— Заповядай. Просто си мислех, че може да ми дадеш някой и друг съвет за защитата на дело за убийство по време на извършване на углавно престъпление.

— Няма начин да го защитиш. Това е единственото обвинение, което е формулирано в полза на държавата, и ти го знаеш.

— Но, татко, с целия си опит…

— Имаш ли някаква теория по делото? — прекъсна го Хърбърт. — Измисли ли темата?

„Има напредък — помисли Стив. — Старият мишелов започва да проявява интерес.“

— Не още.

— Изцапаните с мастило нещастници почнаха ли да звънят?

— От „Хералд Сън-Сентинъл“ са оставили съобщение вчера. „Палм Бийч Поуст“ сутринта. Лиза Петрило от Канал 10 се е разположила пред кантората ми.

— Въпреки че води развлекателни новини.

— Откакто напусна съда, татко, делата за убийство се превърнаха в развлечение.

— Е, тогава, преди да дадеш някакво изявление, се погрижи да си подготвиш теорията и темата за делото. После започни да им ги набиваш постоянно. Дръж си на твоето.

Хърбърт Соломон може и вече да не беше юрист — беше предпочел да се оттегли от съдийството и от адвокатурата, вместо да го разследват за подкуп, но умът му още беше остър като бръснач. Като адвокат и като съдия обикновено беше най-умният човек в съдебната зала и много добре го знаеше.

— Не че ще е лесно — додаде той. — От всичко, което чух, каузата ти е загубена. Обвинението е свършен факт.

Стив сниши глас, опита се да имитира дрезгавия тембър на баща си:

— Никое дело не е свършен факт, докато съдебните заседатели не отворят вратата и председателят не си затвори устата.

— Поне си ме слушал. Но трябва да се хванеш за нещо. Пукнатина в тухлената стена.

Още един от изразите на стареца му. Преди да стане главен окръжен съдия, господин Хърбърт Т. Соломон беше страхотен съдебен адвокат. Обичаше да казва, че работата на прокуратурата е да изгради тухлена стена. Яка и стабилна, тухла след тухла, да заглади хоросана и да я направи гладка и чиста. Защитата обаче не трябваше да си строи стена. Трябваше просто да претърси държавната за слаби места. Счупени тухли или изронен хоросан, нали точно затова е защита.

„Направи една малка пукнатина в стената, колкото да си провреш ръката, и можеш да срутиш цялото проклето нещо на земята.“

Точно така. Но понякога имаш шанс само да нарисуваш малко графити на старата стена.

— Е, с какво разполагаш? — попита Хърбърт.

— Хронологията на обвинението куца. Сандърс е бил там три или четири минути, преди Гризби да го застреля. Какво е станало през това време? Защо Сандърс ще бърка за пистолета си, когато Гризби е насочил пушка срещу него? И защо Гризби го е прострелял два пъти?

— Защо Гризби изобщо е бил там?

— Твърди, че е очаквал неприятности, след като Пинчър го е предупредил за Движението за освобождение на животните. Но защо е бил сам? Защо не е наел нов пазач? Или двама, или трима?

— Предполагаш, че Гризби не е искал да има свидетели?

— Просто задавам въпрос, татко, както ти си ме учил.

— Пазачът, който уж е напуснал, подкрепя ли твърденията на Гризби?

— Не можем да го открием. Изнесъл се е, без да предупреди хазяина си. После идва жертвата. Чарлс Сандърс, последен известен адрес — Денвър.

— Заради теб се надявам да има дълго досие.

Стив знаеше какво си мисли баща му. Когато защитаваш дело за убийство, винаги е от полза, ако жертвата е отрепка, която няма да липсва на спазващите закона, имащи страх от Бога граждани, като дванайсетте порядъчни граждани в ложата на съдебните заседатели.

— Не е осъждан — отвърна Стив. — Военен. Пенсиониран тюлен. Помощник-командир.

— Леле! Остава да ми кажеш, че е и герой от войната.

— Бронзова звезда за обезвреждане на мини в Персийския залив по време на Войната в Залива.

— Мили боже! А след това?

Стив вдигна рамене.

— Знам само, че е бил разпределен в Сан Диего, когато са дошли документите за пенсионирането му.

— Какви са били задълженията му?

— Флотът е засекретил всичко след Пустинна буря.

