дяволите!

— Не го взимай лично. Не става дума за теб.

— Тогава какво?

— Никога не знаеш как ще постъпят съдебните заседатели. О’Джей Симпсън ли видях на игрището за голф в Мел Рийс онзи ден?

Виктория не искаше да се споразумява. Искаше да спечели по старомодния начин, да се прочете присъдата, обвиняемият да се свие, адвокатът му да изглежда така, сякаш някой го е джаснал с лакът в адамовата ябълка.

„Неговият адвокат. Стив.“

„По дяволите, как е правилно да се постъпи?“

Анализира чувствата си. Обикновено подхождаше към всеки правен казус с безстрастна логика. Но дали сега мисленето й не беше забулено от амбицията й, от желанието й да победи Стив в собствената му игра?

— Добре — каза с въздишка. — Ако предложа сделка, племенникът ти ще сътрудничи ли?

Пинчър се усмихна.

— Ще е глупак да не го направи, но пък къщата на сестра ми е пълна с глупаци.

— Мислиш ли, че Наш разполага с информацията, от която се нуждаят федералните?

— Нямам представа. Движението не е единна група. Изградено е от неорганизирани клетки. Кретени, които се хващат и свършват някаква простотия и после продължават да си пушат тревичка. Обзалагам се, че Джералд не знае нищо.

— Каза ли го на федералния прокурор?

— Разбира се. Но той иска вътрешен човек от групата. За добро или за зло иска Наш.

— Той ли го иска? Или ти?

— Имаме четири или пет съвместни операции с федералните. Те разполагат с повече хора и оборудване от нас. Нуждая се от помощта им, така че, да, аз те моля да го направиш. Но не мога да те насилвам, Виктория. И ти го знаеш.

И той за пръв път се обърна към нея на малко име. Никога не беше виждала Пинчър толкова смирен. Толкова човечен. Имаше и още нещо. Нотка на примирение.

— Имаш ли вяра на щатския прокурор, Рей?

Пинчър повдигна рамене.

— Диас е кариерист. Иска да оглави Криминалния отдел на Министерство на правосъдието. Не предприема нищо, освен ако някой от Вашингтон не му нареди.

— Значи това идва от Вашингтон? Защо се вдига толкова шум за двама похитители на делфини?

— Точно това попитах и аз. Диас спомена само за някакво „паралелно разследване“. Смята, че племенникът ми е замесен в нещо по-голямо от правата на животните. Но каквото и да е то, не пожела да ми каже.

Виктория прецени ситуацията. Ако делото отидеше на съд, тя щеше да спечели и Джералд Наш щеше да получи от двайсет и пет години до доживотна. Жестоко. Особено след като не беше дръпнал спусъка и не беше възнамерявал да навреди на никого. Той в общи линии беше наивно хлапе, което са подвели. Ако му позволеше да пледира убийство по невнимание, нямаше да удари точно като тигър. Но в това може би щеше да има известна справедливост. И естествено известна доза състрадание. После идваше дългът й към щатската прокуратура и фактът, че Пинчър се нуждаеше от сътрудничеството на федералните.

— Ще направя предложението — каза тя. — Но се съмнявам, че Стив ще го приеме.

— Защо? Ще е луд, ако не го направи.

— Защото му е много забавно да се опитва да ме победи.

Стив паркира мустанга си близо до подвижния мост на река Маями, мръсна и миризлива вода, която се виеше по пътя си от центъра на града до Залива. Никога не използваше паркинга на Съдебната палата, тъй като там имаше вероятност петдесет на петдесет да му я разбият, като се имаха предвид всичките невинни — до доказване на противното — обвиняеми наоколо.

Сега имаше да върви три пресечки пеш до съда, където съдия Гридли щеше да изслуша иска му за прикриването на доказателства. Закъсняваше за изслушването, но нямаше значение. Беше четвъртък и съдия Гридли винаги се обаждаше на брокера си по залаганията след обяд, за да провери университетските футболни мачове. Заседанието в два нямаше да започне по-рано от два и половина.

Виктория, разбира се, вече щеше да е там. Планираше, готвеше се, репетираше. Стив обичаше да импровизира, първо, защото беше по-добър, когато го караше спонтанно, и второ, защото беше престъпно мързелив.

Чуваше свистенето на гуми по подвижния мост на „12-то авеню“. На няколко пресечки авенюто беше прекръстено на „Роналд У. Рейгън Авеню“, защото бившият президент веднъж обядвал в кубинския ресторант там. Много улици в Маями бяха прекръстени от градските и общинските падрета. Човек можеше да се загуби, ако не знаеше, че югоизточната „Осма улица“, така и така наричана вече от всички в Малка Хавана „Кале Очо“, е прекръстена на „Педро Луис Боател Авеню“, на името на един дисидент, противник на Кастро. През няколко пресечки същата улица се казваше „Селия Круз Уей“, на името на една певица, а пък трета отсечка беше кръстена „Карлос Арболея Булевард“, на един местен банкер.

Герои от войната или творци, това би го разбрал. Но банкер?

Единственото, което му идваше наум, бе, че местните политици са измъкнали цял куп пари от финансовата общност. Което можеше да обясни „Абел Холц Булевард“, кръстен на банкер, влязъл в затвора за лъжесвидетелство.

Любимата улица на Стив обаче беше югоизточна 16-та, която общината беше прекръстила на „Хосе Канеско Стрийт“ в чест на един напомпан със стероиди лъжец и лентяй. Стив щеше да е даже още по-щастлив, ако Канеско го беше наел за някое от делата си за домашно насилие, но уви.

Докато вървеше покрай реката, Стив наблюдаваше как един кран пренася бял шевролет „Събърбан“ на палубата на ръждясал товарен кораб. Возилото се присъедини към останалите десетина. Нова партида, предназначена за островите. Разрастващ се бизнес в Маями, кражби на (специални) автомобили. Да кажем, че сте от Доминиканската република и искате бял шевролет „Събърбан“ с кафяви кожени седалки, навигационна система и нисък разход на гориво. Направете си поръчката и някой от Маями ще ви го открадне.

След като загуби колкото се може повече време в жегата на следобедното слънце, Стив се запъти към Съдебната палата.

Мина по „13-то авеню“, което още не беше преименувано на „Стив Соломон Стрийт“, но, хей, той все още се надяваше. На триста метра от стъпалата на Съдебната палата един черен линкълн отби до бордюра. Тъмното стъкло на шофьора избръмча и се отвори и един мъж попита:

— Ти ли си Стив Соломон?

— Не и ако ще ми връчваш призовки.

— Мога да ти помогна за делото на Наш. Качи се.

Шофьорът свали прозореца и показа усмивката на човек, който не се усмихва много. Розово лице, сякаш току-що се беше обръснал. Къса руса коса, вече прошарена. Потник на „Голдс Джим“, огромни бицепси и раменни мускули, сякаш имаха общ треньор с Бари Бондс.

— Не. Мама ми е казвала никога да не се качвам в коли с натъпкани със стероиди непознати.

Задната врата се отвори със замах и оттам изскочи друг мъж. Много по-дребен от шофьора. Джинси. Протрити каубойски ботуши и черна тениска. Къса коса, счупен нос. Приличаше на боксьор, вероятно средна категория. Махна към вратата.

— Ще ви отнемем само една минутка, господин Соломон.

„Мога да избягам. Каубойските ботуши никога не могат да ме стигнат. Но не е никак мъжествено.“

— Обадете се на секретарката ми Сеси и си запишете час за среща. Тя ще забрави да ми каже, но вие се отбийте утре до кантората, когато пожелаете.

— Стига дрънка, влизай вътре, Соломон — каубойските ботуши се опитваха да говорят строго. И успяваха.

— Да не сте луди? Огледайте се. Съдебна палата. Общински затвор. Полицейски участък. Хиляда ченгета на една плюнка разстояние. Само да извикам…