Хърбърт гаврътна питието си.

— Не се връзва. Награден морски офицер да се захване с изперкали природозащитници — той пак посегна към бутилката. — Тухлената стена не се е напукала още, но хоросанът леко се рони по края.

— Точно това си мислех.

— Боже, обичам хубавите загадки.

Вече бяха навлезли навътре. Стив наблюдаваше баща си. Присвитите очи на стареца гледаха съсредоточено хоризонта.

— Какво мислиш, татко?

— Заплетените дела са по-забавни, а това е направо един път. Стига да можеш да го задържиш.

— Продължавай.

— Можеш ли да накараш клиента си да се откаже от конфликта на интереси?

— Абсолютно. Той иска мен.

— Можеш ли да действаш с Виктория кротко?

— Мога да опитам.

— Тогава действай. Но не се разсейвай, синко. Става дума за „Държавата срещу Наш“. Не го прави Соломон срещу Лорд.

Виктория се нуждаеше от съвета на майка си.

„Как мога да победя Стив с делото на Наш и въпреки това да запазя връзката ни?“

Но както обикновено Айрини Лорд или Кралицата, беше потънала в собствената си мелодрама.

— Никога не са ме унижавали така — пухтеше тя. — Избраникът на дъщеря ми да ме съди.

— Майко, откакто Барбара Стануик спря да прави филми, вече няма избраници.

— Любовникът, с когото живееш, тогава — изсумтя Айрини, сякаш самата идея за съвместно съжителство беше проява на безвкусица.

Въздухът беше изпълнен с розмарин, евкалипт… и злоба. Майка и дъщеря се бяха настанили в две кресла в „Бал Харбър Спа“ за месечния си педикюр. Айрини беше облечена в ластична рокля „Ерве Льору“ с подходяща малка чантичка с дръжка. Обувките й — преди да се отърве от тях заради педикюра — бяха „Кавали“ с цветовете на дъгата, каишка през глезена и ток малко под десет сантиметра. Косата й — с цвят на шампанско — беше вдигната и разкриваше грациозния й и все още опънат врат. През годините много мъже бяха казвали на Айрини, че прилича на принцесата на Монако Грейс и тя никога не беше спорила.

— Толкова е просташко да ме съди — рече тя, докато Айлина, козметичката от спа центъра, й бършеше краката.

— Стив не съди теб, майко. Съди твоя кънтри клуб. Ти по една случайност си председател на комитета по членството, така че името ти е упоменато в качеството ти на представител.

Айрини отхвърли възражението с едно махване на току-що лакираните си нокти.

— Моето име е върху документите.

— Технически.

— Кажи го на Глория Тътъл и Хелън Флаглър.

Глория и Хелън. Най-добрите приятелки на майка й. Кралските кучки на „Бискейн Роял Кънтри Клъб“. Стив съдеше клуба от името на клиент, който беше изключен, след като беше осъден за измами по пощата. Ставаше дума за нарушаване на клаузата за висок морал, включена в споразумението за членство. В иска си Стив твърдеше, че клиентът му е несправедливо изключен, като се има предвид, че голям процент от останалите членове са развратници, данъчни измамници и алкохолици. Заплашваше да разпита всеки член под клетва на открито заседание на съда.

— Ох! Господи, Айлина.

— Съжалявам, сеньора — Айлина изпусна пръчицата от портокалово дърво. — Усетих.

— Знаеш колко са чувствителни кожичките ми.

Виктория беше дошла не само за педикюра, но и да потърси съвет от майка си. Проблемът, както винаги, беше да накара Кралицата да се съсредоточи върху друг, освен върху себе си. Ако самовглъбеността беше олимпийски спорт, Айрини Лорд щеше да спечели златото.

Айлина вече заобляше нокътя на кутрето на Айрини с пиличка, когато Виктория най-накрая се обади:

— Майко, нуждая се от пълното ти внимание и наистина ми трябва помощта ти.

Айрини вдигна изскубаните си вежди — боядисани в тон с косата — и снизходително се усмихна.

— Разбира се. За какво е майката?

На Виктория й трябваха петнайсет минути, за да обясни конфликта на интереси, едновременно професионален и личен, с което отегчи майка си до смърт. После, след като Айлина свърши с чудния масаж на прасците, Кралицата се обади: